Фронт за национално освобождение на Корсика (Front de Liberation Nationale de la Corse)

Фронтът за национално освобождение на Корсика (Front de Liberation Nationale de la Corse) е сепаратистка организация, базираща се в южната част на Франция, която си е поставила за цел постигането на пълна политическа независимост и автономия на Корсика, и признаване от властите като страна на “народа на Корсика” (по законите на страната всички граждани са французи). За първи път се споменава за това през 1919 г., когато е приет план за създаване на корсикански парламент и местно правителство. След това Корсика получава статут на особена икономическа зона, но не получава така очакваната автономия от правителството на Франция.

Терорът се осъществява под формата на взривове и въоръжени нападения. Основен обект на тероризъм са жителите на острова от некорсикански произход. Нападения се извършват също срещу правителствени и полицейски обекти, банки и т.н., както на острова, така и в метрополията. През 1980 г. само на Корсика ФНОК извършва 375 взрива. С идването на власт на Франсоа Митеран, терористите преустановяват терора, но скоро след неудовлетворяващите предприети мерки, атаките са възобновени. През 1982 г. активността на организацията нараства, а през 1983 г. корсиканците предприемат единични атаки на континента. За последните десет години са убити 3000 човека, само в периода януари-април 1996 г. убитите са повече от 50. Касата на организацията се запълва с рекет и грабежи. Освен ФНОК, на Корсика действат две големи, настроени по-умерено, сепаратистки организации, базиращи се в централната и южната част на острова и две-три по-малки групировки. Лидери са Пиер Лоренц (починал), Ренучо, Шарл Пиери (идеолог на поетапното движение към независимост, убит от взрив в Бастия на 2 юли 1996 г.). В последно време корсиканските терористи водят война между себе си, усложнена от традициите на вендета. От 1995 г. в сблъсъци с терористите умират 15 човека. На 1 януари 1996 г. на острова се обезвреждат 26 бомби, няколко избухват.

В момента френското правителство търси решение на корсиканския проблем чрез компромиси и взаимни отстъпки.

Натали Менигон

Натали Менигон

Натали Менигон (Nathalie Ménigon) е член и основател на френската ляворадикална групировка Action Directe (Пряко Действие). Родена е пред 1957 г. в работническо семейство. През 1975 г. започва работа в банка CFDT, където след стачка е уволнена. След това се присъединява към автономната комунистическа група Camarades, която пропагандира социален бунт и се подкрепя от ляворадикални италиански партизани. Натали започва да говори за необходимостта от въоръжена борба. През 1978 г. заедно с Жан-Марк Руиян създават организацията Action Directe. Основната направленост на тяхната дейност - пропаганда на леви идеи, демонстрации срещу капитализма. Групировката веднага започва “пряко действие” - организира нападения срещу офиси на големи компании и работодателски асоциации, полицейски участъци и военни обекти. За получаване на средства за водене на борба, организацията води акции на пролетарска експроприация от банки, от 1979 г. до 1981 г. Action Directe успява да “заработи” 100 млн. франка. Натали Менигон надминава много от своите колеги в революционната страст. При арест, когато мъжете вдигат ръце, тя вдига оръжие.

Пряко Действие извършва около 50 нападения, включително въоръжено нападение срещу Държавния профсъюз на френските предприемачи, извършено на 1 май 1979 г. През 1980 г. организацията устройва взрив на летище Орли. Резултатът е осем ранени. През септември 1980 г. Натали Менигон и Жан-Марк Руиян са арестувани. При ареста Натали се съпротивлява, открива огън с пистолет и ранява няколко полицаи. През септември 1981 г. е освободена по амнистия за политически затворници.

Пряко Действие е обявено извън закона и за Натали започва време на “подземна” борба. Тя продължава да организира атаки срещу правителствени сгради, агенции за управление на собствеността, армейски части, военно-промишлени комплекси. През първата половина на 1980-те години Пряко Действие започва да си сътрудничи с Червените бригади и Фракция Червена Армия. Във Франция се намират щабквартирите на редица западноевропейски ляворадикални организации. На 15 януари 1985 г. Пряко Действие и Фракция Червена Армия подписват декларация за обединение и започват да извършват терор срещу учреждения и персонал на НАТО, предприемат нападения срещу военнослужещи, замесени в търговията с оръжия.

На 25 януари 1985 г. бойците от Пряко Действие убиват инженер-генерал Рене Одран, отговорен за продажбата на оръжия за Ирак, пред неговата резиденция в Ла-Сел-Сен-Клу. През ноември 1986 г. е застрелян генералният директор на автоконцерна Рено Жорж Бесе, в миналото - президент на европейска компания за обогатяване на уран, 10% от акциите, на която принадлежат на Иран. Бесе е експерт по жестокото отношение към хора. На един път може да уволни десетки хиляди работници (веднъж уволнява 25 хил. работници от автоконцерна) и за това френският пролетиарит симпатизира на убийците.

Пряко Действие (Action Directe)

Пряко Действие (Action Directe) - френска ляворадикална организация, която поддържа антиавторитарна и автономистка идеология. Извършва серия убийства и терористични атаки във Франция в периода между 1979-1987 година.

Пряко Действие е създадена през 1977 г. въз основа на две други групи: GARI (Група на революционните интернационалисти) и NAPAP (Въоръжена група за народно самоуправление (независимост)). Тя е създадена като "военно-политическа част от автономисткото движение". През 1979 г. се превръща в бунтовническа организация, действаща в рамките на градската партизанска война и провежда нападения срещу влиятелни хора в борбата срещу империализма и вижда своята борба като пролетарска самоотбрана. Групата е обявена извън закона през 1984 г. През август 1985 г. Пряко Действие се обединява с немската Фракция Червена Армия (RAF).

Пряко Действие извършва около 50 нападения, включително въоръжено нападение (с картечница) срещу Държавния профсъюз на френските предприемачи, извършено на 1 май 1979 г. През 1980 г. организацията взривява бомба на летище Орли (8 човека са ранени). Също така извършва атаки срещу правителствени сгради, агенции за управление на собствеността, армейски части, военно-промишлени комплекси и активни действия срещу израелското правителство. Те извършват акции на пролетарска експроприация, като правителството нарича това "грабежи", и убийства, например убийството на инженер-генерал Рене Одран, който е и управител на френска компания за търговия с оръжие, през 1985 г.

Извършени са повече от 80 убийства и взривове.

На 21 февруари 1987 г. основните членове на Пряко Действие Жан-Марк Руиян, Натали Менигон, Жуле Ауброн и Жорж Киприани са арестувани. По-късно са осъдени на доживотен затвор. Регис Шлейчер вече е арестуван през 1984 г. Жуле Ауброн е пуснат на свобода през 2004 г. по здравословни причини и умира от рак на белите дробове през март 2006 г. В момента все още се води кампания на някои ляворадикални френски групи в помощ на затворниците членове на Пряко Действие, които са политически затворници и трябва да бъдат освободени предсрочно.

Жан-Марк Руиян и Натали Менигон

Баско отечество и свобода (Euskadi Ta Askatasuna)

ЕТА (ЕТА, Euskadi Ta Askatasuna — „Баско отечество и свобода“) е баска ляворадикална, националистическа сепаратистка организация, която се бори за независимост на Страната на баските – регион, разположен в северната част на Испания и югозападна Франция.

Организацията ЕТА е създадена през 1959 г. от млади членове на Баската националистическа партия като движение, което да се съпротивлява срещу диктатурата на генерал Франко. Периодът на организационното оформление на ЕТА е завършен през 1962 г. на конгрес на баските леви националисти. Основната цел на организацията е да се създаде независима баска държава – Еускади.

В началото на 1960-те години членовете на ЕТА започват да практикуват покушения срещу чиновници и жандармеристи, и започват да извършват взривове срещу полицейски участъци, казарми и железопътни линии. След осъществените през 1962 г. репресии от страна на авторитарния режим на Франко, ЕТА е принудена за известно време да се въздържи от активни действия. Възстановителният период е завършен през 1964 г. след като въоръжените акции придобиват систематичен характер.

През 1960-те години испанските власти се отказват от официални преговори с ЕТА, и в същото време, според съобщения в медиите, страните поддържат неформални контакти. В края на 1960-те години ЕТА започва да върви по пътя на революционния терор – до този момент от ръцете й загиват повече от 850 души.

След смъртта на Франко през 1975 г. страната на баските получава автономия и днес се ползва с права, които нито един друг регион от страната няма. ЕТА все още се придържа към мотото за пълна независимост.

На 10 януари 2011 г. ЕТА обявява прекратяване на въоръжената борба. На парламентарните избори в Испания на 13 ноември 2011 г. баската националистическа коалиция „Амайур“, в основата, на която се смята, че стоят последователи на ЕТА, получава 7 депутатски места и възможност да създаде собствена фракция в кортеса. Във връзка с този исторически успех усилено се говори за предстоящото изчезване на ЕТА.

10 тезиса за либерализма

1. Либерализмът компрометира самото понятие "свобода" и всичките свързани с нея ценности. Либерализмът преобразува свободата в слободия, преобразува най-лошите социални злини в своя морална основа, и поставя на преден план духовно и морално слабите елементи.

2. Основната тема на либерализма са малцинствата. Либералите искат да концентрират мислите на целия свят в тях. Въпреки това, тази хуманистична риторика за общочовешкото щастие е просто цинична демагогия, масово отвличане на вниманието от други неотложни въпроси, осигуряване на господството на единици в икономическия и културния сектор.

3. Дискусиите на световните либерални идеолози за доброто на масите не са по-малко фалшиви, защото либерализмът по своята същност е индивидуалистичен и елиминира колективното мислене и сътрудничество на всички производителни слоеве и класи на обществото, тъй като вижда в това елемент на “тоталитаризъм”.

4. Въпреки индивидуалистичната ориентация и прикритите фалшиви демократични ценности, либерализмът може да се определи като „тоталитарна” идеология, защото всички други политически и философски доктрини са оценени като неподходящи, остарели или антидемократични, и по този начин тази идеология има тенденцията да бъде доминираща в света. За това се създават вредни субкултури и цели изкуствени направления в културата и изкуството - масова култура, дегенеративно изкуство и т.н.

5. Пропагандиране на свобода на личноста и право на изразяване, либерализмът в същото време не дава право на самостоятелно развитие, създавайки определени невидими с просто око стандарти и мода, внедрявайки ги чрез зомбиращи реклами.

6. Либерализмът по своята същност е изкуствена политико-философска черупка на капитализма, обезпечавайки законовата експлоатация на цели континенти и изчезването на цели нации с цел обогатяване на единици и отделни семейства от световния елит.

7. Либерализмът прикрива капитализма, насърчавайки господството на транснационалния капитал, а също води до комерсиализирането на всички видове дейности, в това число науката и литературата, масово намалява тяхното качество и само насърчава тяхната дейност с цел получаване на печалба.

8. Радиото, телевизията и другите средства за масова информация са се превърнали в средство за либерална пропаганда, отравяне на масите, въвеждане на фалшиви меркантилни ценности. Докато медиите превръщат света в голям информационен концентрационен лагер, икономическият капиталистически фактор на либерализма има за цел да придобие доход от всеки човек, а успешността и социалният статус се определят от размера на придобитата собственост. Принципът "печалба за печалба" осигурява икономическия закон на тотален контрол над всички други сфери, така че успехът във всяка област - от култура до политика, се определя от размера на капитала и степента на съответствие с правилата на либералния свят.

9. Пропагандирайки единни ценности и стандарти за всички народи, либерализмът води до сблъсък на култури и цели исторически създадени мирогледи. Тази идеология е само изкуствена политическа черупка на капиталистическата експлоататорска система, която от своя страна създава етнически и религиозни конфликти, социални вълнения, изкуствена инфлация и предпоставки за нови войни с цел пране на огромни суми пари и създаване на нови колонии за експлоатация на териториални ресурси.

10. В резултат на антилибералните реакции се появяват нови страни, подкрепени от мощни човешки и природни ресурси, които не се боят от информационно-идеологическия натиск, и заплашват стабилността на либералната система. В съответствие с това международните центрове прибягват към използването на доказани методи - от икономическа блокада до военна инвазия и всичко това прикрито под мироопазваща операция или помагане на псевдобунтовници.

Другарят Витовски

Работническа автономия (Autonomia Operaia)

Работническа автономия (Autonomia Operaia) е крайнолява организация, активно действаща на територията на Италия през 1970-те години. Възниква като „Организирана автономия“ през 1969 г. – 1970 г. от сливането на „Потере операйо“, „Група Грамши“ и няколко „работнически асамблеи“. По-късно в организацията влизат членове на миланския „Нов ред“ (Ремо Касагранде), на римския „Национален авангард“ (Валерио Боргезе), членове от фашистката група на Марио Тути, маоисти от „Народна борба“. Името „Работническа автономия“ получава през 1974 г. – 1975 г. Центърът на движението се намира в Болоня, административен център на най-радикалната италианска област Емилия-Романя. Стратегията на автономистите е насочена към освобождението от хегемонията на буржоазните институции и политики, дезорганизираната обществена система в производствените и социалните сфери. Автономистите са предприемали операции по унищожаване на техника, извършване на саботажи срещу армията и полицията, осъществяване на въоръжени провокации по време на демонстрации и т.н.

Революционна автономия изповядва „спонтанен“ подход към борбата. Идеолозите на организацията отбелязват: „…проявите на борба са навсякъде (в университети, в заводи, в учреждения) с една единствена цел: създаване на радикализирана борба чрез разширени форми…“. Работническа автономия се отнася отрицателно към политиката на „Червените бригади“, друга голяма лява екстремистка организация в Италия. Автономистите вярват, че „подземната“ борба на бригадистите поражда изолация и елитарност, които лишават революционната организация от масова обществена подкрепа. Те се стремят към революция, извършена в резултат на борбата на масите. Работническа автономия предпочита мащабните масови движения пред планираните въоръжени операции на “бригадистите”.

Тероризмът на Работническа автономия се превръща в неразделна част от масовото движение. В основата на борбата е положена идеята на анархизма – „граби откраднатото“.

През април 1979 г. в Рим, Падуа, Милано, Торино, Ровиго са арестувани 16 лидери на автономистите, включително Негри, Оресте Скалцоне, Емилио Веше. В началото на 1980-те години местните групировки са разгромени, лидерите хвърлени в затвори, някои емигрират, други се разкайват. Идеолозите на Работническа автономия публикуват 25 броя на журнала „Avanguardia Operaia“ и няколко трудове с „анализи на ленинизма“.

Критика на либералния антифашизъм

ЛГБТ-активистите са продукт на дясното и на либералния антифашизъм като цяло. Неорганизираното антифашистко движение бива изиграно, когато излезе от "подземната" борба на политическата сцена, където всеки счита за свой дълг да се самоопределя като "антифашист".

Един пример за това е една акция на "леви" ЛГБТ-активисти в щаб на Навални. Един от участниците в тази акция с псевдоним Сер Фиолетов се придържа и разпространява идеята на антифашизма сред угнетените слоеве на обществото. Според него, Антифа трябва да защитава гей-клубове, местата където живеят имигранти-работници и други места, където пребивават хора, изложени на дискриминация.

Сер Фиолетов

В България ЛГБТ маршовете са съпроводени със силна антикомунистическа реторика. Обикновено гей шествията започват от паметника на Съветската армия. Което, според организаторите било символичен протест против "тоталитаризма".

Станало е традиция у нас на ЛГБТ шествията да присъстват чужди посланици, като най-активни се проявяват американските. Освен това на тези прояви редовно идват и холандският, британският и др Западни делегати. ЛГБТ не крият и своите спонсори, най-последователен от които е фондация "Америка за България". По този начин те се превръщат в пионка на американския империализъм.

Американската посланичка у нас на ЛГБТ митинг в София

Анархистите, комунистите са активно ангажирани в антифашисткото движение, така че за тях е крайно необходимо да преразгледат целите и методите на своя антифашизъм. Нашата борба се различава от антифашизма на либералите и на тези "леви", които чрез медиите се опитват да се борят с национализма. Ние стоим на класови позиции и от тази гледна точка ще критикуваме тази недалновидна концепция.

Либералите и близките към тях леви смятат, че дейността на антифашистите трябва да бъде направлявана от хората, които са подложени на дискриминация. Те представят антифашизма като борба на малцинството срещу болшинството, което не признава равните права на малцинството. Техните цели са да се изкоренят предразсъдъците в обществото и всички да имат равни права.

Но социалните революционери не могат да приемат, разбира се, че крайната цел е избавлението от “предразсъдъците”. Нашата цел е освобождението на народа и установяването на реално социално равенство. Идеята на либералния реформаторски антифашизъм е лоша по три причини:

1) Той не е насочен към разрешаване на социалните проблеми, които пораждат неравенство. Този антифашизъм поражда конфликти, които произхождат от това неравенство, и подкрепя самото неравенство. Най-отчетлив пример се вижда при имигрантите. Вместо да се разобличи причината за масовата трудова имиграция, която води безмилостна експлоатация на имигрантите, както и много етнически конфликти, вместо да се борят с капитала, който води милиони работници в по-богатите страни, либералите предлагат просто имигрантите да се защитават от националистите. В резултат на това, капиталистите продължават да се обогатяват за сметка на имигрантите, а насилственото стълкновение на различни култури продължава да провокира конфликти. Основният проблем, който е в основата на всички останали, остава непокътнат.

2) Фактът, че някой човек, който се отнасят към определена социална група, обект на дискриминация, не означава, че заради неговите лични качества и позиция в обществото той може да бъде наш съюзник. Например, много кавказки имигранти, които се отнасят към социалните върхове, имат връзки с властта в Северен Кавказ и са долюбвани от Москва, не са обичани от обществото, защото техните семейства са ангажирани с бизнес и експлоатират работници. Защитата на подобни хора от “нетолерантно” отношение от местните жители е неприемлива. За социалните революционери позицията на човек винаги е била по-важна от националността, сексуалната ориентация и прочие фактори, които са възложени при раждането. Дискриминацията по отношение на всяка колективна категория не може да бъде повод за положително отношение към всички. Когато подкрепяме някого, трябва да разгледаме всеки случай поотделно.

3) Последният пункт изхожда от първия: борбата за равенство в сегашния строй е безсмислена, тя ще донесе само илюзията за равни права, но в действителност, икономическото и социалното положение на потиснатите групи няма да се подобри. Състоянието на обществото може да се подобри само чрез социална борба, която има за цел да промени радикално цялата социална и икономическа система. Тя трябва да освободи не само най-потиснатите малцинства, но и всички хора, недоволни от социалната несправедливост. И вече при унищожаването на такива фактори като експлоатация, държавна пропаганда и строга йерархия, можем да решим другите социални конфликти.

Нашата борба е борба на угнетените срещу угнетителите, а не на малцинството срещу болшинството. Нашата цел е да преодолеем социалното неравенство, а не да подобряваме положението на определени социални групи. Ето защо за нас антифашистката борба не е самоцел, за нас тя е самоотбрана при необходимост.

Червени бригади (Brigate Rosse)

Червени бригади (Brigate Rosse) - "подземна" лява радикална организация, действаща в Италия. Създадена е през 1970 г. Комбинира техники на градска партизанска борба с ненасилствени методи.

Червените бригади се стремят да създадат революционна държава в резултат на въорежена борба и да извадят Италия от алианса на западните държави.

Числеността на Червените бригади достига до 25 000 човека, заети в различни дейности, както партизански, така и полулегални, обезпечаващи функционирането на боевите групи.

Организацията е създадена през август 1970 г. от Ренато Курчо, студент в университета в Тренто, неговата приятелка Маргарита Калго и Алберто Франческини.

От 1970 г. "бригадистите" разпространяват листовки, опожаряват автомобили, саботират предприятия, правят грабежи, похищения и "пролетарски съдилища". Първата операция на Червените бригади е на 28 ноември 1970 г. - провеждат се серия от взривове в завода на Пирели. В първите години от дейността си ЧБ осъществява терор срещу началници на заводски администрации, управляващи, ръководители на предприятия.

На 17 септември 1970 г. Червените бригади опожаряват автомобил на чиновник на завода "Сит-Сименс". Още автомобили са изгорени през ноември и декември, но едва на 25 януари 1971 г. организацията получава национална известност, взривявайки три камиона в Лайнате. На 3 март 1971 г. "бригадистите" извършват първото си похищение, залавяйки Идалго Мачиарини, виден чиновник на "Сит-Сименс". След кратък разпит го пускат с лозунга около врата му "Удари един, за да се научат сто". През ноември 1972 г. Червените бригади извършват серия от грабежи, за да запълнят касата си. На 17 декември 1972 г. изгарят шест автомобила. От 1973 г. започват серия похищения: на 12 февруари 1973 г. похищават Бруно Лабата, профсъюзен шеф, който е намерен след четири часа прикован на портата на фирмата "Фиат Мирафтори". През 1973 г. са отвлечени още двама шефове. На 18 април 1974 г. Червените бригади похищават съдията Марио Соси в Генуа. От 19 април до 23 май организацията е на първите страници на всички вестници в Италия. На 23 май Соси е освободен в замяна на осем политически затворници.

В периода 1974-1975 г. се осъществява преструктуриране на Червените бригади - създава се Стратегическо ръководство и Изпълнително ръководство.

Лидерът Курчо е арестуван на 8 септември 1974 г. по донос на Силвио Джирото. Първоначално пребивава в затвора в Новара, а два месеца по-късно е преместен в затвора в Казале Монферато. На 18 февруари 1975 г. жената на Курчо Маргарита Кагол влиза в затвора Казале Монферато, въоръжена с автомати, скрити под палтото, съпроводена от още трима "бригадисти" и освобождава Курчо. На 15 май ЧБ стрелят в коленете адвоката Масимо де Каеролис. Впоследствие, стрелбата в коленете става любим метод на наказание на ЧБ.

През втората половина на 1970-те години организацията пристъпва към въоръжено насилие: убийства и осакатявания. Пикът на Червените бригади е в периода 1977-1981 г. В този период терорът се ръководи от Марио Морети. През 1977 г. негови другари убиват трима души, а следващата година - още 16. Журналисти и адвокати изпитват сериозна заплаха за живота си и ужас от терора. През 1977 г. ЧБ започват война срещу медиите: извършват се много нападения срещу журналисти. През 1977-78 г. се обсъжда прехода от "демонстрационни действия" към "постоянни акции" и "разширяване на кръга с цели". От този момент "бригадистите" започват с преки постоянни атаки срещу представители на правителството. През периода 1971-1980 г. в Италия организацията убива 15 прокурори и съдии. На 16 март 1978 г. следва знаметитото похищение на Алдо Моро. Похищавайки Моро, Червените бригади се опитват да принудят правителството да води преговори и да признае "Бригадата" като пълноценен политически опонент.

"Делото Моро" буквално шокира Италия. Виден политик, отвлечен от Червените бригади по сред бял ден, когато се насочва към парламента. Намира се в похищение 55 дни, а след това е безмилостно застрелян. Неговият труп е оставен в кола на улица Фани, в самия център на Рим.

След убийството на Моро "бригадистите" започват масови акции - обекти на нападения стават училища, университети.

Убийството на Алдо Моро

Пиаца Фонтана: италианската конспирация

Пиаца Фонтана: италианската конспирация (итал. Romanzo di una strage) - драма, разказваща историята на Италия през 1960-70-те години. След падането на фашисткия режим властта се поема от християндемократите, които до този момент участват активно в съпротивителното движение. През 1949 г. Италия е една от страните, които създават Организацията на Северноатлантическия договор (НАТО), която има за цел да защитава буржоазната демокрация от възможна агресия от страна на СССР. Един от проектите по защита на европейските режими става така наречената операция "Гладио" (от лат. gladius, "меч") - тайна операция (вече официално се знаят участниците), която трябва да създаде в следвоенна Италия мрежа от организации, които трябва да се противопоставят на "червената заплаха" в случай на нападение. За тези цели се отпускат щедро средства, а вчерашните врагове организират десни въоръжени групи под контрола на службите за сигурност. Вчерашните другари от съпротивата стават главни мишени. Нищо необичайно, само политика. Демократите всеки път са готови да прибегнат до помощта на крайнодесните, когато нещата им не вървят гладко. Филмът разглежда в детайли един от моментите в тези години - експлозията в "Националната земеделска банка" в Милано на Пиаца Фонтана на 12 декември 1969 г., където са убити 12 души.

Банката след взрива

Умишлено или случайно, следствието счита за виновни в този терористичен акт местни анархисти. Филмът разказва на зрителите за събитията, предшестващи експлозията и случващото се след нея. Главни герои са: лидерът на анархистите Джузепе Пинели, който умира при мистериозни обстоятелства по време на разпит, и Луиджи Калабрези, който неизбежно се превръща в изкупителна жертва за десни, леви и дори държавата.

Във филма също така присъстват бъдещият премиер Алдо Моро, чиято съдба също е трагична, и лидерът на неофашисткия Национален авангард Стефано Деле Киайе (който участва в т. нар. заговор Боргезе и управлява терористични нападения срещу влакове и обществени места). Заговор, насилие, терор, стачки, протести - това е Италия в края на 60-те години. Филмът може да се каже, че е художествено-документален.

Погребението на загиналите при експлозията. 15 декември 1969 г.

Филмът с руски субтитри

I

По време на годишнина от трагедията на Пиаца Фонтана през 2009 г. многочислена тълпа освирква италианските държавници, които изнасят реч. Това дело за италианското правосъдие е закрито. Дори въпреки факта, че 40 години по-късно извършителите не са идентифицирани и осъдени. Възможно е следите да водят и към хора, които олицетворяват самата държава.

II

На сутринта на 16 март 1978 г. Ардо Моро е похитен от Червените бригади. Колата му е притисната на улица Фани и е отведен в неизвестна посока. Алдо Моро се търси от 35 000 карабинери и войници, които са навсякъде. Организацията представя политически искания и ако бъдат одобрени, Алдо Моро ще бъде освободен. Папа Павел VI предлага себе си като заложник вместо Моро. На 9 май 1978 г. в Рим в багажник на червено Рено, паркирано на улица Каетани между щабовете на двете най-големи политически партии, е намерен трупа на Алдо Моро.

III

На 17 май 1972 г. комисар Луиджи Калабрези е убит от бойци на лявата организация Lotta Continua (Борбата продължава).

Мястото на убийството на Калабрези

Песен на италианската пънк група Банда Басоти с български субтитри, посветена на атентата на плошад Фонтана:

Защо хората от крайната левица са настроени толкова много срещу Израел?

Израел е колониална държава. Тя е създадена от европейския еврейски въоръжен колониализъм (ционисти) в края на 40-те години, когато антиколониалистката борба е във възход. Идеята за създаване на държава е срещу антиколониалната тенденция, която по това време се подкрепя от европейската левица.

Има един интересен факт. По това време не всички леви осъждат Израел въпреки геноцида над палестинските араби ("Накба"), които са били убивани или депортирани от Палестина (около 5000 са убити, а около 80000 са депортирани) от ционистите. По това време Израел се управлява от социалдемократите и около 10% от евреите живеят в кибуци (комуни), докато арабите са управлявани от консервативни религиозни лидери.

Ситуацията се променя драматично в периода 50-70-те години. Първо, вниманието на левицата е привлечено към трагедията на палестинските бежанци. Постепенно се формира силно палестинско национално освободително движение, част от което изповядва леви възгледи. В същото време просъветската част от левицата се влияе от позицията на СССР, който влиза в контакт с арабските страни, където светските националисти, ориентирани към СССР, започват да идват на власт.

Основното събитие, което променя отношението на левицата към Израел, са атаките на тази страна по време на Шестдневната война през 1967 г. Израелските атаки срещу арабските съседи и окупацията на арабски територии съвпада с възхода на лявото движение на Запад и с американската агресия във Виетнам. В очите на левицата Израел и САЩ вече са на едно ниво, особено след Шестдневната война, когато Израел става най-надеждният съюзник на САЩ от Близкия изток. Оттогава насам мнозинството леви възприемат антиизраелска позиция.

Важна роля в промяната на отношението на левицата към Израел изиграват израелски активисти от малката радикална антиционистка група Мацпен. Те са напълно наясно с израелската ежедневна реалност като расизма (не само към арабите, но и към евреите - имигранти от Северна Африка и арабския свят, които са се превърнали във втора класа граждани в Израел), преследването на дисиденти, насилствените действия. Активистите от Мацпен правят всичко възможно, за да покажат тези факти на европейската левица.

В момента Израел е държава на апартейда, където отделните етнически групи живеят отделно и преобладаващата част от неевреите е лишена от всякакви политически, граждански и социални права. Това се обяснява с факта, че Израел продължава да окупира Западния бряг на река Йордан, който е дом на три милиона палестинци. Палестинските араби са редовно подлагани на насилие от страна на израелската армия; те не могат да се движат свободно по пътищата. Техните земи и водни източници са отчуждени в полза на израелските колониални селища. Броят на тези населени места постоянно нараства. Израел наподобява Южна Африка по времето на апартейда, друга държава, създадена от колониални европейски заселници. Проблемът с палестинските бежанци все още е на дневен ред. Пет милиона бежанци и техните наследници не могат да се завърнат у дома.

Израел извършва мащабна кампания на приватизация. Политиката на създаване на колониални селища в окупираните територии е тясно свързана с тази на неолибералната тенденция. Жилищата в окупираните територии са сравнително евтини за евреите, докато тези в центъра на страната са значително по-скъпи.

В наши дни сред левицата има и хора, които подкрепят Израел. Това са така наречените Anti-Deutsche ("Антинемци"), германски леви поддръжници на ционизма. Тяхната гледна точка е, че каквото и да прави Израел, той не може да бъде обвиняван, защото е еврейска държава, а германците винаги трябва да се чувстват виновни за евреите. (Авторът на статията не споделя тази "антинемска" идея.)

Битката за историята

В последните дни се разразява медийна полемика, във връзка със съдържанието на учебниците за учениците 1-4 клас. Във Варна родители заплашват, че ще спират децата си от училище, ако не се промени учебното съдържание на помагалата. „От години образователното министерство възпитава бъдещи емигранти” – жалва се разтревожен баща от ефира на bTV. Основните обвинения на родителите са, че учебниците учат децата на космополитизъм, вместо на родолюбие и представят неясно въпроса за турското робство.

От телевизионния екран като върл защитник на учебното съдържание от този род се изявява проф. Пламен Цветков – отявлен антикомунист, русофоб и антибългарин. Проф. Цветков е преподавател в сороския университет на България – НБУ. От години се изявява по медиите, като набляга на основните теми, които са му предписали господарите: да говори против комунизма и СССР. В това се изразява „научната” му дейност. Та Пламен Цветков, като защитник на учебниците, в които се преподава история на ЕС на четвъртокласници, твърди, че прекалено много се шумяло около въпроса за турското робство, за да се избегнел по-важния, според него, въпрос – за "престъпленията" на комунизма.

Проф. Пламен Цветков

Ние не можем да не вземем отношение в тази дискусия. В епохата на глобализацията империализмът се стреми да унищожи националната култура и самобитност. За него националната идентичност е пречка по пътя на пълното господство на транснационалния капитал. Затова той се опитва да налага „наднационална” култура и идентичност. Налага се крайният индивидуализъм, като контрапункт на традициите и историята. По този начин, разделени, нямащи общи връзки по между си, престанали да бъдат вече един народ, хората са по-лесно управляеми от империализма.

От години васалните управници на нашата страна, верни поданици на господарите си от САЩ, умишлено омаловажават националното достойнство на българите. Постоянно вървят агитации, за това как ние сме „некачествени” хора и някой трябва да ни „оправи”. Усилено се обяснява, че българите били „овчи народ”, „мързеливи” хора, които „за нищо не стават”. С пълна сила това важи и за образователното министерство. Английският език в училищата се налага като едва ли не по-важен от българския. Върви усилено  „развенчаване” на българските национални герои – Ботев бил пияница, Левски – убиец на деца, Георги Димитров – женкар и развратник. Под маската на „да се гледа обективно историята” целенасочено се унищожават историческите достойнства на нашия народ. Целта на това упражнение е да се атомизират хората, да се унищожи българската идентичност и нашата страна да се превърне в територия, безпроблемно господствана от империализма.

Историческата памет, заедно с езика, общата територия, общата култура и съзнанието за общност са основните белези, по които може да се определи един народ за такъв. Ние, българите, усилено сме тласкани към този момент, в който няма да можем да отговаряме на това определение. Към този етап сме тласкани от империализма на САЩ, който вижда в националната самобитност на народите по света пречка, към изпълнението на своята цел – световно господство.

Трябва да отбележим, че вследствие на гореспоменатите фактори, у нас се формират някои псевдолеви движения. Те приемат за своя идеология национал-нихилизма и мултикултурализма. Така те, под маската на „антирасизма”, стават проводници на антинародните процеси на глобализация. От друга страна се появяват и фашизоидни, национал-шовинистични групи, които, претендирайки да са „защитници на българщината” всъщност разединяват нашия народ, насаждат омраза и страх между хората и също служат на империализма. Те развиват реакционните теории, че някои нации „превъзхождат” другите, следователно имат право да господстват над тях. На тези две тенденции ние трябва да противопоставим пролетарския интернационализъм, като единствено оръжие на народите в борбата за мир и социализъм.

Вярваме, че само обединен нашият народ може да излезе от националното потисничество, в което е поставен понастоящем. За това ние трябва с всички сили да се борим, за да запазим тези неща, които ни правят народ – нашия език, нашето колективно самосъзнание и нашата история. Трябва да водим най-решителна борба против агентите на империализма, които учат децата ни на мултикултурализъм, космополитизъм, безродничество и преклонение към Западната култура. Ще завършим с думите на безсмъртния вожд на работническата класа Георги Димитров:

„Действително българският народ е малък, но той е велик в своята желязна воля, велик в своята непоколебима духовна мощ, велик в своята вяра в правдата и справедливостта, велик в своите огромни таланти и дарования, които крие по градове и села.”(„Ръка за ръка, напред и все напред, въпреки всичко”, Г. Димитров – Съчинения т. 13)

Кери върви си!

Комунисти, социалисти и патриоти излязоха заедно, за да кажат "НЕ!" на българската зависимост от U$A по време на посещението на американския сенатор Джон Кери.

В началото на мероприятието почти се стигна до стаукновение с полицията чието присъствие беше 10 пъти повече от обичайното за такъв тип проява. Органите на реда заставиха присъстващите да се изместят от площада и да заемат места на близките тротоари което беше ясно нарушение на даденото от общината разрешение. С това се доказа още веднъж нископоклонството и колониалното поведение на нашето правителство.

Репортаж на TV7