Два помийни лагера – и двата са излишни

Пандемията за много от нас беше първото в съзнателния им живот наистина кризисно събитие. Събитие, което не беше някъде там далеч, в новините, а такова, чието влияние (в повечето случаи негативно) докосна и най-интимните сфери на нашия живот.

Това събуди много хора от аполитична дрямка. Което е хубаво. В крайна сметка хората разбраха, че действителността около нас не е сива константа – а един жив и променящ се свят, в който всеки има своята роля. Хората видяха, че дори да са пасивни и аполитични, събитие или решение, взето някъде и от някого, може изцяло да промени тяхното битие, следователно няма смисъл да си пасивен участник и да оставяш някакви негодници да те вкарват в удобните им формички. Макар това съвсем естествено да придоби уродливи форми на моменти (олицетворени от синдрома на фб вирусолога експерт), считам че е в дългосрочен план полезно, когато хората започнат повече да се интересуват от заобикалящата ги реалност, да търсят истината, да търсят сметка на отговорните лица, а ако това доведе и до осъзнаването, че само борбата може да доведе до резултати – още по-добре.

Смъртта на Джордж Флойд обаче разби илюзиите ми, че повишеният политически интерес на обществото веднага ще се канализира в градивни форми. Единственото, което то направи за България, е да покаже тежкия провинциализъм на българския интелектуален климат, като тук визирам всеки – от редовия фб юзър до „сериозните“ анализатори.

Аз не съм специалист-американист и умишлено избягвах да се изказвам по тази тема. Но дори познанията, които имам за историята и обществото на САЩ, ми бях достатъчни, за да видя, че 99% от изказалите се по въпроса тук нямат абсолютно никаква престава за расовия проблем в САЩ, и как той е стоял в 2.5-векованата история (само на държавата), нито какво представлява практиката на американското правораздаване. Цитират се неадекватни (често фейкови, защото аз имам лошия навик да проверявам) , извадени от всякакъв контекст статистики, правят се примитивни аналогии с българската действителност, възприемат се безкритично опорни точки (включително на чужди държави, като поведението на русофилската общност у нас по повод на американските протести след години може да е обект на интересно изследване по политическа психология).

Та, освен шепа американисти, за които знам, че биха дали адекватно мнение, българското общество тъне в дълбоко блажено неведение за това какво представлява нашия задокеански господар – една огромна държава с много сложно общество и специфичен исторически път, които пораждат политически процес, много различен от където и да е било другаде.

За да компенсираме този си пропуск като общество, ние типично по нашенски се разделихме на два лагера, почти абсолютно точно имитирайки разделението в този друг континент, този друг, на практика, свят.

Единият лагер беше антипротестъркият и в него отидоха много хора, изпитващи напълно резонно отвращение от ПК-културата (ПК – политическа коректност). Че е придобила гротескни форми в САЩ, и че е плъзнала като интелектуална чума по света, аз, и не само аз, говорим от години. Даже ще ви кажа кой беше момента, в който моят фарс-детектор започна да пищи- не, а да вие – когато Нанси Пелоси и останалите топ-демократи (които са корумпирани и деградирали лакеи на Уол Стрийт без капчица съчувствие за когото и да е по земното кълбо) коленичиха в една от залите на конгреса за осем минути и половина, курдисвайки си бутафорно-холивудски шалчета с афро елементи.

Но тази позиция, за съжаление, в повечето случаи се изроди в пещерен расизъм. Извинявайте, ама колкото и да ни дразни ПК, да отричаме расовия проблем в САЩ (с неговата сложност и, да, понякога форми на обратен расизъм), да твърдим че всичко било „вече решено“ по този въпрос там, че такъв не съществува и по света (и у нас) е политическата версия на флатъртърството. В очите на човек, малко-много попрочел по американска история или по въпросите на расизма, вие, които тотално отричате наличието му, сте същите като тия флатъртъри и антиваксъри, на които сигурно се надсмивате – без познания, без фактологичен багаж, с едни голи утвърждения.

Това с натъртването на криминалното минало на Флойд, както и уродливите форми на протеста, е един гигантски whataboutism, с който просто избягвате основното. Не слагайте лозов лист върху … знаете какво. Не се стои по най-бруталния и целенасочено жесток начин девет минути на врата на един човек докато издъхне, молейки за милост! Толкоз!

При това тона в този сегмент беше зададен от т.нар. консервативни издания и инфлуенсъри – и двете функция на съответните НПО и тинк-танкове, чиято цел е да окупират патриотичното пространство в малки страни като нашата, да го канализират във форми, удобни на хегемона (Вашингтон) и да наложат неговите опорни точки, включително по културни въпроси. За тази консервативна глава на двуглавата ламя, наречена имперализъм, може да се напише отделна статия. Но това, че въпросните инфлуенсъри са едно политическо ГМО може да се увери и редовият читател. Текстовете им изобилстват от политически термини, които имат американски генезис и са релевантни само в тамошния контекст. Нашите млади консерваторчета, които нямат абсолютно никаква реална представа за процесите в българското общество, механично превеждат американските термини, кичат се с високопарни патриотични фрази, и громят политически противници, каквито всъщност в България няма. Ако ги питаш тях ще ти кажат, че дядовците-партизани са се борили за еднополови бракове, а Корнелия Нинова е глава на някакъв нов потаен Коминтерн, контролиран на ротационен принцип от Путин, Си и Ким.

За „експертизата“ им по външна политика дори няма да говорим – естествено Путин им е враг (въпреки че последният в Русия се опитва да реализира именно подобна на тяхната консервативна „визия“). Но не ги чакайте, при целия им патриотизъм, да кажат нещо за начина, по който нашата страна е абсолютно покорена – икономически, политически и културно от новия Голям брат – САЩ.

На заиграването им с „традиционните ценности“ дори няма да се спирам много – смехотворно е. Хора, които най-вероятно не знаят какво е евхаристия, които фигурират с разголените си гаджета на профилните снимки, които също най-вероятно водят бохемски начин на живот (или поне далеч от 200-те постни дни в годината, далеч от молитвата, изповедта и причастието), да се правят на християни, по-свети и по-борбени за вярата от Апостол Павел е дори не смешно, а лицемерно, следователно – позорно. За да приключим с тях – да си пуснеш брадица не те прави консерватор. Ако търсите духовно спасение, почнете от храма, а не от политиката.

Почти всичко гореописано важи и за другия лагер, аз го наричам – ляво-либерален. Разбира се, вече споменатите консерватори го наричат „неомарксиститки“, „необолшевишки“, „културно-марксисистки“ и т.н. с очевидната цел да слепят две много различни политически и интелектуални течения. Това, което сега преобладава като „ляво“ на Запад е плод на абсолютно целенасочената политика на американската държава през Студената война – с пари на ЦРУ (чрез НПО като Конгресa за културна свобода и чрез журнали като Partisan Review) да се култивира дресирано и послушно, антикомунистическо и антисъветско ляво. Комплексът от идеи, които справедливо или не наричаме „пост-модернизъм“ в огромното мнозинство от случаите са развити от техните автори в опозиция на марксизма, в опозиция на Съветския съюз и неговата реалност.

ПК-културата се роди именно от този сегмент и действително тръгна от американските кампуси. Само че уродливите форми, които тя прие се отнасят към марксизма както Граучо Маркс към Карл Маркс. Целта не тези идеи и практики е да замете реалните проблеми на обществото под килима на кресливото хунвейбинско поведение и да дискредитира всякакво социално движение в очите на редовия работник, по този начин смазвайки възможността за автентично социално надигане, още преди то да почне да се формира на ниво идеи. Кресливостта на ПК-хунвейбините не е случайна – целта, с която те са програмирани, е да експлоатират по възможно най-неадекватен начин реални проблеми, свързани с расизма, сексизма и т.н. (но все на малцинствата, а не на широките народни маси), за да може борбата за по-достоен живот на обикновените хора (която е икономическа, следователно класова, а не културна) да бъде изтикана от идейния дневен ред. Друга тяхна цел, която те много ефективно постигат, е да тласкат обикновените здравомислещи хора в лагера на дясното – там където ще получат убежище от дъгоцветните вакханалии, но където заедно с тях ще се принудени да отстояват каузите на едрия капитал – в разрез с техните класови интереси.

Разсейките на левия либерализъм у нас страдат от същия провинциализъм, както и този на консервативния сегмент, за който вече стана дума. Отново претоплена и предъвкана, американска интелектуално-терминологична манджа (с френски сос), често изповядвана от материално обезпечени градски хора, нямащи нито един общ проблем с тези на средния българин. И колкото и да се плюят с псевдоконсерваторите, клиентите на ляволибералните НПО у нас имат абсолютна същото мнение по международни въпроси (Путин е най-лош, Западът може и да предобря тук-там, ама е сила на Доброто, страната ни е в апогея на независимостта си.). Тук може бе има един важен детайл и той е, че на ляволиберлите не им пука за неща като национален суверенитет. Има ли има нужда да се казва, че тези хора ненавиждат българите, смятат народа си за прост и нищо неразбиращ и третират дори националното ни знаме с презрение (нещо, което открито демонстрират на митинги и в своите фб постове).
Някои хора съвсем резонно се възмутиха от проявата, която по поръчка беше организирана и тук от „Феминистки мобилизации“ (боже опази), или по-точно – възмущението щеше да е резонно, ако то бе концентрирано върху това, как финансирани отвън НПО цинично експлоатират политически теми и залагат на българското общество дългосрочни капани, но това възмущение се изрази отново в пещерен расизъм и отричане на съществуването му у нас.

Хора, разберете! Това са един и същи пари, това са двете глави на един и същи звяр. Империализмът – този господар на света, който „яде градове, запива с морета, а брадата му закрива небето“ (по песента на Ляпис Трубецкой) в името на печалбите на малцина, е повече от щастлив да се раздели с част от състоянието си, за да окупира интелектуалния климат както в САЩ, така и по света, така и в нашата малка Родина, създавайки два бутафорни антагонистични лагера от кресльовци, които да се карат помежду си за глупости, докато им оглозгват кокалите. Всичко това се върши, чрез сложна международна мрежа от фондации и НПО-та, в която Сорос и подобни нему отдясно най-вероятно са само фигуранти. С едната ръка се плаща на водевилни „не ми се обиждай, но“ закръглени софиянки с розова коса, с другата – на рехаво брадати псевдоконсерватори от тъмносините издания.

И повечето от вас се хванахте на този капан! Това в САЩ е поредният расов бунт, който нито е първи, нито ще е последен. (Безработицата от кризата също е фактор). Не мога да повярвам, че толкова много хора хвърлиха толкова много енергия последните дни да защитават едната или другата чужда кауза.

Да не би нашите проблеми да ги няма? Да не би преди Джордж Флойд да бяхме оправили демографската катастрофа? Да не би да бяхме предотвратили краха на образованието и здравеопазването? Да не би да бяхме направили нещо по въпроса, че политическият ни живот, вместо да е поле за съревнование на идеи и платформи, е деградирал до това групи олигарси – едни в страната и на власт, а други в чужбина, да се замерят с компромати като маймуни с фекалии?

Вчера отново имаше протест на медицинските сестри. Нали си спомняте, или вече сте забравили, че кабинетът Борисов-3 посрещна кризата с КОВИД с протест на медицинските специалисти? Спомняте ли си как тези жени, докарани до отчаяната стъпка да окупират Партийния дом бяха наричани терористки, само защото издигат искания, които са в ползва не само на тях си – а на всички нас, потенциално заплашвайки бизнес за милиони, свързан с търговията на човешко здраве?

Новият протест беше, защото лидерът на синдикалната им организация беше уволнена (за пореден път) в разрез със всякаква норми на демокрацията и легалната синдикална дейност. На нашите управляващи и техния благодетел – колективния чичо Скрудж, не им дреме за нашето здраве и не искат да се разделят със сребърниците си. С репресиите, които те започнаха срещу Синдиката на българските медицински специалисти те доказа също и че приказките за свобода и демокрация са само са прескомюникетата на НАТО. Когато решиш да се възползваш дори от законното си право на борба, ще те плеснат по ръката, така че да те заболи. Това сестрите го разбраха от опит.

Нашата „свобода“ е свободата е да си изливаш душата по нерелевантни теми, да гледаш възможно най-далече от текущите далавери, свободно да играеш по свирката на задокеанските политтехнолози.

Вчера със сестрите бяхме 20-ина души. А в социалните мрежи, по въпроса за Джордж Флойд, бяхте хиляди. И то разделени на два помийни лагера…

Мартин Димитров