72 години от разстрела на Вапцаров

На 23 юли се навършиха 72 години от разстрела на поета антифашист Никола Вапцаров. Около 100 души се събраха на гарнизонното стрелбище в София в дъждовната лятна сутрин. Имаше речи и рецитали на Вапцарови стихотворения. Видя се, че саможертвата в името на свободата не е забравена.

Направени бяха паралели с времето, в което е живял и творил Никола Вапцаров и настоящето. И днес, както и тогава, икономически привилигированото малцинство гнети огромната маса от трудещи се.

Буржоазната пропаганда всячески изопачава събитията през периода на фашизма. Наглостта на днешните идеолози стига до там, че те изцяло отричат съществуването на фашизъм в България преди 1944.

Едни от тях повтарят идеологемите на царизма, че Вапцаров е убит, защото е „вредител на родината“, „агент на СССР“ и т. н. Според други поетът се е „объркал“ в своите идеи и поетичната му душа мечтаела за някакъв по-добър свят, но в никакъв случай не за комунизъм. Нищо, че е бил във военното крило на БКП и е осъден за „пропаганда на СССР“.

Така или иначе ние няма да позволим гаврата с паметта на загиналите антифашисти от разни рестутити и либерали. Саможертвата не е забравена! Борбата за справедливост ще бъде продължена от идните поколения!

НЕ на ревизията на историята!

НЕ на реабилитацията на фашизма!
НЕ на диктатурата на капитализма!

Кибер Беркут хакнаха имейли на Министерството на отбраната

Хакери от групата Кибер Беркут са успели да прочетат и хакнат личния имейл на В. М. Пушенко, министър на отбраната на Украйна.

В едно съобщение представител на Кибер Беркут заяви, че изтеклите имейли съдържат поверителни разговори между длъжностни лица относно продължаващия конфликт между Украйна и Русия.

Кибер Беркут казват следното:

„Днес ние, Кибер Беркут, хакнахме електронната поща на полковника на Министерството на отбраната на Украйна В. М. Пушенко. Кореспонденцията потвърждава нежеланието на повечето украинци, мобилизирани във въоръжените сили, да стрелят по своите сънародници и доказва масовото дезертьорство в армията.

Моралът на украинските войници е толкова нисък, че те хвърлят оръжието си и се измъкват от военните си звена, въпреки заплахата от наказание от нацистите.

Също така, в тази кореспонденция полковникът съобщава за огромни загуби на военни преозни средства, които от украинската армия са отишли у доброволците. Тези факти са най-добре пазената тайна от властите в Киев. Нашите украински журналисти или не знаят истината, или не искат да я кажат.“

Това не е първият път, когато хакери заявяват, че са проникнали във важен профил. На 13-ти февруари 2014 г. анонимни хакери твърдят, че са проникнали и прочели тайни разговори чрез имейл на партията на Виталий Кличко - УДАР.

Информация ТУК и ТУК

Урок по история

Нали сте чували тази поговорка, че който не помни историята е обречен да повтаря грешките й?

Твърде вярно, за съжаление. Както беше написала Наоми Клайн в книгата си „Шоковата доктрина“, най-лесно се контролира един народ когато го смачкаш, а най-бързият и ефикасен метод за това е изтриването на колективната памет, сиреч историята. Имаме уникалния шанс да наблюдаваме отблизо този процес на „амнезиране“ на обществото вече 20 години, като в последно време вече са постигнати и трайни видими резултати/увреждания. Един от тези резултати е тоталното отричане на съществуването на фашизъм в България преди 1944 г. Сега вече тази истина се разпространява още по-лесно, най-малкото хората със спомени от онези най-светли времена поизмряха. Не само фашизъм е нямало, нямало е и народно движение срещу него. Партизаните – това са разни шумкари, мързеливци и безродници, които са решили да се препитават чрез кражби от мандри. Избитите от режима на Борис ІІІ всъщност не са били

избити от властта, а от комунистите, за да припишат на великия цар най-черни дела. Преследване не е имало срещу никой никога и никъде. Всъщност, участието на България във Втората световна война на страната на хитлеристка Германия е бил гениален външнополитически ход, който ни е доближил до най-светлия за българщината идеал – завземане на територии от съседските държави, които обаче са си наши (там може никой да не говори български език от 200 години, но важното е, че цар Симеон Велики е рекъл, че и тая земя е България)! Някакви спекуланти твърдят, че тук имало фашизъм а пък ние дори не сме избили  евреите. Имало е едни добри свестни момчета родолюбци, организирани в структури като „Бранник“ и „Български национални легиони“, които комунистическатапропаганда  набеждава за лоши, а те всъщност толкова са милеели за Родината, че са се наели с тежката задача да я прочистят от всякакви вредни елементи – етнически, политически и др. После през 1944 г. идват едни болшевики от СССР, които Сталин праща, за да поробят гордия български народ, и избиват цвета на нацията – светила като Богдан Филов – един истински учен и хуманист. После започва масов терор над населението – 50 % са пратени в трудови лагери, на 50% им отнемат имуществото и още 50% са зверски избити.И така 45 години. Сталин, който междувпрочем не се различава от Хитлер прилага в действие плана си за контролиране на света чрез масов терор, страх, шок и ужас в името на собственото си величие. Някои с право изтъкват вероятността проектът на Сталин за господството му над света да е прилаган изцяло с еврейски капитали, идващи директно от масоните. Единствената причина, поради която Българите са оцеляли на този геноцид, е силният прабългарски дух на горди воини. След като народът най-сетне се освобождава от червното иго, оказва се, че това е само формално, а комунистите продължават да управляват страната и до днес. Доказателства за това са приватизационната политика, липсата на демокрация, бедността, глобалното затопляне и други.

Гореописаното звучи доста логично и ако някой се съмнява, че това е масовото разбиране за съвременната ни история, нека отвори произволен български учебник за този период (подобно действие не се препоръчва на образовани интелигентни хора със слаби сърца и нерви). И поредното доказателство за историческата ни памет или по-скоро опитите на разни хора да унищожат и малкото жалки остатъци от нея е поругаването на паметника на Съветската армия, този път по модерному.

Досега паметникът беше драскан и загрозяван , но никога подходът не е бил толкова оригинален… по западен тертип. Съветските войници, спасили цяла Европа от чумата Хитлер, са преправени на холивудски анимационни герои. Тази своеобразна антитоталитарна изява, която впечатлява с мащабите си (а и със сумата, която е била необходима) идва да покаже, че българският народ вече няма да търпи комунистическа пропаганда. Може би защото обективно народът олевява от влошаването на социалната обстановка в страната и трябва периодично да му се напомня колко са лоши комунистите или поне колко са малоценни, за да не вземе че да се увлече по техните вредни идеи.

Вляво на снимката виждаме ЛГБТ активист, който, изпълнен с щастие от гледката на новия облик на паметника, развява знамето на ЛГБТ-движението по време на таз годишния гей-парад (провел се на 18.06.2011 г.). Иронията в случая е, че и на този гей-парад имаше пребити хора от нацисти. Но очевидно никой не прави връзката, затова ще се опитам да обясня с думи прости. Отричането на фашизма в България, отричането на най-големите антифашисти и техния принос в световната история, отричането на всичко комунистическо неминуемо води до реабилитиране на фашизма. Това явление го виждаме всеки ден – постоянно биват пребивани емигранти, цигани, политически активисти, гейове. Жалкото в цялата работа е, че голяма част от потърпевшите в следствие на реабилитацията на всичко антикомунистическо (а никога не трябва да се забравя, че най-големите антикомунисти са фашистите), също подкрепят пряко или косвено този процес. Далеч съм от мисълта, че историята за който и да е период трябва да се приема безкритично или едностранчиво, но за да има критика, човек първо трябва да знае фактите и второ – да иска да ги разбере.

Поругаването или унищожаването на паметници от какъвто и да е вид е престъпление срещу човечеството. Защото „геният“, унищожил извор за една епоха или дадени събития, обрича на незнание бъдещите хора. Това е тероризъм спрямо историята. Докато не се научим да я четем, разбираме и уважаваме такава каквато е ще сме обречени винаги да повтаряме старите грешки, някои от които може да са непростими. Надявам се всеки, който гласно или на ум е подкрепил тази вандалщина да си даде сметка, че ще бъде съден от бъдещите поколения затова, че ги е лишил от тяхната история, която той самият е бил твърде глупав и невеж, за да разбере.

Взето от ТУК

Григор Димитров е рубладжия!

Българският млад тенесист Григор Димитров от доста време се подвизава със своята приятелка Мария Шарапова, която е рускиня. При толкова много хубави германки и американки Гришо се е спрял на девойка от бившия СССР. Това прави иначе талантливия спортист предател и слуга на Москва, освен това агент на Путин, червен боклук и рубладжия.

Хващането на гадже от такава националност, особено в такъв драматичен момент в международните отношения, говори за евроскептицизъм у Григор. Подобно поведение може да се тълкува като опит за насаждане на пропаганда за членството на България в Евразийския съюз.

Говори се също, че веднъж Гришо е бил забелязан да се разхожда на Орлов мост, което е близо до Паметника на Съветската армия. Това говори за раболепие към тоталитарният режим.

Освен това, не е е ясно къде отиват премиите от спечелените тенисмачове. Може би у проруските сепаратисти в Донецк?

   Високоуважаваният български блогър Асен Генов вече изработва докладно оплакване за интимния живот на Димитров в 15 страници до Центъра за изследване на демокрацията, Института за радикален капитализъм и фондация „Америка за България“. Протестна мрежа подготвя протест пред руското посолство в София под надслов „не искаме съветски снахи“. По всяка вероятност този епизод от любовния живот на Григор и Мария ще влезе в новата книга на страхотния български писател Иво Инджев - „Течна дружба 3“. Там подобно ще се разясни как това, публична личност, като Димитров, да си хване приятелка рускиня е гнусна пропаганда на българоруската дружба. Тя цели заробването на България от Русия и „Газпром“.

Изобщо гаджосването на Мария Шарапова с Григор Димитров е основна стъпка към превръщането на България в руска губерня. Говори се, че връзката на двамата младежи от различни нации се демонстрира така публично, за да се лобира за осъществяването на Южен поток.

По всяка вероятност руски олигарси, любители на атомната енергетика, плащат на Гришо да е с Мария, за да се създаде добра обществена нагласа за реализиране на АЕЦ „Белене“.

Според последни данни успехите на Димитров, особено полуфиналът на Уимбълдън, са се случили след лична заповед на руския президент Владимир Путин. Поръчано е да се спре до полуфинал, за да има гаранция, че Григор няма да забегне. Разбрали са се, след сватбата между двамата, Путин да уреди спечелването на „Ролан Гарос“ от младия български тенесист.

Григор Димитров би могъл да бъде оправдан само ако определи отношенията си с Мария Шарапова като опит „да го начукаме на руснаците“. Всичко останало би ни говорело, че младият тенесист е агент на Путин и рубладжия. Това би означавало национално предателство и би последвала окупация на някой тенискорт, но на сянка.

 

Десет тезиса срещу концепциите за тоталитаризма

Практически в публичното пространство в българския преход като най-популярно понятие, употребявано от политици, журналисти, публицисти, изразяващо модела на обществото до 1989 г., се наложи това за „тоталитаризма”, като описващо изходната точка, от която тръгва преходът. Възприятието на съществуващото до 1989 г. в Източна Европа общество през призмата на такива значения се оказа удобно за делегитимацията на предходните режими и бе налагано масово в тези държави в края на 80-те и началото на 90-те години. Сериозното теоретическо отношение към проблема обаче ни изправя пред факта, че терминът и съдържащото се в него понятие за “тоталитаризъм” съвсем не са така безпроблемни, каквито изглеждат в безкритичната им употреба в периода на остра идеологическа конфронтация в началото на 90-те години. Съществува значително разнообразие от гледни точки за това, какво е това «тоталитаризъм», т.е. има различни дефиниции, които се разминават и влизат в конфликт помежду си, защото в тях може да бъде включено съвсем различно съдържание, и в почти всички случаи то не изключва и така нар. либерални демокрации. 

Най-общо можем да разграничим три групи значения, които се обозначават с термина “тоталитаризъм”. Първата е така нар. “концепция за чертите”, изброяваща различни “характеристики”, които открива и в бившите социалистически страни и в нацистка Германия, и на тази основа прави извод, че те принадлежат към една и съща категория. При това различните автори в различни свои съчинения сочат различни такива черти като еднопартийна система, централизация на властта, официална идеология, правителствен контрол върху армията и полицията, терор, централизирана икономика, заличаването на границите между частно и публично за сметка разширяване на публичната сфера и т.н.. Сред най-популярните автори, склонни да развиват тази посока на мислене, са Хана Аренд, Карл Фридрих, Збигнев Бжежински.

Втората концепция е за “свръхразума”. За Фридрих фон Хайек всеки опит за централизирано управление на икономиката на една страна означава презумпция, че тези, които управляват, притежават “свръхразум”, който знае какви могат да бъдат изборите на милионите потребители, и да планира с точност това, което трябва да се произвежда. За него всяка претенция за цялостно знание и регулация на обществото води до “тоталитаризъм” и той открива неговите проявления дори в Рузвелтова Америка или Великобритания.

Третата група от значения е свързана с идеи на Карл Попър и постмодернизма. Колкото и да са различни те, общото помежду им е, че смятат всяко завършено знание за обществото като цяло, което не подлежи на критична оценка, за основа на “социално инженерство”. Това създава “затворено общество”, което отхвърля промяната и основаните на нея схващания, че ние живеем в несъвършен свят, нашето знание е непълно, и непрекъснато трябва да се променяме и развиваме. В този дух различни постмодернистки автори сочат като източник на “тоталитарните” общества и политика така нар. “големи наративи”, т.е. цялостни схващания за обществото, всякакви представи за наличието на общовалидни истини и разбирания, че зад явленията, които ни заобикалят, има някакви същности.

Както ще се види от последващия текст (виж целия текст на линка най-одолу – бел. ред.), към всяка от трите основни групи разбирания на значението на термина “тоталитаризъм” могат да бъдат отправени сериозни критични претенции, от които следва тяхната неадекватност. Те са неадекватни от концептуална гледна точка като теоретически модел. В тях се включват най-разнородни и взаимнопротивоположни значения и не е случайно, че на Запад още от 60-те години те са подложени на остра критика, и се отхвърлят от голяма част от сериозните социални мислители. Те са неадекватни обаче и от емпирическа гледна точка, като несъответстващи на фактите, които се опитват да напъхат в своите схеми. Кои са основните аргументи за това?

Десет тезиса срещу концепциите за тоталитаризма:

1. Понятието за тоталитаризъм е политически оценъчно и обусловено от това, коя социална сфера се разглежда като водеща в каузално отношение при дефинирането на едно общество

2. Понятието тоталитаризъм пренебрегва различията в идеологиите

3. Аналогията е твърде слаб теоретически инструмент при сравнението на коренно различни общества

4. Съответства ли на емпиричните факти идеята за максимална концентрация на властта като характеристика на “тоталитаризма”?

5. “Затворени” и “есенциалистки” се оказват и повечето либерални концепции и общества

6. Аргументите за “есенциализъм” и “свръхразум” като характеристики на тоталитаризма са валидни и за Западните общества след Втората световна война

7. Дори Хана Аренд не разглежда безусловно СССР като “тоталитарно общество”

8. Голяма част от западните автори отхвърлят разбирането за СССР като за “тоталитарно общество”

9. Голяма част от изследователите се отнасят критично към концепциите за тоталитаризма

10. Доминираща академична нагласа след края на “Студената война” е отхвърлянето на концепциите за тоталитаризма

Автор: Проф. Васил Проданов (публикуваме съкратена версия - бел. ред.)

Прочети целия текст ТУК

Да почетем паметта на Вапцаров

На 23 юли се навършват 72 години от убийството на поета антифашист Никола Вапцаров. Той е разстрелян заедно с Антон Иванов, Антон Попов, Петър Богданов, Георги Минчев, и Атанас Романов на Гарнизонното стрелбище в София, като част от процеса срещу БКП. Посмъртно получава международни награди за мир, които да се раздават на изтъкнати радетели и борци за мир срещу войната. Остава в историята на българската литература като един от най-големите български поети.

След 1989 г. настъпват известни промени. Реставрацията на капитализма доведе до реабилитация на фашизма. Започна пренаписване на историята. Убийците на Вапцаров получиха политическа реабилитация под маската на „жертви на комунизма“. Самият Вапцаров бива пренебрегнат като създателтел на „тоталитарна пропаганда“. От учебния материал на учениците се премахват онези негови произведения, в които има социална тематика, критика на капитализма и фашизма. Насажда се мнението, че в своите идеи Вапцаров се е „объркал“, вследствие на своят „идеализъм“ и ако би имал възможност да види какъв „ужас“ е социализмът, и че „е същото като фашизма“, според новите идеолози и литератори несъмнено би се отказал от тези си възгледи.

Нека на 23 юли, сряда, се противопоставим на подмяната на историята и на гаврата с паметта на героите антифашисти, паднали в борбата за народно освобождение. Митингът-поклонение ще се сътои от 10 часа сутринта на гарнизонното стрелбище в София.