събота, 28 февруари 2015 г.

3 март - рубладжийски ден

На 3 март сервилната на Кремълската агресия официална власт ще отбележи т. нар. „освобождение” на България. Това е гнусна инсинуация и част от коварния план на Путин за завладяване на нашата страна. Многобройните русофилски медии у нас, спонсорирани с рубли, лъжат гордия български народ, че Русия го е освободила. Петата колона на Москва организира чествания из страната.

Какво всъщност се случва на 3 март? Тази дата е символ на руската агресия срещу суверенитета и целостта на Османската империя. Русия започва война срещу една свободна и независима страна. Руските интервенти са подпомогнати от проруското опълчение.

Проруските сепаратисти в битка със законната османска власт
Казионните медии ни учат, че Русия е освободила България. Това не е вярно. Всъщност Русия поробва нашата страна, която иначе си е била по-добре в Османската империя. Някакви рубладжии още твърдят, че е имало „Турско робство”. Долна лъжа! Не знаят ли те, че там в мир и хармония са живели турци, гърци, арменци, българи, цигани, евреи и др. Истински космополитен мултикултурализъм. Освен това са се спазвали човешките права и свободата на вероизповедание. Така че терминът „Турско робство” е пропагандна измислица. По-правилно е да се каже „Османско съжителство” или „Османско общежитие”, заради разнообразните обитатели на страната.

Този рай обаче е нарушен от руската информационна агресия, която насаждала омраза между хората и национализъм. Русия плаща с рубли на част от продажните българи да извършват метежи и саботажи срещу легитимната власт на султана. Вследствие на пропагандата избухва Априлското въстание и умират много хора. Русия е виновна за тези жертви. Тя трябва да се извини и да изплати обезщетения на наследниците на загиналите.

Паметник на срама, символизиращ руската агресия и поробването на България от Русия
Малко по-късно Русия окупира България и така я превръща в руска губерня. На руското робство е оказана съпротива, благодарение на видни български политици, като Австро-Унгарските императори, които се опитали да ни върнат в лоното на евроатлантическите ценности. България се освобождава за пръв път от руското потисничество благодарение на Адолф Хитлер – първият еврокомисар, опитал се да обедини цяла Европа в битката ѝ против руската агресия и комунизма. Благодарение на освобождението на Хитлер, в България са забранени рубладжийските празници 3 март и 24 май, които тровели съзнанието на хората с руски лъжи.

Само няколко години по-късно обаче руснаците отново поробват България и я подлагат на геноцид. Започват да се строят болници, училища и университети, за да може българите да робуват по-качествено на Кремъл.

Слава богу, през 1989 г. България отново се освобождава от Русия, но се оказва, че това е само на пръв поглед. Всъщност България продължава да бъде руска губерня и доказателство за това е, че се празнува 3 март. Информационната агресия на Русия трябва да бъде спряна, а нейните агенти – изгонени от страната. Относно т.нар „освобождение” от измисленото „турско робство” можем да припомним думите на Васил Левски – „Който ни освободи, той ще ни пороби”, „да ти еба майката”.

Руските интервенти легитимират терористите, като им дават знаме

събота, 14 февруари 2015 г.

Израелски леви активисти срещу проционистката левица

Отворено писмо до DIE LINKE

В писмото си долуподписаните изразяват опасения относно последните развития в дебатите по конфликта Израел/Палестина в лявата партия. Те искат партията да изрази ясна позиция срещу израелската окупация и да пледира за натиск върху държавата Израел, която не зачита основните човешки права на палестинците.

Уважаеми другари,

изпращаме ви това писмо като израелски граждани, които са активни в леви групи и организации в Израел/Палестина. Ние сме хора, които се занимават с теми като правата на човека, екология, мир, социална справедливост, правата на работниците, феминизъм. Застъпваме се в нашата страна за основна социална промяна, край на окупацията и създаване на общество, в което всички жители на страната да имат равни права.

Решихме да напишем това писмо, за да ви направим отчет и да обясним ситуацията в Израел/Палестина, тъй като някои водещи членове на вашата партия участваха в демонстрацията през януари 2009 г. в Берлин, която подкрепя продължаването на бомбандировките над ивицата Газа; засягаме групата BAK Shalom във вашата страна, която подкрепя всяко едно действие на израелската държава, както и военната и националистическа пропаганда на Израел; искаме да отбележим мълчанието на повечето водещи партийни членове в израелската политика относно окупацията. Всичко това ни кара да не мълчим повече, а да се намесим.

Проблемът е ясен. Ние не възнамеряваме да ви казваме как трябва да действате във вашата страна. Вие трябва да имате правото да се изразявате сами. Знаем, че политическият дискурс на Израел и Германия, по очевидни и важни причини, е чувствителна тема. Заради спомена от Холокост днес в Германия се предлага борба срещу антисемитизма, която е една от най-важните задачи на всяко еманципирано движение. Независимо от този факт е трудно за нас да разберем как може да се оправдае израелската политика в Германия като част от "уроците на немската история".

Що се отнася до Германия, то ние знаем важността на Германия като регионална сила в рамките на ЕС и извън него, и следователно влиянието на Германия в Близкия изток. Дипломатическите и военните действия на федералната република в региона и активната подкрепа на израелската политика са достатъчни, за да се види, че Германия е един от участниците, които са отговорни за престъпленията, извършени от израелското правителство. Израелските военни престъпления нарушават международното право. Поради тази причина смятаме, че германското правителство, подпомагайки това на Израел, е също съучастник в престъпленията.

Продължаващата окупация и лишаване от граждански права не са само в рамките на израелските отношения. Антидемократичното върховенство на Израел е насочено срещу три милиона палестинци, които нямат право да гласуват. Срещу тях се осъществяват военни престъпления в окупираните територии, а правата на човека са от голямо значение и са повод за загриженост. Европа също подпомага Израел и не е уместно да се каже, че само Израел има специална отговорност за конфликта и военната интервенция в Близкия изток. Израел получава икономическа, военна и политическа подкрепа от ЕС и особено от Германия - например, под формата на оръжейни продажби и инвестиции или това, че Израел е предпочитан от ЕС за търговски споразумения. Така не се насърчава мирният протест и се допринася за запазването на окупацията и репресиите над палестинското население. Подкрепя се военният процес, расизма и нетърпимостта сред обществото се засилва.

Необходимо е да се окаже от международната общност по силен натиск върху Израел. Силната страна никога няма да се откаже от насилието без ефективен натиск. Доказано е, че държавата Израел не клони към мирно споразумение и окупацията няма да спре, докато не се окаже натиск от чеждустранните граждански общества и правителства.

Окуражени сме от вашите последни изборни успехи и се надяваме, че нарастващата ви сила ще гарантира социална справедливост, граждански права, феминизъм и антирасизъм в Германия. Ние сме убедени, че лявата и солидарна политика трябва да сложи на дневен ред интернационализма и очакваме, че вашата група работи активно в тази област с леви, антирасистки и феминистки сили от други страни. Като част от този диалог ние представихме нашите позиции относно политиката на вашата партия във връзка с конфликта в Израел/Палестина.

Смятаме, че държавата Израел не трябва да бъде възнаградена заради окупацията, расисткото сепариране и военните престъпления. Международната политика, която помага на Израел, нарушавайки международните права, не е приемлива за налагането на справедлив мир в страната за всички жители. Някои конкретни изисквания, които бихме могли да дадем:

- Регулиране на целия износ на оръжия от Германия към Израел. Да не бъде оправдана търговията с оръжия. Германия търгува със страна, която системно нарушава международното право. Израел харчи милиарди евро за техника, като например закупуването на два военни кораба наскоро.

- Предотвратяване на търговското споразумение между Израел и ЕС. Германия и другите страни-членки на ЕС продължавата да засилват търговските споразумения с Израел. Европа смята, че това води до подобряване на отношенията на доверие между Израел и ЕС, но по този начин Израел продължава да нарушава човешките права.

- Пълна забрана на израелските продукти в ЕС, които са произведени изцяло или частично в окупираните територии (включително Източен Йерусалим).

- Насърчаване на съдебни производства срещу извършителите на военни престъпления в Израел/Палестина и изпълнение на препоръките от доклада Голдстоун.

- Подкрепа на организации и активисти в гражданското общество на Израел/Палестина и особено подкрепа към мирна масова съпротива срещу стената и селищата в окупираните територии.

Отделно от тези предложения, ние се надяваме, че вашата група ще търси успех в усилията си да започне дебат в Германия за значението на немската отговорност за случващото се в Близкия изток. Това трябва да е дебат от историческа и текуща гледна точка, насърчаващ политиката за мир между всички жители на региона, както и социална справедливост и права на човека. Бихме се радвали да участваме заедно с нашите палестински другари и партньори в дебатите на вашата група за случващото се в нашия регион. Ние се надяваме, че това писмо ще допринесе за ползотворен диалог между левицата в Германия и левицата в Израел/Палестина.

Солидарни поздрави,

Miriam Abed-ElDayyem, Gadi Algazi, Udi Aloni, Galit Altschuler, Hila Amit, Roey Angel, Asaf Angermann, Gabriel Ash, Reuven Avergil, Danna Bader, Roni Bande, Ronnie Barkan, Yossi Bartal, Ofra BenArtzi, Mor Ben Israel, Yoav Beirach Barak, Elaenor Cantor, Shai Carmeli Pollack, Alex Cohn, Adi Dagan, Silan Dallal, Yossi David, Daniel Dokarevich, Keren Dotan, Ronen Eidelman, Nimrod D. Evron, Eli Fabrikant, Tamar Freed, Michal Givoni, Tsilli Goldenberg, Anat Guthmann, Connie Hackbarth, Yuval Halperin, Iris Hefetz, Hanan Hever, Shir Hever, Chaya Hurwitz, Argo Inna, Hedva Isachar, Matan Israeli, Matan Kaminer, Reuven Kaminer, Adam Keller, Hava Keller, Yana Knopova, Peretz Kidron, Assaf Kintzer, Yael Lerer, Orly Lubin, Adi Maoz, Eilat Maoz, Naomi Mark, Anat Matar, Hagai Matar, Michaeli Maya Wind, Edu Medicks, Yosefa Mekayton, Rotem Mor, Susanne Moses, Avital Mozes, Naama Nagar, Ido Nahmias, Dorothy Naor, Regev Nathansohn, Ofer Neiman, Norah Orlow, Hava Oz, Einat Podjarni, Yael Politi, Israel Puterman, Hili Razinsky, Moshe Robas, Shadi Rohana, Yehoshua Rosin, Eddie Saar, Sergeiy Sandler, Gal Schkolnik, Ayala Shani, Shemi Shabat, Aviram Shamir, Tali Shapiro, Fadi Shbeta, Ehud Shem Tov, Mati Shemoelof, Yehuda Shenhav, Kobi Snitz, Gideon Spiro, Bilha Sündermann Golan, Roy Wagner, Michael Warschawski, Sharon Weill, Yossi Wolfson, Uri Yaakobi, Sergio Yahni, Kim Yuval, Michal Zak, Shimri Zameret, Mai Zeidani, Talilla Ziffer, Beate Zilvesmidt, Moshe Zuckermann

Приложения към писмото:

Някои примери на военна и националистическа пропаганда от страна на BAK Shalom




Покана за подкрепа на мероприятие за Израел, организарно от BAK Shalom, на което участват Петра Пау и бившият израелски посланик Илан Мор

Участие на Клаус Ледерер в демонстрация в подкрепа на операцията "Лято олово"


Източник: http://wutbuerger.blogsport.de/2013/10/03/israels-linke-vs-antideutsche/

петък, 13 февруари 2015 г.

Американското посолство подкупва венецуелски служители за да свали правителството на Мадуро

Telesur, Global Research, February 04, 2015

Президентът Мадуро отправи обвиненията в своето телевизионно предаване казвайки, че е предоставил доказателства на регионалните организации и очаква тяхната намеса
Венецуелският президент Николас Мадуро обвини служители на американското посолство в Каракас в заговор чрез подкупване на хора близки до правителството, включително настоящи министри и военни служители, с цел сговаряне срещу Боливарската власт.
Тези обвинения президентът отправи във вторник (3 февруари) по време на своя телевизионна реч.
Мадуро дабави, че председателят на Съюза на южноамериканските държави (UNASUR) Ернесто Сампер ще посети Венецуела в сряда, за да провери твърденията за задействани заговори за преврат във Венецуела. Той допълни, че призовава тази регионална организация да работи съвместно с Общността на държавите от Латинска Америка и Карибите (CELAC) за тяхното посредничество в конфликта между Венецуела и САЩ.
3 февруари 2015 година, Николас Мадуро: САЩ скалъпват преврат срещу Венецуела, ние няма да позволим това, ние сме антиимпериалистически народ 
Венецуелският ръководител каза, че на Сампер са предоставени „доказателства” за дейността на дипломатическия персонал на САЩ във Венецуела. Той изказа надежда, че президентът Барак Обама не е в течение с тези действия и засего го „оправдава поради липса на доказателства”.
Мадуро повтори своето обвинение, че зад преврата стои вицепрезидентът Джо Байдън. Стана ясно – американският политик е говорил пред водещи регионални политици за това, че венецуелското правителство ще бъде „свалено”. Това са съобщили самите те на Мадуро при последната среща на CELAC в Коста Рика.
В понеделник САЩ въведоха нови санкции над Венецуела, които бяха отхвърлени от Каракас. В свое съобщение министърът на външните работи заяви: „Народът на Венецуела потвърждава своята независимост и суверенитет. Ние не приемаме намеса от какъвто и да е вид на чужди сили”.
Каракас също отбелязва, че действията на САЩ „противоречат на волята на правителствата и народите на Латинска Америка и Карибите” и се позова на единодушните декларации от срещите на CELAC срещу външната намеса в региона.
Венецуелското правителство вече стана мишена на една нарастваща и агресивна медийна кампания, която за да оправдае чуждото вмешателство, напада ръководителя и политиката на страната.
„Всички империалистически войни получават тласък от медийни кампании като настоящата, създават дезинформация, имаща за цел да оправдае пред света силовата намеса”, заяви венецуелският външен министър Делси Родригес.


четвъртък, 12 февруари 2015 г.

Венецуела – един преврат в реално време

В близост до България САЩ вече водят две войни и вниманието ни е насочено най-вече към тях. Грозните интереси на американския империализъм разрушават Сирия, избивайки стотици хиляди хора и прокуждайки милиони от родината им; същото правят и в Украйна. Особено сме чувствителни към трагедиите на тези народи, тьй като Вашингтон и слугите им от ЕС вече въвличат и България чрез НАТО в престъпления срещу обикновените хора и в ущърб на собствения ни народ. Венецуела – това е третият фронт на САЩ, който те активизират отново и тъкмо в този напрегнат за Източна Европа и Близкия Изток момент. Очевидно разчитат, че гнусните им опити за преврат срещу боливарското революционно социалистическо правителство ще останат незабелязани на фона на по-големите войни. Следващите два текста описват подробно престъпните планове за премахването на Николас Мадуро. Нека, запознавайки се със случващото се, се солидаризираме и с борбата на венецуелския народ. Така както подкрепяме борбата на сирийския народ, на опълченците от Донбас и Луганск!

Ева Голингер

Counterpunch, 2 февруари 2015 г.

Във Венецуела е предприет преврат. Парчетата от картинката си идват на мястото, като в долнопробен филм на ЦРУ. Всеки път се показва нов изменник, ражда се ново предателство с обещания да покаже димящото дуло, което ще обясни необяснимото. Ширят се инфилтрации, слухове се носят като опустошителен огън, а паниката заплашва да вземе превес над логиката. Водещите заглавия в печата гърмят за опасност, криза и предстояща смърт. През това време обичайните заподозрени обявяват тайна война на народ, чието единствено престъпление е в това, че е притежател на едни от най-големите запаси на черното злато (петрол) в света.
Тази седмица „Ню Йорк Таймс” излезе демонстративно с уводна статия („Господин Мадуро в своя лабиринт”, 26 януари 2015 г.), в която унижава и подиграва венецуелския президент Мадуро, окачествявайки го като „безотговорен и деспотичен”. По същото време друг вестник ABC излиза с остър материал във водещо заглавие („Шефът на охраната на чавист №2 дезертира в САЩ, обвинява го в трафик на наркотици”, 27.01.2015), в който Диосдадо Кабело – председателят на венецуелския парламент и най-влиятелният след Мадуро политик се обвинява, че е наркобарон. Обвиненията идват от бившия служител и президентски охранител във Венецуела Леасми Салазар, който е бил на работа при президента Чавес, а сега е вербуван от американската Агенция за борба с наркотиците (DEA). По този начин той става понастящем новото „галено детенце” на Вашингтон във войната му срещу Венецуела.
Два дни по-късно „Ню Йорк Таймс” пуска на заглавна страница заблуждаващ материал, който предвижда срив на венецуелската икономика и петролна индустрия („Парите от петрол намаляват, рафтовете по венецуелските магазини са празни”, 29 януари 2015 г.). Като тръби за липсите, статията пропуска да спомене задържането по складовете и продаването контрабандно от частните доставчици и бизнесмени на стотиците тонове храна и други всекидневни стоки. Целта е да се създаде недостиг, паника и недоволство към правителството, а също и да се оправдае рязкото покачване на цените. Същевременно американският вестник отбелязва едва едва и пренебрегва разнообразните въвеждани мерки от правителството за преодоляване на икономическите трудности.
Появяват се едновременно абсурдни сензационни и подвеждащи заглавия в множество други американски печатни и онлайн вестници, свързващи Венецуела с ядрени оръжия и план за бомбардиране на град Ню Йорк („Американски учен е в затвора заради опитите да помогне на Венецуела в изграждането на бомби”, NPR, 30 януари 2015). Заглавието насочва читателите към разбирането, че Венецуела е пряко свързана с терористичен план срещу САЩ, а същевременно в самия текст ясно пише, че венецуелци не са замесени в това. Цялата игра на думи е примамка на ЦРУ, чиито агенти се правят на венецуелски служители за да хванат един недоволен ядрен физик, който някога е работил в Лос Аламос (САЩ). Венецуелска връзка в случая не съществува.
     Същият ден говорителката на Държавния департамент Дженифър Псаки осъжда предполагаемо „криминализиране на политически дисидент” във Венецуела. Това тя прави при въпрос на журналист за избягалия венецуелски генерал Антонио Риверо, който пристига в Ню Йорк, за да моли за помощ работния комитет на ООН за неправомерните задържания. Риверо бяга от заповед за арест във Венецуела след участието му в насилническите антиправителствени протести от февруари 2014 година, довели до смъртта на повече от 40 души – основно привърженици на управляващите и служители по сигурността. Появата му в САЩ съвпада с тази на Салазар и свидетелства за съгласувани усилия за отслабване на въоръжените сили на Венецуела. Това се цели чрез привличане на общественото внимание към двамата високопоставени военни служители, преди верни на Чавес, а сега обърнали се срещу своето правителство и активно търсещи чужда намеса срещу своята страна.
Примерите са само епизод от едно нарастващо, системно отрицание и изопачаване при отразяването на венецуелските процеси в американските медии, които рисуват силно сгъстена мрачна картина на сегашното състояние на страната и характеризират правителството й като некомпетентно, диктаторско и криминално. Такъв тип съгласувана медийна кампания срещу Венецуела не е новост – медиите постоянно обрисуваха бившия венецуелски президент Уго Чавес, който четири пъти беше избиран като ръководител с огромно мнозинство, като тираничен диктатор, унищожаващ страната си. Но в случая тази кампания открито и рязко се засилва, придобива обезпокоителни мащаби.
Самият „Ню Йорк Таймс” има срамно минало, що се отнася до Венецуела. Редакционната му колегия много щастливо ръкопляска на жестокия преврат от април 2002 година за свалянето на президента Чавес, в резултат на който бяха убити повече от 100 венецуелци. Когато два дни по-късно Чавес, благодарение на милионите си привърженици и вярна армия, се завърна на власт, „Таймс” не се отказа от предишната си грубост, а вместо това нагло помоли Чавес да „поеме отговорност”, като го обвини, че сам си е скалъпил преврата. Фактът, че сега същият голям вестник е започнал постоянна и пряка кампания срещу венецуелското правителство с едностранни, изопачени и неприкрито агресивни статии (редакторски, дописки, мнения и новини), разкрива намерението на САЩ да сменят управлението. Това действие се изпълнява на бързи обороти.
Моментът на пристигането на Леамси Салазар във Вашингтон и предполагаемата му роля на сътрудник на DEA, осветляването на личността му пред обществеността не е случайност. Този февруари се отбелязва една година от антиправителствените протести, които пробваха да доведат до насилствената оставка на Мадуро и опозиционните групи искат да извлекат ползи от годишнината, за да въобновят протестите. Опозиционните лидери на протестите Леополдо Лопес и Мария Корина Мачадо са показани от „Ню Йорк Таймс” и други „авторитетни” издания като „борци за свобода”, „истински демократи”, а по настоящем Мачадо се определя от „Таймс” като „носителка на голяма промяна”. В полза на Лопес пък се намеси дори президентът Обама. По време на своя реч миналия септември в ООН Обама призова той да бъде освободен от затвора, където същият беше задържан по дело за ролята си в насилническите метежи. Тези вливащи се в хор гласове охотно подминават включването и ръководната роля на Лопес и Мачадо в насилнически, недемократични и направо престъпни действия. И двамата са свързани с преврата срещу Чавес от 2002 година. И двамата получават незаконно чуждестранни пари за политически действия, насочени към събаряне на правителството, и двамата водеха смъртоностните протести срещу Мадуро от миналата година, като публично призоваваха за отстраняването му с всякакви незаконни средства.
Джо Байдън
  Използването на фигури като Салазар, който е известен на всички като един от близките охранители на Чавес, като сила за дискеридиране и атака на правителството и неговите ръководители е стара разузнавателна тактика, при това много ефективна. Да се инфилтрира, вербува и неутрализира врага отвътре или чрез един от членовете му – това създава болезнено и шокиращо предателство, което сее недоверие и уплаха в редиците. Независимо че няма доказателства в подкрепа на скандалните обвинения на Салазар към Диосдадо Кабело, водещите заглавия правят от това сенцационна история и подхранват общественото мнение срещу Венецуела. Недоказаните обвинения на Салазар целят също така да неутрализират един от най-важните политици във Венецуела с намерението да се създадат нови вътрешни деления, интриги и недоверие сред боливарските социалисти.
Най-ефективните тактики на ЦРУ, използвани срещу „Черните пантери” и други радикални движения за промяна в САЩ, са инфилтрацията, насилието и психологическата война. Чрез внедряване на агенти в тези организации или привличането на техни дейци, които се ползват с доверие и достъп до ръководството, на ЦРУ се удава да унищожи тези движения отвътре, пречупвайки ги психологически и неутрализирайки ги политически. Тези тайни тактики и стратегии са богато документирани и описани от ЦРУ и други официални американски правителствени източници, които излязоха наяве чрез Закона за свобода до информацията (FOIA). Публикувани са през 1990 година в прекрасната книга на Уард Чърчил и Джим Вандер Уол: „Агентите на репресиите: Тайните войни на ЦРУ срещу „Черните пантери” и американското индианско движение” (издателство South End Press).
 Венецуела страда от рязкото и значителното понижение на цените на петрола. Икономиката на страната е зависима от петрола и се свива сериозно, а правителството взима мерки да реорганизира бюджета и да осигури достъпа до основните услуги и храни. Въпреки това хората изпитват известни трудности. Независимо от мрачните картини на „Ню Йорк Таймс” венецуелците не гладуват, не са без дом и не страдат от масова безработица, както държави като Гърция и Испания, които изпитаха на гърба си политиката на ограничителните мерки [наложени им от МВФ, Световната банка и ЕС, бел.прев.]. Въпреки някои липси – част от тях причинени от валутния контрол, други от съзнателното запасяване, а трети от саботажи и контрабанда, 95% от венецуелците ядат три пъти на ден. Броят на ситите е нарастнал два пъти спрямо 1990 година. Безработицата е под 6%, а държавата субсидира изграждането на нови жилища.
Несъмнено обаче, хвърлянето на венецуелската икономика в криза е нарастваща и засилваща се стратегия, която служи на чуждите интереси и венецуелските им партньори от опозицията. Тя е много ефективна. С продължаване на липсите и затруднения достъп до долари настъпва хаос и паника. От социалното недоволство ползи извличат американските агенции (фондации) и антиправителствените сили във Венецуела, които се борят за смяна на властта. Много подобна стратегия беше ползвана в Чили за премахването на президента-социалист Салвадор Алиенде. Първо беше унищожена икономиката, расте социалното недоволство, а после за да махнат Алиенде се включиха военните, които получаваха подкрепа във всеки свой ход от САЩ. И да не забравим резултатите: жестоката диктатура оглавявана от генерал Аугусто Пиночет измъчваше, избиваше, отвличаше и превърна десетки хиляди хора в политически изгнаници. Това не е модел, който трябва да допуснем отново.
Тази година президентът Обама одобри чрез специален фонд на Държавния департамент 5 милиона долара за антиправителствените групи във Венецуела. Отделно, финансираната от Конгреса Национална фондация за демокрация ще раздаде на опозиционните венецуелски групи над 1,2 милиона долара за подпомагане усилията за подкопаването на правителството на Мадуро. Няма съмнение, че много други милиони се изсипват за смяна на властта във Венецуела по други канали, които не подлежат на никаква обществена проверка.
Президентът Мадуро призна тези протичащи в момента атаки срещу правителството и направо прикани президента Обама да спре с усилията за навреждане на Венецуела. Понастоящем всички 33 държави-членки на Общността на държавите от Латинска Америка и Карибите (CELAC) официално изразиха подкрепата си за Мадуро и осъдиха продължаващата намеса на САЩ във Венецуела. Латинска Америка най-после отхвърля всякакви опити за подкопаването на демокрацията в района и няма да подкрепи още един преврат, инспириран от САЩ. Време е Вашингтон да се вслуша в гласа на Западното полукълбо и да спре да използва същите стари мръсни тактики срещу своите съседи.
Ева Голингер е автор на книгата „Кодът на Чавес” („The Chavez Code”).

вторник, 10 февруари 2015 г.

Протест против войната и NATO всяка неделя


Работническа автономия / Операисти

Нека се запознаем с историята на едно “ново ляво” течение - операизъм. Публикацията е направена в контекста на разширяването на хоризонтите и разбирането на еволюцията на революционната мисъл.
Операизмът (итал. Operaismo) е разновидност на международно разпространения автономистки марксизъм, течение в Италия през 60-те години, базиращо се на журналите “Червени записки” и “Работническа класа”. По-късно окончателно се оформя в автономизъм.

Операистите оспорват традиционната марксистка ценност - “освобождение на труда”. Те вярват, че едно общество неотчуждено и свободно в труда е невъзможно в рамките на индустриален конвейер (фордизъм). Фордизмът трябва да отстъпи място на обществото, основано на приоритета на информационните технологии. Ако иска да произвежда капитала нови технологии, той трябва да се откаже от фордизма. Лозунгът по това време е: “По-малко работа, по-големи заплати!”. Това е и теорията на автономната борба, която възниква в големите северни фабрики под формата на стачки, саботажи и бавна работа, както и ежедневна борба срещу превръщането на живота в работа. Скоро към старите методи се добавят нови: окупиране на празни пространства от скуотъри, понякога дори "пролетарско пазаруване" под формата на масови грабежи.

Както виждаме, в отговор на включването на някои стари “леви” в капиталистическата система, с техния реформизъм и като цяло пълното им отхвърляне на оригиналните идеи и изисквания, се появяват нови леви - синтез и преосмисляне на традициите на анархизма и марксизма. Минимална теория, която се фокусира върху практиката. Използват се малко известни лозунги с цел пренебрежение към по-големите организации, надеждата е в спонтанността, а не в подготовката. Възможно е да не разбираме тези методи и тактики във връзка с факта, че живеем в малко по-различно общество и не знаем предпоставките за появата на такъв вид синтез. Известно ни е, че основоположниците на операизма скоро стават автономисти. Защо да приемаме тези идеи след като няма ръководство? Какво е било това? Дали това е друг опит за лява идея, която се издига и пада заедно с общия революционен подем и спад? Трябва ли да се отнасяме по-сериозно към “новите леви” идеи? Безусловно някои идеи могат да бъдат интересни (като например, борбата срещу конвейерното производство, акцентът върху автоматизацията на труда), но практиката показва, че скуот-групите и автономните групи в страните от ОНД са се показали като неспособни.

Върхът на движението е през март 1977 г., когато в рамките на няколко дни на сблъсъци движението окупира голяма част от Рим и Болоня. Само през 1977 г. в Италия действат 97 ляворадикални организации, а като цяло в периода 1968-1980 г. са около 215. Най-известната от тях е организацията “Червени бригади” - най-голямата по численост (достига 12 хил. членове). Тя е най-дръзката от ляворадикалните организации в Европа.

Работническа автономия (Autonomia Operaia) е крайнолява организация, активно действаща на територията на Италия през 1970-те години. Възниква като „Организирана автономия“ през 1969 г. – 1970 г. от сливането на „Потере операйо“, „Група Грамши“ и няколко „работнически асамблеи“. По-късно в организацията влизат членове на миланския „Нов ред“ (Ремо Касагранде), на римския „Национален авангард“ (Валерио Боргезе), членове от фашистката група на Марио Тути, маоисти от „Народна борба“. Името „Работническа автономия“ получава през 1974 г. – 1975 г. Центърът на движението се намира в Болоня, административен център на най-радикалната италианска област Емилия-Романя. Стратегията на автономистите е насочена към освобождението от хегемонията на буржоазните институции и политики, дезорганизираната обществена система в производствените и социалните сфери. Автономистите са предприемали операции по унищожаване на техника, извършване на саботажи срещу армията и полицията, осъществяване на въоръжени провокации по време на демонстрации, унищожаване на касови апарати в обществения транспорт в борбата за свободно пътуване и т.н.

Революционна автономия изповядва „спонтанен“ подход към борбата. Идеолозите на организацията отбелязват: „…проявите на борба са навсякъде (в университети, в заводи, в учреждения) с една единствена цел: създаване на радикализирана борба чрез разширени форми…“. Работническа автономия се отнася отрицателно към политиката на „Червените бригади“, друга голяма лява екстремистка организация в Италия. Автономистите вярват, че „подземната“ борба на бригадистите поражда изолация и елитарност, които лишават революционната организация от масова обществена подкрепа. Те се стремят към революция, извършена в резултат на борбата на масите. Работническа автономия предпочита мащабните масови движения пред планираните въоръжени операции на “бригадистите”.

От 1973 г. Антонио Негри, Оресте Скалцоне, Моручи започват курс на сътрудничество с престъпници за получаване на финансови средства, които делят поравно. Сътрудничеството с подземния свят диктува програмната установка на организацията. Автономистите искат опората на “малкия” престъпен свят, който се разглежда като спонтанно извършване на класовата борба, откъдето да се черпят кадри и да се превръщат в източник на революционна енергия:
Малкият престъпен свят със своите кражби изразява необходимостта от справедливо преразпределение на доходите и отказ от трудова дейност в това общество. В дейността на “големия” престъпен свят в момента се наблюдава тенденция на угнетение, защита на капитала, с други думи - той е символ на угнетения пролетариат. Ако не влезем в “малкия” престъпен свят, разбира се, при условие, че съхраняваме своята политическа хегемония, която разпространяваме във всички пролетарски слоеве, той ще се окаже под влиянието на голямата престъпност, която исторически е тясно свързана с властта на капитала.”

Работническа автономия и П-38 (няма официална структура; името идва от марката на германския пистолет; дейност - въоръжени провокации по време на улични стачки) са специализирани в подстрекаването на студенти към улични безредици, сблъсъци с полицията, и така според тях се прави революция. Работническа автономия е разделена на “организирана” - оформена, йерархизирана и “неорганизирана” част. Членовете на последната част се разглеждат като спонтанно движение, което се противопоставя на господстващите социални класи и се базира в борбата на “новия пролетариат”:
Ние не сме организирана група или партия, а по-скоро стихийна сфера, която спонтанно се образува в гетата на големите градове, сред лумпен-пролетариата, жените и маргиналите”.
Тероризмът на Работническа автономия се превръща в неразделна част от масовото движение. В основата на борбата е положена идеята на анархизма – „граби откраднатото“. По този път Негри иска да върви автономисткото движение, в това той вижда начална точка на въоръжените действия:
Това, несъмнено, е борба, основана на експроприация, постоянна и непрекъсната експроприация. Това не е просто кражба. Това е задачата, която ще внуши на пролетариата и работническата класа, че властта трябва да бъде тяхна. Тя включва власт над богатството, реално разпределение на съществуващия капитал. Очевидно е, че това са най-свещените основи на буржоазното общество, което изправя срещу нас най-мощните инструменти на репресии. Не бихме имали никаква вяра в масите, ако не се предложи проект на въоръжена експроприация, която, от своя страна, ще бъде основополагащ момент в дейността на нашето движение”. - статия на А. Негри, “Какъв тип борба предлагаме?”

В някои градове автономистите успяват да провокират големи безредици. През април 1979 г. в Рим, Падуа, Милано, Торино, Ровиго са арестувани 16 лидери на автономистите, включително Негри, Оресте Скалцоне, Емилио Веше. В началото на 1980-те години местните групировки са разгромени, лидерите хвърлени в затвори, някои емигрират, други се разкайват. Идеолозите на Работническа автономия публикуват 25 броя на журнала „Avanguardia Operaia“ и няколко трудове с „анализи на ленинизма“.

Източник: libfront.org

Антиимпериалистическият протест в Мюнхен: Долу НАТО, НЕ на фашизма!

По време на тазгодишната така наречена „Мюнхенска конференция за сигурност” на НАТО стотици „проруски сепаратисти” превзеха града. На 7 февруари 2015 година (събота) няколко стотин протестиращи се противопоставиха на шествие на украинските националисти, състоящо се в Мюнхен. Украинският президент Порошенко, който убива собствения си народ в Източна Украйна, държа реч пред същото това шествие на украинските националисти. Контрапротестът беше организиран от „Антиимпериалистическо действие” и на него говориха както местни германци, така и хора от Украйна и Новорусия. Няколко часа по-късно този антифашистки протест се сля с протестиращите от площад „Мариенплатц”, където 5 000 души шестваха срещу НАТО и нейната „Мюнхенска конференция за сигурност”. Тази конференция не е нищо друго освен мястото, на което НАТО взима решения за нови войни и нови военни сделки. А Порошенко е на нея с надеждата да получи повече пари за войната, която води срещу собствения си народ.
Ние от Мюнхен ясно показваме, че фашистите и военнопрестъпниците не са добре дошли тук. Нашата подкрепа е безрезервно отправена към народа на Донбас и Новорусия. Германци, украинци и руснаци шествахме мирно срещу киевския режим и националстическите му поддръжници, събрали се в Мюнхен. На плакатите и транспарантите се виждаха следните послания: „НЕ на ФАШИСТИТЕ в УКРАЙНА”, „ДА ЖИВЕЕ НОВОРУСИЯ” и „НЕ на НАТО, ЕС и БАНДЕРОВЦИТЕ-ФАШИСТИ в УКРАЙНА!”.

За нас, хората от Мюнхен, шествието срещу украинските фашисти е особено важно, тьй като Мюнхен вече повече от 70 години се използва като база за операциите на украинските фашисти. Още през 1923 година „Германския Райхсвер” създава лагери за обучение на фашистката „Украинска организация за защита”, която е предшественик на „Организацията на украинските националисти” (OUN). Точно ОУН под водачеството на Степан Бандера и в името на германските нацисти извършват масови избивания (геноцид) над полското и еврейското малцинства. Те убиват повече от 200 000 души. След края на Втората световна война същите части на ОУН и ръководителите й не са подведение под отговорност на военен съд, както настоява за това Съветска Русия. Вместо това цялата организация минава под опеката на Германската разузнавателна служба (BND) и ЦРУ и продължава дейността си от Мюнхен в борба срещу СССР. До смъртта си самият Степан Бандера живее в Мюнхен като свободен гражданин, а издръжка и заплащане получава от германските служби BND.
Американските и германските тайни служби до 1992 година поддържат в Мюнхен „Украинското правителство в изгнание”, което е готова за употреба в случай на фашистко възтание в съветска Украйна. Ръководството на това „правителство в изгнание” е същото, като ръководството на ОУН. Такъв е, например, Микола Плавиюк – „укранският президент в изгнание” в услуга на Запада и същевременно ръководител на фашистката ОУН.
С нашето антифашистко шествие ние ясно показахме, че няма повече да търпим западните тайни служби да ползват нациски банди срещу независими и социалистически държави. Нашият лозунг като германци, украинци и руснаци, като хора от Новорусия е пределно разбираем:
„НИКОГА повече ФАШИЗЪМ! НИКОГА повече война!”.
Благодарим на всички участници и говорители за включването, благодарим на медията „Русия днес”/RT, която направи пряко излъчване на нашето събитие. Цялият протест може да гледате тук: http://www.rtdeutsch.com/…/live-protest-gegen-den-ukrainis…/

понеделник, 9 февруари 2015 г.

Протест за мир и против NATO в София .

Стотици патриоти, комунисти и подръжници на мира излязоха в София, за да застанат против NATO и подготвящата се война срещу Русия.

НАРОДЪТ СПЛОТЕН НЕ ЩЕ БЪДЕ ПОБЕДЕН!











неделя, 8 февруари 2015 г.

Автономисти

Гръмко название, което много хора са чували, използвали, но не много хора знаят какво представлява това движение и какви са неговите цели. В тази статия ще научите за произхода на това движение/този термин, за еволюционните идеи, за историята, а дори и за разкола в него и причините за това. Движението винаги е било много колоритно, защото в него могат да се срещнат различни политически групировки. Следователно, това движение може да се оцени като хетерогенно, защото няма единна идея.
Автономисти (от др. гръц.: ατός — («сам») и νόμος — («закон»)) или в наше време автономни групи се наричат участниците в определени независими ляворадикални движения.

Автономните групи се организират в така наречените affinity groups. Комуникацията между тях не е много силна. Автономията се стреми да създаде независимост от съществуващия държавен строй, създавайки свое собствено свободно пространство. В по-голямата си част автономистите следват антиавторитарни, социално-революционни и близки към анархизма идеали.

Органите за държавна сигурност на Германия, Австрия и Швейцария класифицират автономното движение като лявоекстремистко.

Произход на името

В Италия по времето на работническата съпротива през 1968/1969 г. едно социално движение играе особено голяма роля. Това е «Autonomia Operaia» - «Работническаавтономия». За демонстрациите на това движение били характерни стълкновенията с полицията. В допълнение, членовете на движението са извършвали актове на саботаж във фабрики. В неговите редици не е имало само работници и студенти, но и бездомни и безработни. То се е различавало от Комунистическата партия на Италия и профсъюзите, разработвайки своя собствена теория, операизъм, един от основните елементи на автономията.
Операисти
В края на 70-те години операизмът губи своето значение, но схващането за автономия като независима политическа борба, независима от профсъюзи и партии, спонтанно движение, което отхвърля организацията и ръководството, разпространявайки автономно самоопределение, излиза извън рамките на Италия.

Въпреки това, в немскоговорящите страни, концепцията и практическата страна на операизма, който разчита на работническото движение, играят особено малка роля.

История на автономистите във ФРГ

Автономистите започват своето начало в извънпарламентарната опозиция по време на студентските движения през 60-те години. «Новите леви», т. нар. движение „Spontis“ и акциите „Spa guerilla“ се извършват, например, от членове на Комуна 1 в Западен Берлин, които са оказали най-голямо влияние върху принципите и методите на действия на немските автономисти.

През 70-те години се е смятало, че автономистите подкрепят леви терористични групи като Фракция Червена Армия (RAF), Движение 2 юни и особено Революционни клетки. В действителност, в мрежата на Революционни клетки е имало фракция (най-вече в Западен Берлин), която се е причислявала към социалната революция, а членовете им към автономистите.

Първите акции, в които вземат участие групировките, наричащи се автономни, се провеждат в по-големите градове в Северна ФРГ и в Западен Берлин в началото на 80-те години. През лятото на 1980 година в Берлин се състои първото събиране на автономисти. 6 май 1980 г. се явява важен ден в историята на движението и следователно тази дата се счита от някои като датата на неговото основаване: в Бремен на стадион Везерщадион се състои военна клетва, което е предпоставка за масови протести. Хиляди противници на милитаризма - много от тях са организирани във въоръжени групи - влизат в конфронтация с огромно количество присъстваща полиция.

В периода 70-90-те години, а дори и в наши дни, автономни групировки често вземат участие в демонстрации на нови социални движения, като например Пацифисткото движение и Движението против атомната енергия. През 1981 г. автономисти вземат активно участие срещу атомната станция «Брокдорф», съоръженията за преработка на отработено ядрено гориво във Вакерсдорф до 1986 г., стройтелството на Западния терминал на Франкфурт-на-Майн през 80-те години. В днешно време, много автономисти участват в действия за предотвратяване на превоза на ядрени отпадъци от френския Ла Хага да немското хранилище Горлебен.

В зависимост от целите и съдържанията на акциите автономистите могат да бъдат посрещнати добре или не добре от организаторите на акциите. Често, обаче, те самите са автономисти. Причина за спорни отношения между автономистите и участници в други социални движения се явява агресивното поведение на някои автономисти, т. е. тяхната готовност да прибегнат до насилие, например, мятане на камъни, влизане в борба с противници и полицаи.

За да не бъдат разпознати, членовете на автономни групи се появяват на демонстрации само в групи и винаги изграждат т. нар. черен блок. Този термин влиза в употреба от прокуратурата на Франкфурт-на-Майн през 1981 г. Нейното искане е било автономистите да бъдат съдени заради участието им в терористичната групировка, наречена «Черен блок». Единните дрехи и придвижването в редици в блока са взети като мярка на закрила от органите на реда. До този момент на демонстрациите са били забранени шлемовете, щитовете, защитните очила и респираторите, бивайки класифицирани от законодателните органи като пасивно въоръжаване. Не само, че е по-трудно да се идентифицират участниците, но и задържането им става по-сложно поради участието в черен блок. През 1985 г. законът за събиранията се променя.

Днес автономистите участват в акции главно на скуотъри (например, блокиране на улица Хафенщрасе в Хамбург), антифашисти (антифашистки групи, извършващи действия срещу крейнодесни групировки), а дори и на антирасистки движения, като например, в акции за солидарност с имигрантите под лозунга «няма нелегални хора».

Разделение/Дебати относно антисемитизма

От самото си основаване автономистите са смесица от различни радикални фракции, които не принадлежат към левицата в парламента. В зависимост от региона и времето в движението доминира едно или друго направление. По едно време голямо влияние имат групировките, склонни към анархо-синдикализма, в друго време - антиимпериалисти близки към Фракция Червена Армия. Автономното движение винаги е било много колоритно, но и двете страни след продължителни спорове стигат до компромис.

Двата противоположни лагера често се наричат «Антинемци» и «Антиимпериалисти». Разделението е в резултат на дебатите по въпроса за антисемитизма сред левите, позициите за близкоизточния конфликт и оценките на войната в Ирак. И двете страни са твърди в своите позиции и често се стига до сблъсъци между тях.
Антинемци (антидойч) встъпват за Израел (т. е. подкрепят политиката на геноцид над палестинците)
«Антинемският» лагер е солидарен с Израел и подкрепя политиката на САЩ в Близкия изток. Тази гледна точка има своите корени в критиките на ислямския фундаментализъм и дейностите на терористите-самоубийци. Този лагер основно встъпва за геноцид над палестинците от тоталитарните държави Израел и САЩ, които воюват за ресурси и геополитически интереси, «подкрепяйки демокрацията». Това буржоазно течение не може да се стреми да бъде «революционно», не може да претендира за такова. Между другото, в Палестина няма само ислямски фундаменталисти, но и разнообразни леви въоръжени групи, така както и в Израел, които подкрепят разбиването на израелската държава.

«Антиимпериалистите» считат политиките на Израел и САЩ от идеологическа гледна точка за империалистични и престъпни. Следователно, те симпатизират на «освободителната борба на палестинския народ срещу държавата на Израел».
Повечето антиимпериалисти не считат себе си за автономисти. Основната теза на тяхната идеология е експлоатацията от страна на икономически развитите страни върху страните в Южна Америка, Африка и Азия, където страните се използват за нарастване на капитала. По този начин, капитализмът получава геополитическо значение: дори и най-бедните жители на икономически развитите страни се възползват от експлоатацията на тези три континента и следователно в развитите страни не съществува истински пролетариат, материално заинтересован в социалната революция. Ето защо задачата на революционерите в развитите страни се свежда до подкрепата на движенията за независимост и социалистическите режими, както и препятстване на развитието на военната промишленост в развитите страни чрез саботажи или интервенции, участвайки в политически движения. Класовата борба се свежда до повече или по-малко въоръжена конфронтация, проявявайки някаква идеологическа близост до Фракция Червена Армия, която е набирала в своите редици новобранци от антиимпериалистичните кръгове, макар че не всички антиимпериалисти са симпатизирали на RAF (която е далеч от либертарните доктрини). Автономистите вярват в революционна промяна в развитите страни, наричайки себе си социални революционери. Позицията на антинемците частично се прехвърля и върху антинационалистите, които отричат националната принадлежност като придаване на национален характер на социални проблеми в обществото и в отличие от антинемците не свързват немския антиционизъм с положителна оценка на политиката на САЩ. Сред автономистите има представители и на двете течения. Например, антинемски и антинационални дискусии оказват голямо влияние върху списание «Konkret» и вестник «Jungle World».

Групи автономисти, които са ориентирани към анархизма и анархо-синдикализма, отхвърлят използването на национални знамена като израз на солидарност с нации и/или национални движения за независимост, тъй като господството и потисничеството са неразделна част от субекта «нация» (нацията се подразбира като изкуствено-създадена държавна конструкция от различни етноси и трябва да се отбележи, че голяма част от това течение не се идентифицира с някакъв народ). Сред автономистите може би има най-много представители на това течение, което се разграничава от антиимпериалистите и антинемците. По принцип такава позиция (отказ от използване на национални знамена, подкрепата на някои държави и национално-освободителни движения) се явява най-последователната и социално-революционна, доколкото може да се съди според наличната информация. Не е известно какво е количественото преимущество на тази фракция от автономисти, както и техните по-подробни възгледи.

Теория и съдържание

В автономните кръгове най-дискутирани теми са тези за самоопределение, самоорганизация и въоръжение, както и тези за практическата и теоретичната страна на действията, пропагандата, политизираното общество. Целите на автономното движение биха били невъзможни, ако акциите и пропагандата не се отнасяха към методиката, а политизираността към дидактиката.

Автономистите не е възможно да бъдат напълно независими. Животът на всеки по някакъв начин зависи от много обстоятелства, които, разбира се, са нормални за човека като социално същество. Тук обаче възниква въпроса: как тези отношения могат да бъдат сведени до минимум, за да може човек да взима решения в своя живот самостоятелно. Затова въоръжените автономни групи водят своята борба чрез палежи, бомбени атентати.

Целите за нападения са секс-магазини, организатори на секс туризъм, Службата за имигрантите, в която се събират неонацисти, както и някои предприятия, които експлоатират своите работници и/или природата.

Към теоретичната основа автономистите отнасят т. нар. „tripleoppression“ (расизъм, сексизъм, класизъм - от книгата на Клаус Виман «Три в едно»). Тази гледна точка замества класическите тези на социалистите и комунистите, в които капитализма е основният проблем (конфлик между обществената собственост и частната собственост на продуктите), докато други форми на експлоатация и потисничество, като например расизъм и сексизъм играят много малка роля (ние смятаме, че повечето от тези форми на дискриминация пряко зависят от съществуващата икономическа база, а борбата срещу тази база проследява «борба в името на борбата», често води до търсене на врагове вътре в движението, където се среща различна дискриминация). Получава се така, че човек е част от тези три форми на насилие, които се проявяват в различна степен, в зависимост от ситуацията.

Субкултурно влияние

В началото на 80-те години развиващото се пънк движение контрира със своя начин на живот комерсиалната рок и поп музика, както и общоприетата мода и начин на живот. Пънк движението има голямо културно влияние върху младите автономисти, но интересите на пънкарите и «автоматистите» - така пънкарите наричат автономистите - се различават, което води до конфликт.

Рационалните леви теории свързани с «подривно-луд» хумор са въплатени в организации като «Spontiliste», срещат се и в студентските парламенти под имената „Die Rebellen vom Liang Shiang Po“, LOLA (Списък без преувеличени твърдения) и WAHL-Liste (Понастоящем алтернативен списък на университетите). В допълнение, често автономистите обсъждат въпроса за вегетарианството. Движението е силно разделено по въпроса са въоръжаването. Едни считат, че «черният блок» е истинска форма на автономна демонстрация, докато други го смятат за безсмислен и извършват нови форми на акции като Pink and Silver - комбиниране на комични и дори музикални елементи.           

Списък с литeратура

До 98-ма година в Германия са доработени собствени политико-икономически и теоретически основи и подходи, основани на трудовете на изследователи като Карл Хайнц Рот, Гьоц Али и Сузане Хайм. Техните алтернативни възгледи са публикувани в трудовете: «Основи на новия антиимпериализъм», «Новата автономност», както и в труда на Детлеф Хартман «Да бъде саботаж». Именно тези представители на автономното интелектуално крило виждат себе си като наследници на операизма.

Autonomie-Kongress der Undogmatischen Linken Bewegungen. Standpunkte, Provokationen, Thesen, Unrast-Verlag, Münster 2001, ISBN 3-928300-59-8

Bernd Drücke: Zwischen Schreibtisch und Straßenschlacht? Anarchismus und libertäre Presse in Ost- und Westdeutschland, Klemm & Oelschläger, Ulm 1998, ISBN 3-932577-05-1 (zugl. Universität Münster Dissertation 1997)

Robert Foltin: Soziale Bewegungen in Österreich: Die Autonomen. Edition Grundrisse, Wien 2004, ISBN 3-9501925-0-6 Online verfügbar
 Geronimo: Feuer und Flamme, ID-Archiv, Berlin

1 – Zur Geschichte der Autonomen, 2002, ISBN 3-89408-004-3 (Mit umfangreicher Literaturliste) Komplett als PDF
2 – Kritiken, Reflexionen und Anmerkungen zur Lage der Autonomen, 2002, ISBN 3-89408-015-9 hier Komplett als PDF

Geronimo: Glut & Asche. Reflexionen zur Politik der autonomen Bewegung, Unrast-Verlag, Münster 1997, ISBN 3-928300-63-6
 AG Grauwacke: Autonome in Bewegung . In den ersten 23 Jahren, Assoziation A, Berlin 2003, ISBN 3-935936-13-3

Almut Gross, Thomas Schultze: Die Autonomen. Ursprünge, Entwicklung und Profil der Autonomen, Konkret-Literatur-Verlag, Hamburg 1997, ISBN 3-89458-154-9

Sebastian Haunss: Identität in Bewegung? Prozesse kollektiver Identität bei den Autonomen und in der Schwulenbewegung, Verlag für Sozialwissenschaften, Wiesbaden 2004, ISBN 3-8100-4150-5 (zugl Universität, Bremen Dissertation 2003)

Sebastian Haunss: Antiimperialismus und Autonomie – Linksradikalismus seit der Studentenbewegung, in: R. Roth and D. Rucht (hg.): Die Sozialen Bewegungen in Deutschland seit 1945. Ein Handbuch, Frankfurt/Main: Campus Verlag, 2008, S. 447-473

Bernd Langer: Kunst als Widerstand. Plakate, Ölbilder, Aktionen, Texte der Initiative Kunst und Kampf, Pahl-Rugenstein, Bonn 1997, ISBN 3-89144-240-8

Tomas Lecorte: Wir tanzen bis zum Ende. Die Geschichte eines Autonomen., Vlg. Am Galgenberg, H 1992, ISBN 3-870581-13-1, Online-Ausgabe

Jan Schwarzmeier: Die Autonomen zwischen Subkultur und sozialer Bewegung , BoD, Norderstedt 2001, ISBN 3-8311-1098-0
 Ingrid Strobl u.a.: Drei zu Eins, ID-Archiv, Berlin 1993, ISBN 3-89408-029-9 Online-Ausgabe

Източник: libfront.org