вторник, 20 декември 2011 г.

Списаревски и Луков. Родолюбецът и чуждопоклонникът


Неонацистите в България издигат днес като свои основни герои и хора за пример Димитър Списаревски и ген.Христо Луков. Димитър Списаревски е летец-изтребител, загинал на 20 декември 1943 г. в сражение с американски самолети, изпратени да бомбардират София. Ген.Луков е един неуспял кандидат за български фюрер, разстрелян пред дома си на 13 февруари 1943 г. от Антифашистката съпротива. Неонацистите се прекланят пред тях, защото, уж и двамата са загинали като герои, като български родолюбци, отстояващи българските национални интереси и защитаващи монархо-фашистката власт. Но за тези, които са се занимавали по-обстойно с биографиите на Списаревски и Луков, няма как да не направи впечатление ОГРОМНАТА разлика между тях, между техните възгледи, между техните действия. Нека вземем няколко характерни примера от техния живот, от които човек може да си направи изводи за това каква е разликата между родолюбеца и чуждопоклонника, между българския патриот и хитлеристкия агент.

            Възпитан от дядо си, Д.Списаревски от малък се запознава с българската история и ясно осъзнава кой има най-голям принос за освобождението ни от османско иго – руският народ. Негов любим герой е подполковник Калитин – спасителят на Самарското знаме от турците при Стара Загора. Затова, когато го питат защо иска да учи в руско училище, Списаревски отговаря: „Защото дядо ми е учил някога в Русия и защото подполковник Калитин е загинал за България”.

            Същевременно, ген.Луков се прекланя пред цар Фердинанд – един от хората с най-големи заслуги за националните катастрофи, преживени от българския народ през 20 век, донесли ни неизмерими страдания и мъки. Затова говори неговото писмо от 1932 г. до Фердинанд:

                        Vasche Velitschestvo

            Ofizerite ot 27 vipusk prazdnuvaiky 25 godischninata ot proisvodstvoto im si spomnjat sas tschuvstvo na dalboca priznatelnost y predannost za Tzara-Otez ot Kogoto imacha visocata tschest da polutschat litschno parvia cadetsky y parvia ofizersky tchin.

Za savipusknizite

                                                           Polcovnic Lucov


Забележете само по какъв начин е написано писмото – на така омразната за всеки български родолюбец „шльокавица” – израз на преклонение пред Запада и на неуважение на българската национална култура, традиции и ценности. В книгата за Списаревски  (Л.Овчаров – „Списаревски. Повест за живата торпила”, изд. 1998 г., гр.София) се отбелязва, че „особено непримирим е Списаревски срещу безродниците и слабите духом които гънат гърбовете си в чуждопоклонство. Срещу тях трудно сдържа гнева си. Ръцете го засърбяват. Свива юмрук.” Известен е случаят от честването на един 24 май – Денят на светите братя Кирил и Методий, на славянската писменост и култура – в него събралите се летци празнично се веселят в градския Военен клуб в Плевен заедно с току-що завършилите зрелостници. И докато летците пеят български военни маршове и „Хубава си моя горо”, наперените младежи демонстрират нископоклонството си пред Хитлерова Германия, пеейки немски маршове. Списаревски зашлевява един от тях, а останалите млади хитлеристчета се разпръскват яко дим...

            Списаревски никога не прави ниски поклони и пред представителите на „Хилядолетния райх” – известен е случаят, когато в школата във Вернойхен (Германия) набил един немски летец-капитан, който обидил България и нейните летци, наричайки ги „балкански туземци”.

            Известно е също така (нещо, което няма никак да се хареса на неонацистите), че Списаревски приема с гняв и ярост новината за подготвяното депортиране на българските евреи: „С войната столичните защитници свързват всичко. С нея свързват и смъртта на знаменитото кученце Чочо, което моторизирана немска колона прегазва на шосето София-Сливница. Някой ще каже – кучешка смърт... За Спаич (така са казвали на Списаревски) и другарите му техният талисман загива от същата машина на войната, дето прегазва и засява с безброй човешки жертви Европа. С нея свързват и арестуването на млада еврейка, която повишеният в поручик Списаревски с пагона и с мъжката си сила измъква насред София от ръцете на двама полицаи. В нейно лице той вижда съученичката си Клара Каин, дъщеря на унгарски евреи към австрийската търговска параходна агенция в Лом. С тънки широки устни; с изтеглени големи бадемови очи; с черна коса и като че винаги с учудени вежди... В столицата вече се заговорва за депортиране на българските евреи към фашистките концлагери на смъртта. Убеден в правото си на техен защитник, въздушният ас изповядва без страх:

            - Аз пръв ще хвърля бомба отгоре и няма да позволя да бъдат екстрадирани евреите по Дунава!

            В тази закана се побира цялата му физическа и духовна сила, проумял сякаш думите на Макиавели: „За да изплашиш вълците, трябва да си лъв!” А по земята и в небето вълчи глутници – колкото щеш. От хищни по-хищни. Зверове в човешки образи, едни прегракнали от рев „Разделяй и владей”, други плъпнали подире им да разпределят света и наложат „нов ред на земята”.

            Същевременно, известен е подчертано анти-еврейският характер на оглавявания от Луков Съюз на българските национални легиони (СБНЛ)...


            Списаревски гледа с нескрита омраза и презрение към богаташите и обслужващите ги български министри, които въвличат България в унищожителна война на страната на Германия: „Във въздуха и на земята той е по своему различен от другите летци. По своему непредвидим и неподражаем. Своеволен и дързък. Неподвластен на когото и да било. Дори и пред министъра на войната. Пристига министърът на войната генерал Даскалов със свита министри, военни, с милионера Багаров. Дръпва една реч пред летците, за да каже:
            - Войната все повече се разраства и ожесточава. Тя може да потропа и на нашата врата, затова бъдете готови да поразявате самолетите на противника, дори ако трябва да се блъскате в тях!...
            Десният фланг се размърдва. Привел рамо до рамото на Виктор Павлов, уж на ухота му шепне Спаич, ала тъй, че и други да чуят:
            - За кого че се блъскам, за милионера Багаров ли?
            Всички знаят чия е вилата с най-голямата винена изба в близкото селище Баня. За богаташа министър Багаров ли да се блъскат? Репликата на Спаич от уста на уста стига чак до левия фланг, не чута от когото трябва. След патетичния призив на военния министър, големците запрашват към Карловските бани, към вилата на милионера с най-дълбоките винарски изби.
            „На война като на война” – иронично подметва подире им Спаич, както преди година подир приземилия се фон Папен на летище Божурище с „пробойни” по самолета. Иронията му не е в кого, а за кого аджеба трябва да се блъскат българските изтребители.”

            А не е ли като Багаров и ген.Луков, за когото се знае, че е спечелил като военен министър (1935-1938 г.) доста добри пари от сделки с оръжие от Германия за България?
         
            Списаревски решително не одобрявал войната, започната от Германия срещу СССР и категорично заявява, че по никакъв начин няма да участва в нея: „Готов съм – казва той пред колегите си – да воювам с всички, които посмеят да нападнат България. С руснаците няма да воювам, защото сме братя по кръв”. А друг път коментира: „Ще види Хитлер дали славянският колос е с глинени крака! Жалко е, че нашите тъпи управници не виждат истината и водят България към страшна катастрофа”.

Не по-малко ярост предизвиква у Списаревски обявената от филовци „символична война” на САЩ и Англия: „Тъкмо са насядали да вечерят и репродукторът в казиното пропуква. След минута с повелителен тон отеква гласът на министър-председателя Богдан Филов, който прочита прокламацията до българския народ, от чието име правителството два дни по-късно скъсва дипломатическите си отношения с Америка и Англия... Сякаш сух залък засяда в гърлата им. Списаревски не се сдържа и крясва:
- Това е срам за България!
Най-старшият, за да не изпати от началството, ако не отреагира, уж го смъмря:
- Бъди спокоен, Списаревски. Това е символична война, освен туй американците са далече от нас!
- Добре, господин капитан, „символична война” – с присмехулна нотка в гласа си повтаря двете думи Спаич. – Но ако американците дойдат близо до нас, тогава Филов и министрите, и вие – летците канцеларисти – ке се криете в мазетата, а ние с остарелите „Доган”-и и с „Месершмит”-ите ще трябва да се бием с техните крепости!...” – за Списаревски е повече от ясно, че българските хитлеристи тласкат България към нова национална катастрофа. Особено активен в това отношение е ген. Луков, който е ратувал за изпращане на български войски на Източния фронт, срещу СССР. Заради което е и разстрелян от Антифашистката съпротива. Убит е като куче от Виолета Якова – неонацистите няма как да не мразят това име, защото тя олицетворява всичко което те ненавиждат – Виолета Якова е едновременно комунистка, еврейка и жена, т.е. най-лошата (от тяхна гледна точка) възможна комбинация.

Съвсем друга е съдбата на Димитър Списаревски. На 20 декември 1943 г. армада американски бомбардировачи „летящи крепости” Б-24 Либърейтър („Освободител”), охранявани от 50 изтребители, се насочва да бомбардира за пореден път София. Димитър Списаревски е един от изтребителите на бойно дежурство на летище Божурище с Месершмит Ме-109G-2, които трябва да пресрещнат англо-американците преди да достигнат града. Това е първият му боен полет, за който той се готви отдавна.

Според бойния дневник на 3/6 изтребителен орляк, в който лети Списаревски, битката протича по следния начин: Либърейтърите летят към София в клинов строй по тройки, ешелонирани в тилна колона, краят на която се губи до хоризонта. Българите формират насрещен боен ред, ешелонирани поятно, по четворки в тилна колона. Летят срещу противниковите самолети на 6000 метра височина. Българският орляк 3/6 има задачата да завърже бой с противниковите изтребители, двутелите П-38 Лайтнинг, а в това време другият орляк – 2/6, да удари бомбардировачите и да ги принуди да хвърлят бомбите си извън София.

Самолетът на Списаревски не успява да стартира, затова той излита с резервна машина, със закъснение след другите. Когато достига до бомбардировачите, въздушният бой вече е започнал. С безумно смела маневра, той сваля един бомбардировач. Списаревски се измъква от два американски изтребителя, насочва се към група от 16 Либърейтъра, но в борбата си с охраняващите го британски изтребители свършва патроните на бордовата картечница. Тогава, без колебание, той се блъска във водаческата машина. Бомбардировачът е разцепен във въздуха, спасява се само опашният стрелец, който е изхвърлен заедно с картечниците от ударната вълна. Самолетът на Списаревски пада на височините над село Пасарел, Софийско. Тялото му е открито сред отломките. От другата страна на селото пада поразеният бомбардировач. Врагът е принуден да се оттегли и да хвърли бомбите си в полето. Има различни свидетелства за тарана, но единствен реален очевидец е пилотът на американски изтребител, който малко след това също е свален и пленен.

Така Списаревски загива за своя обичан български народ. Не за Хитлер, не за Филов, а за Него – потиснатия и тероризиран, изстрадал и измъчен народ.

Лейтенант Едуард Тинкър, участник във въздушния бой на 20 декември 1943 година, заявява: „Българските летци се бият с ожесточение, като че ли защитават най-скъпата светиня на света. За мен те изчерпват понятието ненадмината ярост в авиацията”.

Димитър Списаревски, първата жива българска торпила, е произведен посмъртно в чин капитан. Погребан е в Централните софийски гробища, Алеята на летците. За свалянето на един четиримоторен бомбардировач на летеца са признати три въздушни победи.

Подофицер Робърт Хенри Ренър, единственият оцелял от екипажа на сваления с таран бомбардировач по-късно моли да се види с майката на Списаревски, за да й предаде своите медали и ордени в знак на дълбоко уважение пред подвига на нейния син.

Подвигът на Списаревски е признат и от съветския военен комендант на София. Веднага след 9.ІХ.1944 г. някои непроумели истинската героична същност на стореното от Списаревски, побързват да сложат неговото семейство в списъка с неблагонадеждните софиянци, които трябва да бъдат изселени от столицата:

„Почему так? – почудва се руснакът. ­­– Он не враг, он погиб для Родины! Он ваш герой!” (Защо така? Той не е враг, той е загинал за Родината! Той е ваш герой!) – назидателно изрича и задрасква името на бащата на Списаревски от списъка с нарочените за неблагонадеждни.

Ето каква е разликата между Списаревски и Луков. Списаревски – родолюбецът, презиращ чуждопоклонничеството, богаташите и техните министри, уважаващ руския народ и заслугите му за свободата на България, защитаващ българските евреи от анти-еврейското законодателство и жертвал се за мирните български граждани, подложени на англо-американски терористични бомбардировки (спрени между другото с личната намеса на Георги Димитров и Сталин). И, от друга страна – Луков – хитлерист, чуждопоклонник, прекланящ се пред царе и фюрери, корумпиран, мразещ българския народ (и мразен от българския народ), мразещ евреите, готов да изпрати български войски да воюват срещу своите руски славянски братя, разстрелян като куче пред дома си.

Ето такава е разликата между родолюбецът и чуждопоклонникът. Между българския патриот и хитлериста.

Вие избирате какви да бъдете – като Списаревски или като Луков.

Живко Вълчев


Балада за Списаревски: 


Вижте още:

Как ген. Христо Луков богатееше на гърба на българския народ

Кой и защо ликвидира ген. Луков. Кой ще спре новите луковци

Мнение на един типичен "български" неонацист

Протест срещу шествието в памет на ген. Луков и внасяне на открито писмо в Столична Община

Защо нацистите мразят Ботев и Левски

Магнитните бури влияят на психиката на нацистите


събота, 17 декември 2011 г.

Освободителя

"Вие бяхте свидетели на моите усилия да донеса свободата, тук, където преди това царуваше тиранията. Работих самоотвержено, отказвайки се от моето богатство и моето спокойствие."
Симон Боливар 
24 юли 1783 – 17 декември 1830

И днес – 181 години след смъртта на ОСВОБОДИТЕЛЯ, неговото политическо кредо отново е актуално, неговата честност е за пример и неговата антиколониална борба осветлява пътя на народите, на революционерите в света, и на цялото човечество.


четвъртък, 8 декември 2011 г.

8 декември

На 8 декември 1886 г. е роден мексиканският художник и стенописец Диего Ривера, известен най-вече с дълбокото социално и политическо съдържание на творбите си. През 1922 г. става член на мексиканската комунистическа партия. Известен е със скандала около стенописа „Човек на кръстопът“ от 1933 година, в сградата на Рокфелер Сентър, Ню Йорк. Когато Нелсън Рокфелер разбира, че Ривера е сложил лика на Ленин и други комунисти на стената, заповядва разрушаването ѝ. Но Диего отново рисува тази си творба на следващата година в Мексико Сити като добавя и допълнителни щрихи, сред които образа на Джон Рокфелер в компанията на „силно гримирани мадами“. Стенописът в този си вид се намира в Двореца на изящните изкуства в Мексико Сити.

"Човекът на кръстопът" дълго наименование: "Човекът на кръстопът, вглеждащ се с надежда и възвишеност в избора на ново и по добро бъдеще" 1934

"Man at the Crossroads". Long title:" Man at crossroads looking with hope and high vision to the choosing of a new and better future", 1934.


На 8 декември 1980 бе застрелян Джон Ленън. Човекът, който искаше да си представим свят без държави, където хората живеят в мир. Свят без владения, в който няма алчност и глад, и е братство на хората. Всички хора, споделящи един свят.

За тази му мечта и симпатиите му към марксизма е разследван и преследван от ФБР като престъпник. Говори се и че убийството му не е просто дело на психично болен почитател...

Но каквато и да е действителността, гласът на Ленън не може да бъде заглушен.


8 декември 2011 - студентите в България имат празник. В същото време управляващите мислят как да им отнемат правото на образование, как да го превърнат в луксозна стока само за богатите. Честит празник, драги студенти, той си е ваш, още не са ви го отнели! И не забравяйте, че за да има поводи за празнуване, всеки ден в капиталистическата система трябва да е ден за борба!

сряда, 7 декември 2011 г.

Да си спомним Никола Вапцаров


Днес се навършват 102 години от рождението на големия поет, антифашист, комунист и Човек Никола Вапцаров. Век по-късно борбата за свобода и социална справедливост продължава да бъде все така "безмилостно жестока". Но тя неминуемо ще бъде увенчана с успешен край, ако си спомняме и следваме светлия пример на хора като Вапцаров.


Огняроинтелигентска

Сънно тракат
релсите във мрака.
От умора
ставите болят.
Някой би въздъхнал;
"Не очаквам..."
Не! Очаквам!
Чака ме светът.

Зная свойто място
във живота
и напразно
няма да се дам.
Честно ще умра като
работник
в боя ни
за хляб и свобода.

Никола Вапцаров, 1939

неделя, 6 ноември 2011 г.

„В Мюнхен и в България, и навсякъде другаде: ЛЕКА НОЩ, БЯЛА ГОРДОСТ“


Феновете на Байерн издигнаха огромен транспарант, насочен срещу изстъпленията на българските фашисти от последните седмици (и най-вече расистките анти-цигански метежи от края на септември 2011). „В Мюнхен и в България, и навсякъде другаде: ЛЕКА НОЩ, БЯЛА ГОРДОСТ“ – този лозунг беше издигнат по време на мача от Шампионската лига между Байерн и Наполи, игран в Мюнхен на 2 ноември 2011. Автор на акцията е антифашистката футболна групировка Schickeria Munchen http://www.schickeria-muenchen.org/
Видео:
Самият лозунг „Лека нощ, бяла гордост”, произлиза от широка антифашистка кампания, подета от различни младежки радикални среди в Германия (и не само). Тя е възпята в песента на групата Loikaemie – „Good Night White Pride”, която призовава за прочистване на музикалните среди от фашистите. Впоследствие песента се превръща в един от химните на съвременния радикален младежки антифашизъм.
Текст:
Good night white pride

you pick on the weak
you`re only strong in groups
can`t do shit on your own
you pick on those who are few
right winged scum
you have no plаce in our scene
right winged scum
we’ll teach you what skinhead really means

you`re the sickness of our generation
you`ve infested almost every nation
you`re the plague of our society
you are our most hated enemy

listen what we have to say
good night white pride
only what we have tro say
good night white pride
good night good night good night
good night white pride..


Вижте още: 

Как нацистите се опитаха да унищожат Байерн Мюнхен

Неудобният Байерн

понеделник, 17 октомври 2011 г.

Смит и Карлос - героите от олимпиадата в Мексико 1968


На церемонията по награждаване на 200 метра гладко бягане чернокожите американци Тони Смит (злато) и Джон Карлос (бронз) се появяват с високи черни ботуши и черни ръкавици. Тъй като имат само един чифт ръкавици, преди награждаването си ги поделят и шампионът Томи Смит държи дясната си ръка вдигната, а Джон Карлос лявата със свит юмрук по врема на химна на САЩ. Двамата са били част от политическото движение в защита на афроамериканците Black Power. МОК наказва и двамата с доживотна забрана за участие на олимпиада. Проявата им е подкрепена и от вицешампиона Питър Норман /Австралия/, който излиза на награждаването със значка за подкрепа на човешките права на чернокожите в САЩ /Olympic project for human rights/. Той не е наказан от МОК, но търпи репресии от страна на австралийските власти, което го принуждава да се оттегли от леката атлетика и да се занимава с австралийски футбол като аматьор.

вторник, 4 октомври 2011 г.

Биреният бунт

Биреният бунт

Поръчково убийство от виден мафиот,

събуди низки страсти у един заспал народ.

Вместо олигарсите за вредни да признае,

по-удобен враг намери си, с който да играе.


И така започна всенародното веселие,

интереси, гняв и етническо гонение.

Събуди се една велика нация,

за журналистите – поредната сензация.


Протести, стачки, лозунги с омраза,

ксенофобията стана обществена зараза.

Малолетни рецитират „Моята борба“,

мислят се за повече от другите деца.


Колко сме велики ще покажем пред света,

зениците ни са с размери на яйца.

Неадекватни на площада ний ще сеем смут

и така чак до края на Бирения бунт.


Докато се бием кой как изглежда,

някой горе картите нарежда.

Депутати, кметове и президенти

се чудят как да трупат дивиденти.


Спят спокойно белите царе, царици,

всички до един – добри душици.

Те цял живот ще бъдат в ложата -

родени са с правилния цвят на кожата.


А ний... О, ний не спим, а протестираме,

против всички други етноси скандираме.

Ще се справим с всеки враг, дори прикрит.

Деца тъпи – етнически конфликт.


2 октомври 2011, Такова

неделя, 11 септември 2011 г.

11 септември 1973

Днес се навършва годишнина от взривяването на Световния търговски център в Ню Йорк. Силните на деня ще леят крокодилски сълзи за невинните жертви и ще обясняват колко хубави неща са полицейщината и увеличението на военните разходи за „демократизиращите” войни на капитала. Казионните медии пък, разбира се няма да си „спомнят” един друг 11 септември, дал началото на кървавата фашистка диктатура в Чили, поддържана в името на същия този капитал.

Италианската антифашистка ска-пънк група Talco написват песен, озаглавена – 11 Settembre '73 (11 септември 1973) – в памет на десетките хиляди жертви на позорния фашистки режим на диктатора Пиночет, предател на собствения си народ и слуга на Щатския империализъм.


През 1970 г. чрез демократични избори за президент на Чили е избран Салвадор Алиенде. Часове преди встъпването му в длъжност агенти на ЦРУ убиват генерал Рене Шнайдер (главнокомандващ чилийските въоръжени сили), който преди това гарантира, че армията няма да се намесва в политическия живот на страната. Коалиционното правителство на Блока на народното единство, начело с Алиенде, започва да реализира програма за социално-икономически преобразования и реформи, които застрашават интересите на чуждестранния капитал (предимно американски) в страната.

Администрацията на американския президент Никсън хвърля десетки милиони долари, за да попречи на избирането на Алиенде, а след изборите прави всичко възможно за дестабилизацията на Чили. ЦРУ извършва серия от мащабни диверсии и саботажи, а на 11 септември 1973 г. организира военнофашистки преврат. Президентският дворец "Ла Монеда" е атакуван от пехотни части и танкове и е бомбардиран от ВВС. В сражението загива президентът Алиенде. На власт идва военна хунта, оглавявана от ген. Аугусто Пиночет. В страната се развихрят масов терор и репресии. Над 30 000 души са разстреляни или умират от чудовищни изтезания, повече от 1 000 000 чилийци емигрират.

Светът обаче помни. Ние, антифашистите, също. Нещо повече – знаем, че когато един народ надигне глава за достоен живот, за социална справедливост и свобода, собствениците на капитала му пращат своите фашистки слуги, за да го удавят в кръв.

Затова и ще се борим до окончателна победа над капитализма и фашистките му извращения, в името на човечеството и свободата.

Завинаги антифашисти! Долу капитализма!

Вижте още:

Неудобният Алиенде
http://actionredbg.blogspot.com/2012/09/Neudobniat-Aliende.html

петък, 2 септември 2011 г.

72 години след началото на един Ужас




На 1.09.2011г., се навършват 72 години от нападението на Полша от нацистките войски, с което се поставя началото на Втората световна война. Така периодът 1939-1945 остава един от няй-ярките исторически примери за ужасът на така нареченото военно "изкуство", заради което загиват над 60 милиона души. Продължавам да припомням подобни събития основно, за да не бъдат пропускани и забравяни, за да може да ги предотвратим ЗАЕДНО за в бъдеще. Защото след толкова кратко време, ние отново сме се запътили към нова, още по-унищожителна световна катастрофа...
Поклон пред паметта на всички жертви на безскруполните месомелачни машини наречени политика и финанси. Поклон пред всички смазани, изгорени, отровени, обезобразени, разкъсани хорица, всички смели и силни характери, всички наши братя и сестри, повлечени от водовъртежа на нечия индивидуална или институционална лудост. Лудост, която затри тези хора завинаги от тази земя. Днес, на нас ни остава само едно - да продължаваме да се стремим към това, което ни липсва най-много. Не веднъж е казано, че един ден нашата планета няма да се носи името Земя. Вместо това, тя ще се нарича Свобода. Мир. Справедливост... и още много други неща, за които само сме слушали приказки като деца.
Аз вярвам, че това е възможно! А вие?

неделя, 24 юли 2011 г.

Крайнодесен психар окървави Норвегия






Близо 100 души загинаха при две кървави нападения в Норвегия. Убиецът – 32-годишния крайнодесен психопат Андерш Беринг Брайвик е открил огън по младежки лагер на остров Ютьоя. Това става малко след като бомба уби седем и рани 15 души в центъра на норвежката столица. Стрелецът е задържан, като е обвинен и за взрива в Осло.

Скрит зад полицейска униформа изродът примамвал жертвите с думите: „Елате, имам важна информация, няма от какво да се страхувате”, разказва ужасено 15-годишно момиче. Някои от децата оцелели само защото легнали на земята и се престорили на мъртви. Понякога, обаче, стрелецът ритал телата, за да провери дали падналите са живи и да ги довърши. „Беше на два метра от мен, чувах дишането му, усещах топлината на оръжието”, разказва друг млад норвежец. В ужаса си младежите са бягали през скали и храсти, гонени от куршуми.

„Видях хора да скачат във водата, около 50 души, които плуваха към брега. Те плачеха, трепереха, бяха ужасени“, разказва жена, която живее недалеч от острова. „Бяха толкова млади – между 14 и 19 години“, добавя тя.

Един от оцелелите казва: „Аз и мои приятели решихме да останем още малко където сме. Всички други се върнаха, тичаха към него, а той извади оръжието си и ги застреля. Видях, че падат във водата. Ние хукнахме в друга посока, скрихме се за малко във водата, а на няколко метра от нас видяхме тялото на мъртво момиче.”

Но какъв е извергът погубил толкова млади животи – просто един „редови” фашист. Членувал в шведския неонацистки интернет форум „Нордиск”, самоописващ се като портал на тема "Скандинавската идентичност, култура и традиции". Финансист по образование,

антикомунист и "тамплиер", практикувал стрелба и бодибилдинг. Коментари в сайтове, където е писал ненормалникът, критикуват европейските политики за приемане различните култури и етноси. Авторът им е убеден, че този подход заплашва да разруши европейските традиции и идентичност. Бил е и член на популистката антиимигрантска партия. На 4 май закупил 6 тона изкуствен тор. Достъп до материала, от който могат да се направят и експлозиви, му дал лицензът на неговата фирма за земеделски продукти Брейвик Гейофарм.

Торният терорист е един от фашизирани психопати, подвизаващи се в Интернет, чиято шизофрения често се обостря и започват да буйстват и навън. Преди време идиот наричащ се Атила отвлече автобус в България, за щастие инцидентът се размина без жертви (за съжаление оцеля и той). Не толкова щастливо завършват други такива патологични случаи – на нацистите навсякъде им се привиждат „врагове” – те воюват с: антибългари, комунисти, летящи гущери, турци, анархоболшевики, извънземни, печки, юдеомасони, обратни, подчовеци, прах за пране, с мощната баба от съседния вход. Безкрайната им тъпотия често окървавява трамваи, паркове, концерти. Затова трябва най-сетне на всички да стане ясно, че фашистите не са нормални, те са зли и опасни. Срещу тях трябва да се вземат най-драстични мерки, преди да направят нова касапница.


Тези, които Брайвик не успя да убие

сряда, 13 юли 2011 г.

Фашист се опита да пребие журналист


В столичния автобус 604 се вози бръснат фашист, накичен като коледно дърво с швастики и други нацистки простотии. Възрастен човек, който по стечение на обстоятелствата се оказва и редактор в новинарска агенция, прави най-нормалното нещо при вида на такъв индивид (може би след това да го плеснеш по темето) – отправя му забележка, че подобно облекло е недопустимо в една нормална цивилизована държава. Нацистът, обаче му отвръща „Ти комунист ли си? Евреин”, и подкрепен от приятелката си налита на бой. Както добре знаем, нацистите са по-ниски от тревата, когато са сами, но пишман биячът явно е събрал смелост от солидния гръб на гаджето си. В крайна сметка атаката се оказва импотентна като идеите, на които симпатизира фашистът – гражданите се намесват и го задържат, обаждат се и на 112. Най-вероятно са и го пошамаросали малко, показвайки на практика какво мислят за такива „патриоти”.

Засега нямаме информация как са реагирали в последствие органите на „реда”. Най-вероятно лумпенът си е безнаказан (е, почти :)) на свобода, помпайки мускули (и субстанции) за следващата си велика битка – този път срещу някой грохнал старец или невръстно хлапе. Радващото в случая е, че все още се намират хора, които имат непоносимост към кафявата измет и не се страхуват да я озаптят, когато се развилнее.
Вярваме, че тези хора ще стават все повече, а подобни нацистки дървета ще се превърнат в силно застрашен вид.

вторник, 12 юли 2011 г.

Разпитът на Санте Касерио

Разпитът на Санте Касерио (италиански анархист, гилотиниран на 16 Август 1894г, заради убийството на френския президент Мари Франсоа Сади Карно)


-Баща ви болен ли е?
-Не,сър.
-Вие сте от честно семейство. Майка ви, съдейки по писмата й, е жена с възвишени чувства. Посещавал сте училище, но често сте отсъствал?
-Ако съм бил напътстван, може би е щяло да бъде по-добре.
-Планирал ли сте да убивате президента?
-Да, сър.
-Нека разбера нещо. След процеса срещу анархистите в Рим през 1891 ли станахте анархист?
-Не.
-Ходил ли сте на събиранията на Гори?
-Когато Гори дойде в Милано вече бях анархист.
-Но присъствал ли сте на тези срещи?
-Всичи ходеха на събиранията и аз също.
-Семейството правило ли е нещо, за да ви отклони от анархизма?
-Обичам семействотo си, но то не може да решава вместо мен.
-Участвал ли сте в групата на Амброджио Мамоли в Милано?
-Дори и да го познавах, нямаше да отговоря. Не съм полицай.
-През 1892 сте бил арестуван, разпространявайки анархистка пропаганда сред войниците в селище, наречено Порта Виториа?
-Да, сър.
-Дезертирал ли сте през 1893?
-Светът е моята родина.
-А знаехте ли, че денят, в който убихте президента е годишнина от битката при Солферино, където френски войници са загинали, за да помогнат на италианци?
-Знам, че на 24 юни са празниците на С.Джовани. А всяка война е гражданска война.
-Извършил сте предумишлено престъпление.
-Вярно е.
-Убихте президента, защото сте анархист?
-Да.
-И заради това, мразите всяка държавна глава?
-Да.
-Споменавал ли сте, че искате да отидете в Италия, за да убиете краля и Папата?
-Кралят и Папата не могат да бъдат убити едновременно, защото никога не са заедно.
-През Февруари, войник ви е чул да казвате, че ще посетите Лион, за да убиете Карно.
-Не бих могъл да го кажа през Февруари, тъй като тогава още не знаех дали президентът ще е там.
-Научихме, че Карно е получавал заплашителни писма от анархисти. Някой трябва да ви е организирал?
-Никой не ме ръководеше. Всичко извърших сам.
-Основните права забраняват да убиваш човешко същество, знаете ли това?
-Убих този човек, защото беше символ, защото беше отговорен за всичко, което стана на 24 юни 1893 в Агуас Мортес.
-Според практиката, в такъв случай, преди присъдата трябва да има процес. А вие, с действията си, се превърнахте в съдия и палач едновременно.
-Не искам да обяснявам, защо се наложи да отмъстя. Какво ще кажете за правителствата, които с действията си водят до смъртта на милиони хора?
-Та вие сте едва на 20! Прекалено млад сте, за да съдите обществото!
-Ако аз съм твърде млад, за да съдя обществото, не са ли твърде млади и войниците, за да бъдат убивани? Или просто са глупави?
-Войниците умират, защитавайки Родината.
-Не! Те умират, защитавайки интересите на индустриалците и банкерите... значи, просто са глупави.

събота, 25 юни 2011 г.

Протест против расизма

Активисти на R.A.S.H. България и Червена акция взеха участие в антифашисткия протест организиран от Хора против Расизма на 12ти Юни.
Повече информация за протеста може да видите тук и тук

понеделник, 6 юни 2011 г.

1 година от Трамвай 20




Днес се навършва една година, от фашисткото нападение над наши другари, отиващи на мирен протест срещу незаконното задържане на чужденци в Специалния дом за временно настаняване в Бусманци. На 6 юни 2010, посред бял ден, в столичен трамвай, фашистките отрепки, въоръжени с ножове, метални прътове и боксове, нанесоха побой на четири момчета и едно момиче. В следствие на това, 17-годишен ученик прeтърпя серия операции на ръката, а 25-годишен студент получи сериозни травми по главата с опасност за живота. Извършителите – банда лумпени с неонацистки „възгледи” са все още на свобода. Присъди над касапите все още няма.

Една година по-късно ние и нашите другари продължаваме да сме тук. Ако разните криминални типове, си мислят, че са ни уплашили – сериозно грешат. Страхът е в нашите врагове. Страх на асоциали, които прибягват до насилие поради липсата на аргументи. Ние сме тук и не се предаваме, защото вярваме в правотата на идеите си. Изпитанията само каляват духа ни и ни правят по-силни! Борбата продължава!




Камерада Калашников

сряда, 1 юни 2011 г.

За Бате Асен и палачите на детството


1 юни е Деня на детето. Навсякъде звучи една стара, но неостаряваща детска песничка, с която порасналите деца си пожелават никога да не губят детското в себе си и поне за малко да забравят, че са възрастни. Тя е „Къде остана детството” или както всеки я знае „Къде са ми детските книжки”, изпята от незабравимия Асен Кисимов. Бате Асен, събира зрителската обич с чудесните си роли в театъра, телевизията и киното, завинаги остават в сърцата и изпълненията му на други детски песни като „Тече, всичко тече“ и „Зайченцето бяло“.
Дотук с милите детски спомени.

През 1995 година в един софийски трамвай група неонацисти го пребиват и наръгват в главата, защото им приличал на турчин. Търсели някой „небългарин” и намират дребничкия, 60-годишен мъж с артистична барета и детска книжка под ръка. Следва светкавичен удар в слепоочието, черепът хлътва, мъжът губи съзнание, смазват го с ожесточение, пребиват го като куче, всичко е оплискано с кръв, хората в трамвая не гъкват. Актьорът прекарва известно време в болница за лечение на черепната си травма. Няколко години след това той не може да играе на сцената – забравя репликите. На тях не им се случва нищо. Учуден е от постъпката на тези млади хора, но им прощава, защото смята, че добротата е тази, която е от значение и която може да промени хора и събития. Асен Кисимов мисли, че човек се ражда добър и оттам нататък, зависи как ще бъде настроен да възприема околния свят. „За съжаление”, казва актьорът, „днешният свят е изпълнен с много насилие, което сякаш се е превърнало в нещо нормално и затова най-верният път е именно добротата”. В интервю в предаването „Всяка неделя”, актьорът (още с видими рани от побоя) официално прощава на своите нападатели и с голямото си сърце отново пледира за доброта и толерантност. Младежите с бръснатите глави обаче така и не се свързват с него, за да му се извинят – оказват се съвсем не толкова смели, колкото в деня на нападението. За сметка на това, на откритите телефони в едно радио разни фашизоиди ще крещят „Zieg Heil!” и ще обясняват, че всъщност бате Асен приличал на евреин, и освен това бил „комунистическа свиня”, поради което „жалко, че оживя тая отрепка”.

През 2005 г. анонимен автор включва името на актьора в списък с така наречените „предатели”. Този списък е публикуван във форум на страницата на партия „Атака”. Обвинението към него и към още десетки изтъкнати български общественици и творци е, че е „приятел на евреите и че заради поведението си и голямата си уста е бил справедливо пребит през 1995 г. от скинари в трамвая”.

...

Ние те помним, Бате Асене, помним и фашистките ти палачи. Помним и безкрайната ти доброта, но знаем, че Злото се възцарява, когато другите добри хора не правят нищо. Години по-късно, неонацисти продължават безнаказано да проливат кръвта на хора с различни убеждения, с различна прическа или с друг цвят на кожата. Възмездие трябва да има. И ще има!



R.A.S.H. Скинове от Италия

Sin Dios

R.A.S.H.

събота, 19 март 2011 г.

Арестуван антифашист в Рига



На 15.03.2011 в Рига е бил задържан член на международната неправителствена организация "Свят без нацизъм" и на естонската анти-фашистка организация "Notchnoj Dozor".


На 10.03.2011 Максим напълно законна пристига в Латвия, за да наблюдава шествието (от 16.03.2011) на ветераните от Вафен-СС (Waffen-SS) и да докладва за него. Преди това е бил в Литва, където е наблюдавал тамошното неонацистко шествие. На изхода от офисите на латвийския антифашистки комитет (LAK), той е бил задържан от имиграционната полиция, като настоящото му местонахождение е неизвестно.



Председателят на LAK - Джоузеф Корен (Josef Koren) смята, че арестът е във връзка с шествието. През последните години известни антифашисти са били слагани в "черни списъци" със забрана за влизане в Латвия. Латвия е част от Шенгенската зона, но сякаш това не интересува имиграционните власти и граничната полицията.

източник

Г-8 е навсякъде – НИЕ СЪЩО!




Довил и Кан са казино-градовете, в които измамниците от Г-8/Г-20, ще вземат решение за богатството и бедността на човечеството. Но този път ние няма да отидем на малкото им празненство. Защото навсякъде виждаме места, фасади или изображения, които прославят капиталистическата арогантност. Печалбите от кризата, въпреки систематичното им използване за социален контрол, биват изнесени безсрамно на показ.

Социален контрол?

Всяко движение, всяка дума, всяка идея се записват и преследват. Всеки опит да живеем по различен начин или просто да защитим личните си права, е насилствено потушаван чрез все по-груби и прикрити злоупотреби с власт от страна на полицията, както и законите срещу тероризма, които могат да бъдат приложени на всеки.

Става дума за идеологически, икономически, пространствен, времеви, дигитален контрол , както и за нашата пасивност, която е основният инструмент за оцеляването на капитализма.

Международното право солидно подпомага тоталитаризма днес: капитализмът и печалбите му от икономически и екологични бедствия. Референдумите са обявени за невалидни. Избраните служители не помагат на хората. Демонстрациите биват насилствено потушени от превъоръжената полиция, която безусловно и наивно защитава националната власт, използвайки частната милиция.

Традиционните демократични жалби са следователно неефективни, независимо от страната, в която се намираме. Някои народи се осмеляват да се защитават сами, да не оставаме само зрители на техния кураж! Тези страни, които се бунтуват и ни показват една „правилна” революция, не искат нито диктаторите, които се определят от богатите страни, нито корупцията, която бива насърчавана от мултинационални компании и международни закони.

Местата, където капитализмът е нещо ежедневно, са все стратегически места, точно там - под прозорците ни. Това което ще се обсъжда на Г-8, се разиграва буквално пред очите ни. В световен мащаб, глобалните конфликти са много и на местно ниво.

Вече създадена – върнете си а обратно – правото на глас. Само на местно ниво управляваме борбите си и собствения си живот. Използвайте тези връзки, както и борбата, като перспектива за един различен модел на цивилизация, който сега е по-важно от всякога!

Акциите!

Ето защо ви призоваваме за организация на децентрализирани дейности по време на срещата на върха на Г-8 във Франция и на други места. Призоваваме групи и неорганизирани хората, да си съдействат на местно ниво – да направят акции в места и на теми, по свой избор. Блокади, атаки срещу символите на капитализма, демонстрации, къмпинги, както и разпространението на текстове, изображения, слова/думи...

За по-силен ефект и визуална последователност, предлагаме, действията да започнат в четвъртък, 26 май, с изграждането на местните борби и на 27 май (петък), да се съсредоточат върху "социалния контрол".

Ако вдъхновението ви надхвърля това предложение- действайте! Всяка страна има различни възможности, всеки човек – различна представа и собствена идея. Креативността е на наша страна, покажете се, покажете и на тях, че ви има – силно и ясно.



Капитализмът е навсякъде, НИЕ също и атакуваме там, където го видим!

(blockg8)

вторник, 22 февруари 2011 г.

8 Март: 100 Години ден на жената

Заедно срещу патриархата, експлоатацията и потисничеството!
Преди 100 години, на 19.03.1911, за първи път бива празнуван международният ден на жената. Обединени в борбата на женското движението, в началото на 20-ти век жените поискали преди всичко политически права (избирателно право) и равно третиране в областта на пазара на труда. В същото време обаче ставало дума и за еманципация в рамките на едно революционно преодоляване на капиталистическата обществена система.




По случай деня на жената, революционерката Клара Цеткин (Clara Zetkin) написала във вестник "Равенство" (Die Gleichheit) : "Трябва да гарантираме, че Денят на жената не е само блестяща демонстрация за политическото равенство на женския пол, но и израз на бунта срещу капитализма, страстно обявяване на война на всички имащи и на техните покорни служители, на правителството."

Дори и днес, тези изисквания са все още актуални. Дали в Турция/Северен Кюрдистан или в европейските градове. По целия свят жените живеят в патриархални общества и са изправени пред експлоатация и потисничество. Все още жените са експлоатирани от нископлатена работа , остават в капана на семейните структури и са засегнати от домашно и сексуално насилие. На пазара на труда, жените са принудени да работят при несигурни условия на работа и трябва да се справят с няколко работни места наведнъж, за да осигурят съществуването си. Ето защо, дори и днес, въпросът за отношенията между половете не е независим от основния характер на капиталистическото общество и трябва да се мисли и говори за перспективите на едно революционно преодоляване на тези проблеми..

неделя, 20 февруари 2011 г.

Футболни фенове-антифашисти освиркаха турския премиер




Хиляди фенове на турския футболен клуб „Галатасарай” освиркаха министър-председателя на страната Таип Ердоган при откриването на новия стадион на отбора от Истанбул (15.01.2011). С викове против фашисткия режим в страната и с демонстративно показани червени картони, привържениците, обединени в антифашистката фен-фракция „Текюмрук”, не позволиха на премиера да произнесе тържественото си слово. Фашистката полиция е започнала разпознаване и арестуване на хилядите хора, участвали в антифашистката акция. В знак на солидарност срещу полицейските репресии над феновете на Галатасарай, антифашистки привърженици от Бешикташ и Фенербахче организираха многохилядно протестно шествие в Истанбул под надслов „Рамо до рамо срещу фашизма” и „Да живее братството между футболните отбори”.

Видео:




събота, 12 февруари 2011 г.

Да живее революцията на египетския народ!





От миналата сряда - около 14 часа - в Египет, и по-специално в Кайро, поддръжниците на президен-та Хосни Мубарак нападат мирно настроените, но решени да поискат оставката му, маси, искащи демократична свобода и социални подобрения. Въоръжени с всички видове оръжия, на камили, ко-не и автомобили, започнали атаките си първо на площад Тахрир в Кайро, а по-късно в целия град. Като резултат от тези престъпления( в които армията все още не се намесва, статистиката показва четирима убити и 4000 ранени.


Революцията продължава, докато не бъдат изпълнени исканията на масите!

Решителността, смелост и издръжливост на протестиращите в Египет със сигурност са пример и за социалните движения в Европа. Европейците могат да научат много от тунизийците и египтяни, за това как да се справят с властниците, които се опитват да потъпчат волята на народа.


За 13 поредни дена, от 25 януари насам, най-вече млади демонстранти излязоха на улиците в Кай-ро и много други египетски градове, като броят им във вторник и петък миналата седмица е стигнал до един милион. Първите успехи на бунтовниците са, че дните на стария диктатор са очевидно преброени. Между другото - той явно се е погрижил добре за този случай - на 04.02. британският вестник "Гардиън" (‘The Guardian’) съобщил, че Мубарак и семейството му имали "запаси" на стой-ност 30 до 50 милиарда евро в швейцарски и английски банки.



Във всеки случай ,обаче, си личи, че исканията на демонстрантите и опозиционните сили за сега се ограничават само до "политическа реформа" и въпроса за оставката на Мубарак. Въпросът за необ-ходимостта от промени и в икономическите структури, като предпоставка за посрещане на социал-ните потребности на хората, все още играят незначителна роля. Също така, въпросът за съществе-на промяна в предишната външна политика и ролята на Египет в Близкия изток, до момента не е бил съществено обсъждан.

Поради тази причина, липсата на организирана лява сила, с ясни програмни идеи, в момента може да бъде разглеждана като минус, който прави по-лесно насочването на движението към "свободни избори", в които само една група от египетската висша класа, ще бъде заменена от друго буржоазно обединение, без да бъдат направени каквито и да било промени в полза на хората.



www.kommunisten.eu
UZ – Unsere Zeit, Sozialistische Wochenzeitung, Nr.6-2011

четвъртък, 10 февруари 2011 г.

Протест срещу шествието в памет на ген. Луков и внасяне на открито писмо в Столична Община




Днес, 7 февруари 2011г, около десетки граждани, обединени в гражданска инициатива "ХоРа (ХОра срещу РАсизма) - Инициатива срещу неонацизма, расизма и ксенофобията" протестираха пред Столична община и внесоха протестно писмо, и декларация в деловодството на Общината, срещу провеждането на т.нар. "Луков марш", който от години правят т.нар. "патриотични организации" в чест на своя патрон ген. Христо Луков.

С транспаранти: "Фашизмът не е мнение, а престъпление", "СОС, Докога шествия на неонацисти?", "Да бъдем Хора, не нацисти", бе изразен гражданския протест и възмущение от толерирането на тези групи от страна на Столична Община, и от неразпознаването на символиката, пропагандата, и идеологията стояща зад групите, организиращи ежегодния "Луков Марш".

Прилагаме текста на писмото до ръководството на Столичния парламент:

ДО
Г-н Андрей Иванов
Председател на Столичен общински съвет

и до Ръководството на СОС
заместник-председатели
г-н Христофор Христов
г-н Орлин Иванов
г-н Мартин Заимов

КОПИЕ
До новинарските агенции, електронните и печатните медии
БНР, БНТ, бТВ, Нова ТВ
В-к „24 часа”, „Дневник”, „Капитал”, „Труд”, „Сега”, „Стандарт”, „Монитор”
БТА, Агенция „Фокус”, Нет Инфо, БГНЕС, кореспондентите на Агенция Франс прес,
Ройтерс

7 февруари 2011



ОТКРИТО ПИСМО
От
ХОра срещу РАсизма - Инициатива срещу расизма и ксенофобията

ДА СПРЕМ „ЛУКОВ МАРШ”

Уважаеми господин Иванов, Уважаемо ръководство на Столичния общински съвет в лицето на заместник председателите г-н Христов, Иванов и Заимов,

Обръщаме се към Вас защото сме възмутени от липсата на осмисляне вътре в рамките на Столичния общински съвет на факта на провеждането всяка година на манифестации и факелни шествия по улиците на столицата в паметта на ген.Христо Луков, които директно ни връщат във времената на Третия райх без политическа реакция от градския парламент на една европейска столица като града София.

Подготвяното от т.нар. патриотични организации шествие ще се състои на 12 февруари 2011.

Настояваме за това да не се дава разрешение за провеждане на тазгодишния Луковмарш или за отмяната на такова, ако то вече е издадено.

Основанията ни за това искане са в Декларацията на ХОРА, която прилагаме към това писмо.

С уважение,

ХОРА - Инициатива срещу расизма и ксенофобията



източник


Вижте още:


Как ген. Христо Луков богатееше на гърба на българския народ
http://actionredbg.blogspot.com/2012/01/blog-post_20.html

Кой и защо ликвидира ген. Луков. Кой ще спре новите луковци
http://actionredbg.blogspot.com/2012/02/blog-post_03.html

Мнение на един типичен "български" неонацист
http://actionredbg.blogspot.com/2012/02/blog-post_19.html

Списаревски и Луков. Родолюбецът и чуждопоклонникът
http://actionredbg.blogspot.com/2011/12/blog-post_20.html

Защо нацистите мразят Ботев и Левски
http://actionredbg.blogspot.com/2012/01/blog-post.html

Магнитните бури влияят на психиката на нацистите
http://actionredbg.blogspot.com/2012/02/blog-post_18.html

понеделник, 24 януари 2011 г.

Има ли шанс радикалната левица?

Българските медии са неспособни да пишат за политическите идеи. В техният свят идеите все едно не съществуват и заради това те разглеждат политическият живот като една безкрайна сапунена опера в която всички са мотивирани от личните си страсти, амбиции, демони, отмъстителни пориви или кариеристични забежки. В резултат на тази неспособност в България всеки разговор за политика има тежък мелодраматичен оттенък, а всеки спор рано или късно отива до личните обиди и нападки, защото повечето хора не са в състояние да разположат тезите си на принципна основа или да защитят идея.



Далеч съм от мисълта, че политическите идеи са единственият показател по който се разграничават хората, но пък без тях рискуваме завинаги да възприемаме политиката като риалити шоу с неизменно лош край. А още Кейнс беше споделил със света, че идеите са много по-мощни, отколкото предполагат всички и на практика те движат обществата.


Ето защо, ако потърсите в медиите нещо например за радикалната левица в България ще намерите само безумни дописки, написани по откровено глупав начин, с наченки на пародия, които издават единствено репортерска немощ. Вестниците (няма да говорим за телевизиите, защото там нещата са още по-трагични) са изцяло слепи за по-крайната левица, за политическите форми на съществуване вляво от БСП (знам, че можем да водим дълъг спор лява партия ли е БСП, но сега не БСП е темата).


В последните три или четири години това, което се нарича радикална левица е израснала много. Нивото на подготвеност там е голямо, има го автентичният пламък на идеите, а свободните радикали вляво първи усетиха, че битката за промяна минава през битката с платените агенти на статуквото, които са се намърдали в експертната ниша, правят се на учени и удобно продават политическите стерилно-либерални клишета на управляващата класа.

Крайната левица в момента съществува като субкултура, която успешно създава сама за себе си алтернатива на подтискащото статукво, което постоянно ни размахват като морковче. От известно време насам с удивление наблюдавам как млади и подготвени хора отказват да се припознават партийно и започват сами да търсят пътя си в модерните леви идеи като напълно отказват да се съобразяват с удобните дъвки на медиийния анализ и предварително подготвения списък на одобрените истини.


Този процес показва, че България не е изключение от света. Там алтернативата на статуквото в момента не се изнася от партиите, които са приели неговото удобство, а от цяла верига от субкултурни групи, които имат различен интерес, но една цел – да се противопоставят на смазващия капитализъм и неговата експанзия върху територии, които доскоро бяха неотменимо некомерсиални. Процесът бе описан страхотно от Наоми Клайн в книгата й „Без лого”. В нея тя първа забеляза, че съпротивителните сили на левицата днес идват като мечтата на всеки анархист – не чрез организирана командна машина, а като индивидуални воли събрани в обща цел. Самоорганизацията, самообразоването, търсенето на алтернативни идеи днес не е монопол на някое политическо движение, а е работа на всеки мислещ ум, който не иска да се примири с идеята, че светът може да заприлича на един глобален Тексас.


В този смисъл радикалната левица в България няма как да бъде открита в структурирана форма, с известни изключения. Тя е съставена от хора, които са отказали да припознават партиите като възможен носител на промяна, защото партиите са най-ефективната фабрика за производство на статукво и липса на промени в сегашния си вид.

Този анархистичен дух вероятно е най-доброто нещо, което можеше да се случи на левицата. Защото, това е само мое разсъждение, незадръстеният с клишета ум е единствено и само анархистки по своето разбиране за вселената. Повечето форми на политическа организация на света на практика подтискат свободната воля и създават условия за разрастването на властовите репресии (тук под репресия трябва да разбираме доста широк набор от понятия), а това е в драматично противоречие с разбиранията на един широк левичарски дух.


Субкултурите, ако бъдат възприети и разбрани, са единственият начин днес идеологиите да се променят ефективно и да отговорят на интересите на хората. Проблемът идва оттам, че субкултурите и идеологиите не искат да се припознават, а това обрича на застой вторите и на бавен крах първите.

Наоми Клайн в „Без лого” именно така описва крахът на сиатълския бунт, който у нас е познат чрез безсмъртната музика на Нирвана.

Кърт Кобейн възниква като културна фигура именно, за да даде глас на протеста си срещу системата, на радикалното й отричане. Не ме разбирайте погрешно, не казвам, че той е бил социалист. Той е много по-краен, много по-ляв. Но именно, защото не успява да даде думи на бунта си, най-малкото да го структурира, стана така, че сиатълската субкултура, която днес наричаме „гръндж” бе всмукана в мощната машина на естаблишмънта и презареди с нова енергия музикалната индустрия, но изобщо не успя да я разруши.

В крайна сметка неуспелият бунт разруши самият Кърт Кобейн и доведе до неговото самоубийство. Историята, както ви я разказвам я взимам направо от Клайн, единствено версията за самоубийството е моя. Но тя е съвсем логична. Ужасно е да видиш как идеите ти презареждат матрицата, която искаш да премахнеш. Това вече са степените на несвобода с която капитализмът се е оградил като със защитни линии. Бизнес-хищниците стават по-силни, когато смачкат поредният бунт и го превърнат в поп-явление, което да пълни жълтите страници.


Това е процес, който не се очертава в България, но радикалната левица е някъде там и най-хубавото е, че тя е децентрализирана и всеки може да стане съществена част от нея, ако си намери добра кауза. Преди известно време хора се организираха, за да почистят свастиките по софийските улуци, които никнат от мрака като като пристъп на безумие в очите на Волен Сидеров. Други се организираха в коалиция срещу расизма, който безконтролно се шири в страната.

Всяка година на 1 май младите анархисти се събират отделно, за да честват годините на съпротива срещу подтисничеството. За медиите този политически свят не съществува, но в него има повече идеи и ентусиазъм, отколкото във всички останали партии взети заедно.

Силата на левицата е в нейният начин да предложи различен свят. В нейният антидогматичен начин да се бори с насажданите отгоре истини и автоматизма на десните клишета, които са окупирали нашата действителност. В крайна сметка радикалната левица, която няма да определям с конкретно име, се крепи върху най-красивият идеализъм - че можеш да извършиш революцията и в теб самия, а с това да тласнеш света в правилната посока. Поне аз така разбирам нещата.


Партиите в България трябва да са наясно в едно – политическата инициатива по никакъв начин няма да остане дълго в техните ръце. Кротката политическа утопия днес е в това, че ние сами можем да задаваме дневния ред на вселената или най-малкото сами да търсим идеите, които ни вдъхновяват. Тепърва обаче ни предстои да видим промяната в политическото поле. А тази промяна е неизбежна, защото разбиранията за политика в България може и да са на нивото на 18 век, но животът върви по най-скоростната магистрала и трябва да сме в състояние да поддържаме темпото. Радикалната левица успява да се промени първа, а това е най-радостното в случая. Тя е реактивна и интересна.


Може би дори медиите правят услуга на радикалната левица, че не е забелязват. Защото така самата тя един ден много силно ще ги изненада.


Имам една много любима мисъл на Кропоткин, която гласи: „Когато нямаш шанс – използвай го”. Това е красотата на съвременната ситуация.

Всички си мислят, че радикалната левица няма шанс и никога няма да има.

Значи е обречена да спечели.



източник