„ ...атентати се извършват и от страна
на хората, обречени на сигурна смърт
и подгонени като диви зверове, които
в своята мъка не виждат друг изход
от непоносимото положение”
/Из „Възвание на Задграничното
представителство на БКП във връзка с атентата в църквата „Света Неделя””от
18.04.1925 г./
Предлаганият материал има за цел да запознае читателите с реалните факти
около атентата в катедралата „Света Неделя”, който поражда множество спекулации
от страна на буржоазната пропаганда с цел да се злепостави БКП и да се внуши,
че тероризмът е присъщ на комунистическата идеология. Авторите на подобни
спекулации услужливо забравят да разглеждат престъпленията на деветоюнските
превратаджии, отговор на които беше атентатът в „Св. Неделя”, и трагичните
събития през 1923-1925 г., в които военнофашисткото правителство на Ал.
Цанков хвърли страната и подложи на физическо унищожение комунистите и левите
земеделци. Бужоазната пропаганда си служи с манипулации и открити фалшификации
посредством намиращите се на тяхно разположение средства за масова информация,
за да обвиняват ЦК на БКП, Коминтерна и лично Г. Димитров за поръчители
и извършители на атентата. Затова необходимостта от подобни материали –
даващи само основни насоки на интересуващите се читатели, които да осветляват
истината за историята на партията, националния въпрос на Балканите през
20век, историята на международното работническо и комунистическо движение
и историята на СССР и останалите социалистически страни, днес е още по-голяма.
Читателите които искат да получат повече информация по разглеждания въпрос могат да прочетат книгата на Георги Наумов „Атентатът в катедралата „Света Неделя””, по която е съставен и голяма част от предлагания материал. Препоръчваме им също така да се запознаят със документите на БКП засягащи периода 1923-1925 г. и документите, разглеждащи атентата от 1925-1928 г.
Всички места в текста, които са поставени в кавички, цитират части от документи на БКП, РКП /б/, ИККИ (Изпълнителен комитет на Комунистическия интернационал), спомени и показания на участници в събитията и писма между ръководните партийни дейци.
1. Обстановката в БКП след поражението на Септемврийското въстание
В първите месеци след поражението на въстанието БКП постепенно започва да възстановява организациите си на нелегална основа. Приетият курс към въоръжено въстание не е снет, а излезлите в нелегалност комунисти са принудени да работят в непознати дотогава за тях условия. Още през октомври 1923 г. Васил Коларов и Георги Димитров окуражават трудещите се и изразяват несломимата си вяра в народните сили: „Поражението ще ни научи как да победим! Въпреки всичко ще бъде работническо-селско правителство в България”. Още на заседанието си на 16 октомври 1923 г. Задграничният комитет на БКП /от март 1924 г. Задгранично представителство/ преценява, че „след поражението на Септемврийското народно въстание съвсем не са настъпили и няма изгледи да настъпят условия за продължителен мирен период на развитие в България”. Въпреки това, се допуска възможност за организирана легална борба, но е посочено, че главното внимание трябва да бъде насочено „върху подготовката на новата решителна борба за работническо-селско правителство”.
През февруари 1924 г. в специална резолюция ИККИ посочва, че в България положението е „все така революционно както и до септември”, кризата в страната се задълбочава и е вероятно БКП да бъде заставена „да действа въоръжено”. ИККИ посочва, че бъдещото въоръжено въстание не трябва да бъде обвързано със срокове и към него трябва да се пристъпи само тогава, когато партията реши, че е настъпил подходящият момент. Тази резолюция има голямо значение за българските комунисти. За разлика от юни 1923 г., сега Коминтернът подкрепя линията на партията, а грешките от времето на Владайските събития и Деветоюнския преврат са ценни поуки за БКП. Същевременно в резолюция от 12 март 1924 г. ЦК на РКП /б/ посочва, че българското революционно движение трябва да разчита изключително на вътрешните революционни сили: „Специално БКП трябва да знае, че СССР предвид на общото положение не би могъл да подпомогне в близко време българската революция с въоръжена сила /нито даже с въоръжена демонстрация/”.
От началото на 1924 г. са предприети мерки по възстановяване и укрепване на партийните организации, събиране на оцелелите партийни кадри, изграждането на нелегални ядра – петорки и тройки. Към март 1924 г. партията наброява общо 2000 – 2500 члена, от които 800 в Софийската партийна организация. Членовете, които участват в събранията на ядките, обаче са значително по-малко. През март 1924 г. е учредена легалната Партия на труда с около 3000 члена, 80 – 90% от които комунисти. Това показва, че въпреки приоритета на въоръжената борба, българските комунисти не пренебрегват и легалните форми. В същото време режимът на Цанков засилва терористичната си диктатура. Курсът на деветоюнските превратаджии е един – пълен разгром на КП и свързаните с нея организации. Решителна стъпка в тази посока е приетият през април Закон за защита на държавата /ЗЗД/, според който извън закона се обявяват БКП, БКМС, кооперация „Освобождение”, ОРСС и Партията на труда. ЗЗД може да се приложи с пълно основание и по отношение на правителството на Цанков или десницата във ВМРО, защото в него изрично е посочено, че той не преследва посочените по-горе организации заради техните идеи и цели „а за средствата, с които те си служат или проповядват за осъществяването на своите цели”.
В такава обстановка на 17-18 май 1924 г. се провежда Витошката нелегална конференция. Към този момент партията е успяла да обхване в редовете си над 3200 членове. На конференцията участват 22 души – 18 представители на партийните окръзи и 4 членове на ЦК. Конференцията изразява пълна солидарност с резолюцията на ИККИ по българския въпрос и посочва, че кризата на властта в България води неизбежно до ново въоръжено въстание. С оглед на това, усилията трябва да се насочат към техническата подготовка на въстанието, като не се забравят поуките от юнските и септемврийските дни. Новият ЦК, избран на Витошката конференция, има следния състав: Васил Коларов, Георги Димитров, Станке Димитров, Тодор Павлов, Христо Кабакчиев, Тодор Петров, Яко /Яким/ Доросиев, Иван Манев, Коста Янков, Димо Хаджидимов, Петър Искров /тук е важно да се уточни, че в много източници за разглеждания период е даден различен състав на ЦК, което се дължи от една страна на смесването на временния ЦК с редовния ЦК, избран на Витошката конференция, а от друга на това, че част от посочените по-горе членове на ЦК попадат в затвора, други са убити. По-надолу в текста са посочени имената на тези, които заместват убитите членове на ЦК. Даденият тук състав на ЦК е същият който фигурира в документите на Московското съвещание, Виенския пленум, Втората партийна конференция и писмата на В. Коларов и Г. Димитров до ИККИ/. В. Коларов и Г. Димитров са в емиграция, Хр. Кабакчиев е в затвора, Тодор Петров е тежко болен /умира няколко месеца по-късно/. Ето защо в ЦК в България реално влизат седем души, по думите на В. Коларов. Решенията на конференцията за подготовка на въоръжено въстание са подкрепени от Коминтерна и Балканската комунистическа федерация.
Изпълнявайки решенията на Витошката конференция, до края на 1924 г. БКП успява да сплоти в редиците си около 7000 члена – задоволително число за една нелегална партия, нелегалният партиен орган „Работнически вестник” се разпространява в 6 хиляди екземпляра, а има и немалък брой легални вестници. Въпреки това, основните сили на партията са насочени към укрепване на Военната организация /ВО/. Ръководството на партията вътре в страната смята, че „вътрешното положение на правителството е дестабилизирано”, че „буржоазният блок се разпада” и събитията неминуемо водят към въоръжено въстание. Не се взима предвид фактът, че режимът, въпреки противоречията в Демократическия сговор, е обединен изразител на интересите на буржоазията, като се стреми да привлече на своя страна предателските елементи от социалдемокрацията и десницата на БЗНС. Въпреки, че комунистите създават Централен акционен комитет на единния фронт с левите земеделци, не се полагат достатъчно усилия за привличане на левите елементи от социалдемокрацията и центристите сред земеделците, за засилване на разногласията сред буржоазните партии. След Витошката конференция все повече в партията и особено във ВО надделяват ултралевичарските отклонения. Както по-късно Станке Димитров отбелязва, създава се настроение, че само работата във ВО е истинска революционна, а дейността на легалния фронт и изграждането на партийни организации остава на заден план. В началото на 1925 г. от 800 члена на Софийската партийна организация, 700 са минали на работа към ВО.
Докладите на ЦК, изпращани от България, правят впечатление в Задграничното представителство. В писмото си от 30 юли 1924 г. до ЦК на БКП В. Коларов и Г. Димитров предупреждават: „противникът в този момент има явно надмощие над нас и ако се решим ние да го нападнем или да приемем от него бой, то с голяма вероятност ний ще бъдем бити”; „...още едно поражение на партията ще доведе подире си просто физическото унищожаване на целия и без това силно намален партиен кадър, ще убие вярата в масите във възможността да победят фашистката буржоазия и ще нанесе на революционното движение на Балканите такъв тежък удар, който ще го тласне на много години назад”; „на партията се налага да бъде внимателна, грижливо да подготвя себе си и масите и да излезе на решителен бой само, когато почувства здрава почва под нозете си”. В края на юли в писмо до ИККИ В. Коларов и Г. Димитров пишат: „Ний заявяваме, че нашата партия има ясно представление за крайно тежките последици от едно ново поражение на въоръженото въстание в България и затова авантюра не ще извърши и без достатъчна и всестранна подготовка зов към масите за въстание не ще даде.”
За надделяване на левичарските настроения в партията през втората половина на 1924 г. освен неверните заключения за вътрешното положение в страната изиграват роля още два важни фактора. От една страна част от партийните дейци, особено във ВО, явно са смятали, че усилването на терора от страна на държавата ги задължава да отговорят със задълбочаване курса към подготовка на въоръжено въстание и съпътстващите го наказателни акции. Във въоръженото въстание са виждали изхода от кризата, в която Цанковото правителство хвърля страната. Те са били с ясното съзнание, че партията не трябва да допуска отново грешката от Деветоюнския преврат, без да оценят отлива на народното движение към края на 1924 г. и временната стабилизация на капитализма в международен мащаб. Много от дейците на ВО са смятали, че отслабването на нелегалната дейност тласка партията в лагера на десничарите и ликвидаторите, които по време на Септемврийското въстание и след него са имали свои позиции в партията, въпреки, че са изтласкани от ЦК. От друга страна, погрешният курс на партийното ръководство е следствие на неправилната оценка на разрастващото се четническо движение. Изправени пред терора на Цанковото правителство, някои от членовете на партията, особено в селата, се включват в четите. Както В. Коларов отбелязва – „Въпросът не беше в политическата целесъобразност на подобен вид борба, а в необходимостта на нелегалните да се самозащитават”. К. Янков е горещ привърженик на четническата тактика и я разглежда като основна причина Цанков да се намира в „критично положение – това не се явява резултат от нашата книжна организационна работа и несъществуващите митинги, демонстрации и стачки, а резултат на борбата с оръжие, която се развива, и на първо място четническата борба, която разлага държавния апарат и превръща на много места властта на правителството във фикция”. Според един доклад изпратен от България през май 1924 г., четниците наброяват не повече от 800 души. ВО прави опити да постави под свой контрол четническото движение и има частичен успех. Това повишава нейния авторитет, но сред масите се създава илюзията, че „тяхната собствена революционна задача ще бъде изпълнена от една шепа герои”. Всички тези фактори доста спомагат „щото в края на март и началото на април /1925 г./ Военният център от орган, подчинен на партията, да вземе връх и да се наложи на партията, поемайки фактически той общото направление на движението. Така биде и открит пътят към априлския атентат, при извънредно нажежената априлска атмосфера, вследствие на ненадминатия тогавашен правителствен терор и непрекъснатите провокации спрямо партията и масите”.
2. Обстановката в България в навечерието на атентата и надделяване на левичарските настроения във Военната организация
В края на 1924 г. и началото на 1925 г. намерението на Цанковото правителство е да осъществи окончателен разгром на БКП, всички единофронтовци и леви интелектуалци, настоящи и потенциални съмишленици на комунистите. Систематично започва премахването на комунистическите и земеделските депутати. На 14 юни 1924 г. на ъгъла на ул. „Московска” и „Раковски” служителят на Обществена безопасност С. Каркалашев застрелва лидера на левицата в БЗНС, народният представител Петко Д. Петков. На 13 септември в София е застрелян един от водачите на левицата във ВМРО Славчо Ковачев. Същият ден, няколко часа по-късно един от главорезите на Иван Михайлов – Владо Черноземски, застрелва съратника на Гоце Делчев и Даме Груев, члена на ЦК на БКП Димо Хаджидимов. През август-септември хората на Иван Михайлов с подкрепата на Цанковото правителство избиват общо 193 души от левицата на ВМРО. Тези действия са свързани с подписването на Майския манифест във Виена, който открива възможността за обединение на двете враждуващи крила във ВМРО и единодействие с революционните борби на работническата класа на Балканите. Малко след като са поставили подписите си под манифеста, под натиска на правителството на Цанков Тодор Александров и Александър Протогеров се отказват от тях. Правителството не смята, че това е достатъчна гаранция и през август Т. Александров е убит. Властта приписва убийството му на комунистите и левицата във ВМРО използва тази провокация като удобен повод за разправа и чрез хората на Иван Михайлов ликвидира неудобните й македонски дейци. Превратаджиите добре са разбирали, че единодействието на комунистите с ВМРО е щяло да се превърне в смъртна заплаха за режима им.
През февруари 1925 г. в пехотните казарми е удушен видният функционер на БКП Вълчо Иванов. На 17 февруари на улицата е застрелян комунистическият депутат Тодор Страшимиров. През март, срещу Военния клуб е застрелян и депутата-комунист Хараламби Стоянов.
***
В такава обстановка на открит терор от страна на властта се ражда идеята за организирането на атентат в църквата „Св. Неделя”. Още през есента на 1924 г. към ЦК на БКП се сформира Специална наказателна група /ЧЕКА/ в чийто състав влизат Ст. Димитров като представител на ЦК на партията, Ив. Минков от ВО и В. Червенков – представител на ЦК на БКМС. Целта на групата е да защити партията от правителствения терор, като наказва предатели, изявени фашистки функционери и агент-провокатори. След няколко акции /ликвидиране на прокурора Димчев, агент-провокатора Кузинчев, проф. Никола Милев и още няколко неуспешни акции/, се оказва че групите за изпълняване на наказанията излизат от контрола на партията. През декември 1924 г. в кръговете на ВО назрява идеята за атентат, който да обезглави ръководството на Обществена безопасност и така да бъде пресечено физическото изтребление на партията. Първоначално през октомври-ноември възниква идея за взривяването на „Юнион клуб” – място, където се събират министри от правителството и ръководителите на Военния съюз. Тази идея обаче е изоставена, защото сътрудникът на ВО, който работи там, е уволнен. По същото време Петър Задгорски, член на партията до Септемврийското въстание, а след това неин съчуственик, се свързва с Димитър Хаджидимитров /Митрето/, сътрудник на разузнаването във ВО и го информира, че като клисар в „Св. Неделя” разполага с ключове за таванското помещение, където ВО може да укрие свои военни материали. За предложението на Задгорски научава Димитър Златарев – член на щаба на ВО, който информира за това Коста Янков – ръководител на ВО и член на ЦК. Той преценява, че това е удобно място за складиране на експлозиви и дава съгласието си, без да уточнява за какво и къде ще бъдат използвани. Ръководителят на софийската наказателна група Петър Абаджиев започва внасяне на пакети с взрив в църквата.
В края на декември на заседание на Изпълнителното бюро на ЦК Коста Янков информира останалите членове на бюрото – Ст. Димитров и Ив. Манев, че в „Св. Неделя” е складиран експлозив. Неговата идея е да бъде премахнат началникът на Обществена безопасност Владимир Начев на чието опело в „Св. Неделя”, където са опелата на всички видни общественици, военни и фигури от управляващия елит, ще се съберат всички опитни полицаи и внесеният взрив може да се използва за тяхното ликвидиране. Така с един удар, ще бъдат премахнати „всички лица, които държат в ръцете си нишките на започналите вече разкрития на партийния апарат”. Това ще даде възможност на партията да прикрие своите кадри, да спрат по-нататъшните разкрития и да бъдат възстановени загубите. Освен това, според Коста Янков, тази акция ще внесе голям смут във фашисткия лагер и ще принуди царя да състави ново правителство от средата на „лявата буржоазия”. Иван Манев се противопоставя на идеята, като изтъква, че атентат срещу ръководните кадри на държавата ще доведе най-вероятно до реакция от страна на Югославия, която под претекст, че в България цари анархия ще окупира страната. Станке Димитров смята, че такава акция ще има много сериозни последствия и би била оправдана само, ако е начало на новото въоръжено въстание, затова трябва да бъде информиран ИККИ. При това първо обсъждане се взема „единодушно решение да се продължи техническата подготовка на атентата...та ако един ден се вземе решение за извършването му, безразлично с какви цели, да бъде всичко предварително готово”.
През януари 1925 г. на заседание на Изпълнителното бюро отново е поставен въпросът за атентата. Коста Янков подкрепя идеята, Иван Манев отново е против, Станке Димитров не изразява открита подкрепа, а присъстващият член на ЦК Петър Искров заявява, че „такава работа не е за нас и най-малкото трябва да питаме по-умни хора”. При разговор с Д. Златарев, дали ЦК знае за подготвяния атентат, К. Янков му казва, че „среща съпротивление, но се надява да ги убеди”. Но до атентата на 16 април няма нито едно събрание на целия състав на ЦК, защото при обстановката в България това е било невъзможно, а и връзките между членовете не са били постоянни.
***
На 21 януари Ст. Димитров заминава за Виена и повече не успява да се завърне. Преди да замине, той се среща с Коста Янков. „На прощаване той ми припомни – пише по-късно Ст. Димитров – да не забравя да питам „горе” за атентата.” По-късно той се среща и с Иван Минков, който го информира, че властта е приготвила нови обиски, разкрития и убийства. Под впечатление на тези сведения, Марек казва: „Когато ЦК решава въпроса за атентата – нека има и моя глас за. Изглежда, че само с него ще можем да стреснем развилнялата се шайка”.
След пристигането си във Виена, Ст. Димитров информира Задграничното представителство за замисляния атентат и за мнението на тримата членове на Изпълнителното бюро. Г. Димитров се противопоставя на идеята, като изтъква, че един подобен атентат ще предизвика намесата на Югославия и той не бива да става щом няма готовност за въстание. В края на февруари или началото на март, Ст. Димитров се среща с В. Коларов в Москва, информира го за идеята и за мнението на останалите членове на ЦК. Коларов също се противопоставя, като изтъква, че при подобни акции не е сигурен успехът, а последствията могат да бъдат много сериозни.
В изпълнение на ангажимента си, Ст. Димитров пише две писма до София. Първото, от Виена след срещата си с Г. Димитров, е изпратено до Яко Доросиев /след заминаването на Ст. Димитров, той заема неговото място в Специалната наказателна група и в ИБ на ЦК/, в което го информира за мнението на Г. Димитров. След срещата си с В. Коларов в Москва, Ст. Димитров пише второ писмо до София, препратено през Виена. Във Виена писмото е преписано от Иван Генчев, който, по-късно при разследването на атентата в рамките на партията, потвърждава, че в писмото на Ст. Димитров е било казано, че „тук не са съгласни с голямата работа”. Самият Ст. Димитров не си спомня този пасаж.
През януари, февруари и март, въпросът за атентата е разискван многократно от членовете на ИБ на ЦК, ръководството на ВО и членовете на специалната наказателна група. Този въпрос излиза на преден план, защото полицията прави нови разкрития на каналите на ВО, след като се добира до информация, че книжарницата на Петко Напетов се използва за срещи на нелегални. П. Напетов и Никола Желязков са арестувани, Елена Гичева е убита, загива и Димитър Хаджидимитров/Митрето/. Нелегалната квартира на сътрудника на ВО, Марко Фридман на ул. „Три уши” е разкрита. Правителството използва тези разкрития, за да внесе промени в ЗЗД, като броят на деянията предвиждащи смъртно наказание е разширен. Засилващите се правителствени репресии поставят пред ръководителите на ВО на преден план необходимостта от предприемане на контрамерки. К. Янков смята, че замисляният атентат трябва да се извърши още през февруари, но останалите членове на ИБ – Ив. Манев и Я. Доросиев не са на това мнение. При едно от поредните заседания на ИБ в нелегалната квартира на ул. „Русалка” 3 присъстват освен членовете на бюрото още Димитър Златарев и Иван Минков. Ив. Манев и Я. Доросиев са съгласни да бъде ликвидиран Владимир Начев, но са против атентата, защото смятат, че ще има много невинни жертви. Ив. Минков като член на Специалното наказателна група подкрепя атентата. Вълко Червенков, който също е член на групата, през януари е против, но след като разбира за смъртта на Митрето и на другите свои другари гласува за. В крайна сметка за атентата от ВО са К. Янков, Ив. Минков, М. Фридман, Д. Златарев и Н. Желязков /преди арестуването му/. В Специалната наказателна група, която е подчинена на ИБ на ЦК и няма право да взима самостоятелно решения, за атентата са В. Червенков и Ив. Минков, а против Я. Доросиев. В ИБ на ЦК, където може да бъде взето решението, само К. Янков е за, а Я. Доросиев и Ив. Манев са против.
Важно е да се подчертае, че в позицията на членовете на ВО има известни нюанси. К. Янков за разлика от Ив. Минков смята, че към атентата не трябва да се пристъпва преди да бъде одобрен от ЦК на БКП. По-късно Вълко Червенков и Тодор Павлов си спомнят, че К. Янков не е смятал, че атентатът трябва да бъде начало на въоръжено въстание. „Долу ЗЗД, долу Цанков – казва Янков – ето непосредствената задача на КП. Не е въпросът за никакво въоръжено въстание.” Ръководителите на ВО и партията са имали сведения, че в буржоазния лагер опозицията нараства и генерал Жеков подготвя преврат срещу Цанков с подкрепата на царя. Затова К. Янков заявява: „Ние ще спомогнем на развитието на работите: ще отървем царя и лявата буржоазия от Цанков”. След атентата, казва той, ще има „голяма касапница”, поради което е нужно да се вземат мерки „да запазим своите хора”. Тази „вихрушка” ще мине за един-два месеца, ще рухне диктатурата и ще организираме въстанието”.
В началото на март е проведено последното заседание на Специалната наказателна група /събитията в края на март водят до фактическото разпускане на групата/. В. Червенков гласува за атентата, с изричната декларация, че прави това от свое име, а не от името на ЦК на БКМС. Я. Доросиев не гласува нито „за” нито „против”, а заявява, че ще сподели мнението си с другите членове на ЦК. „За” гласува Ив. Минков. Така, в крайна сметка, само Специалната наказателна група се произнася за атентата. Никой от ръководните органи на партията – нито ЦК на БКП, нито ИБ на ЦК, т.е. тези,, които единствени имат право да вземат решение – е изразявал становище в подкрепа на атентата.
На 15 март 1925 г. Ив. Минков информира Петър Абаджиев – ръководител на софийската наказателна група, че атентатът е решен и трябва да се пристъпи към ликвидиране на началника на Обществена безопасност Владимир Начев – това са по-късните сведения на П. Абаджиев. В случая Ив. Минков очевидно е визирал решението на Специалната наказателна група. Премахването на Вл. Начев обаче е осуетено, поради големия провал, който става на 26 март и разкритията на властта след него.
***
На 26 март вечерта, полицията и хората на Трета секция обграждат района на ул. „Оборище”, около Военна академия. По някакъв начин са се добрали до информация, че на ул. „Русалка” 3 има нелегална квартира. Това наистина е нелегалната квартира на ВО, където вечерта трябва да се срещне ИБ на ЦК. На път за срещата К. Янков е спрян от полицейския кордон, но не е разпознат и успява да се укрие. Я. Доросиев, М. Фридман и Ив.Манев са разпознати докато минават покрай Докторската градина. При завързалата се престрелка, след като убива един от преследващите го офицери, пред опасността да бъде заловен, Я. Доросиев се самоубива. М. Фридман, който е прострелян в двата крака, успява да се укрие. Ив. Манев поглъща отрова, но по щастлива случайност се изплъзва от полицията и след това се спасява като успява да си набави противоотровни лекарства. След престрелка в нелегалната квартира на ул. „Русалка” са задържани Иван Ценов и Асен Павлов. Димитър Златарев по-късно си спомня, че няколко дни преди провала К. Янков е наредил квартирата да бъде прочистена от документите, намиращи се в нея. Въпреки това, властта използва печата, за да създаде още по-голяма истерия срещу Комунистическата партия и покрай два намерени несъществени автентични документа да пусне свои фалшификати. Арестуваният Ив. Ценов очевидно при разпитите предава другарите си. Още на следващия ден, в печата е публикувано, че се издирват лицата Ст. Димитров, К. Янков, Ив. Манев, Ив. Минков и М. Фридман. Освен това Ив. Ценов съобщава, че се готви покушение срещу Вл. Начев. При тези обстоятелства става много по-трудно да бъде премахната някоя видна фигура от Обществена безопасност, защото полицейските шефове взимат предпазни мерки и засилват охраната си.
Към края на март 1925 г. „с изключение на Софийската, Пловдивската и отчасти Хасковската организация” всички други организации на партията са разкрити. На 30 март е нанесен поредният удар, като властта разкрива и арестува 12 офицери-сътрудници на ВО. Заловените комунисти са инквизирани, а много от тях направо избивани. След провала на ул. „Русалка” К. Янков и Ив. Манев са принудени да потънат в дълбока нелегалност и практически се самоизолират. Сформира се ново Изпълнително бюро в състав Т. Павлов, П. Искров и Хр. Халачев /става член на ЦК и ИБ на мястото на Я. Доросиев/, което не е в течение на подготвяния атентат. На първото си заседание на 7 април, то решава К. Янков и Ив. Манев да напуснат незабавно страната, за да се избегне тяхното залавяне. И двамата категорично отказват. ИБ решава „партията да не предприема никакви настъпателни акции, особено въоръжени, а вместо това да се заеме с подготовката на масови политически кампании, да се готви за масови политически стачки на 1 май”.
На 10 април К. Янков изпраща писмо до Задграничното представителство на БКП, в което го уведомява, че всички възвания, декларации и съобщения, които се изпращат до пресата и офицерите, се издават от ВО от името на ЦК на БКП. Това е последната крачка с която ВО се отделя от политическото ръководство на партията и фактически става самостоятелна – „вместо да реконструира политическия, Военният център влиза всецяло в неговата роля...разпореждането за образуване на нов ЦК бива отменено от Военния център...”. Другата изключително важна промяна, която настъпва, е обектът, който ще бъде ликвидиран. Дейците на ВО се спират на зап. генерал Коста Георгиев – изявен деветоюнец, председател на Софийската организация на управляващата партия и член на комисията, която решава смъртните присъди на комунистите. Така се променя първоначалният замисъл на К. Янков, за целите на атентата в никакъв случай да не се използва политическо лице. Очевидно е, че убийството на К. Георгиев ще събере в църквата не Обществена безопасност, а най-видните дейци на управляващата партия, офицери и министри. Това вече е промяна на целите и мащабите на замисляния атентат. По-късно В. Червенков казва: „Атентатът носеше вече ярко политически характер. Той се превърна в изключително средство за събаряне на Цанковия фашизъм. И не след много за нас главният обект беше не Обществена безопасност, а правителството....Ние чакахме с нетърпение той да стане, защото провалите идеха един след друг, партийните хора се отчайваха, викаха, че партията загива, защото не действува и пр.”. Д. Златарев по-късно признава, че „той е един от активните организатори на тоя атентат”, но работата не е била само по отношение на техническото му организиране: „У мен въпросът се слагаше, казвам преди всичко, в неговата политическа целесъобразност за момента. Аз мислех, че и с такива средства в подобен момент една революционна партия може да си служи. Но като член на такава партия твърде много държах щото и самият ЦК да се убеди в това. Затова и на няколко пъти съм водил разговор с др. Доросиев и Манев поотделно, стремейки се да ги убедя в правотата на своя възглед. Това е една от главните причини, загдето се забави атентатът цели 4 месеца от неговото замисляне.” „Минков, у когото нямаше нито капка съмнение в правотата на атентата – пише В. Червенков – често упрекваше Коста за неговата вяра, че може да убеди хората от ЦК. Минков пръв, най-уверено и безотложно бе за извършването на атентата без решение на ЦК...Слушал съм от Коста да съжалява, че Станке не е в България. Той щял да бъде безрезервно за атентата...от Коста и Минков зная, че Станке се е съгласил на атентата в края на м. януари, когато главният обект бе ОБ”.
Междувременно, на 15 април Президиумът на ИККИ стига до важно решение /което ще бъде разгледано по-долу/, за което обаче партийните дейци в България узнават твърде късно.
3. Атентатът в катедралата „Света Неделя”
На 14 април 1925 г. в прохода Арабаконак е извършено нападение срещу цар Борис ІІІ. При него загиват придружаващият го ентомолог проф. Делчо Илчев и шофьорът на царя. По-късно Евгений Леже си спомня, че след като уведомява за това К. Янков, който се укрива при него, последният заявява, че това не е дело на комунисти или земеделци, тъй като нападателите са убили проф. Илчев, който е бил техен посредник с царя. Режимът използва нападението като удобен повод за нападки срещу БКП и Коминтерна, като хвърля вината за нападението върху тях. На 15 април ЦК на БКП издава специален позив, в който отрича участието на комунистите в атентата. По-късно се разбира, след убийството на анархиста Васил Икономов, у когото е намерен царският бинокъл, че нападението е извършено от петима анархисти от Копривщенската чета, които първоначално дори не са знаели, че сред нападнатите е и царят. По-късно Т. Павлов и Д. Златарев си спомнят, че като информирали К. Янков за нападението той е казал, че „нападението на царя не е наше дело” и, че царят е бил уведомен че „това нападение не е било извършено от комунисти”.
Вечерта на 14 април около 20 ч. е убит и зап. генерал Коста Георгиев. Той е ликвидиран от членовете на наказателната група на П. Абаджиев – Атанас Тодовичин и Живко Динов. След като разбират за убийството, членовете на ЦК Ив. Манев и П. Искров казват на К. Янков, че те са против атентата. В. Червенков казва, че решението за убийството на К. Георгиев не е взимано от Специалната наказателна група. Най-вероятно Военния център е наредил покушението. На 15 април около 20.30 ч. ИК на ЦК прави последен опит да предотврати атентата. Успяват да се срещнат само П. Искров и Т. Павлов. Между двамата се разгаря сериозен спор относно целесъобразността на атентата. П. Искров смята, че той ще настрои обществото срещу БКП, защото ще има много невинни жертви; в БКП ще се надигне вълна от негодувание, борбата на легалната опозиция няма да се изостри, а всички ще се сплотят около правителството. Т. Павлов смята, както и К. Янков, че борбата на легалната опозиция ще се изостри и в крайна сметка ще се стигне до смяна на режима. След дълги спорове, въпреки различията двамата стигат до решението да възприемат общо становище против акцията. Т. Павлов, който знае квартирата на К. Янков, трябва да предаде решението на ИК. По-късно П. Искров казва, че това е направено, но след това „никой с никого не се е срещал”. Казаното от него съвпада и със спомените на Д. Златарев, който на 15 април в 12 ч. се среща с П. Абаджиев и му нарежда „да се пали фитила”. Друга среща между двамата преди атентата няма. Т. Павлов свидетелства, че се среща с К. Янков и Ив. Минков, които се възмутили от тая „безхарактерност и страх от действие”, но са обещали, че „акцията този път ще се отложи”. Защо обаче не е отложена за Т. Павлов остава тайна. За това, че К. Янков се е съгласил да се отложи акцията, свидетелства и Н. Пенев, който информира по-късно В. Коларов, че в затвора Т. Павлов му е казал, че на 15 април е било взето решение да се отложи акцията, което е съобщил на К. Янков и той е обещал да изпълни решението. Д. Златарев отива при К. Янков същата вечер и по-късно свидетелства, че последният му заявил, че и без П. Искров и Ив. Манев вътре ЦК е болшинство по въпроса, като има предвид себе си, Ст. Димитров, В. Червенков и Т. Павлов, който „в спор с последния /К. Янков/ изменил мнението си и дал съгласието си за извършването му” според заключението на Виенския пленум на БКП от септември 1926 г. Но В. Червенков не е член на ЦК на БКП, а Ст. Димитров дава съгласието си през януари 1925 г. в разговор с Ив. Минков при различни обстоятелства и цели на атентата – „...К. Янков в едно от последните си писма /до ЗП/ пише, че освен него за тероризма вероятно ще бъде Ст. Димитров.” Освен това не е известно мнението на неприсъствалия на заседанието на ИК на ЦК Хр. Халачев. Ив. Манев и П. Искров са против и затова в навечерието за атентата от ЦК са само К. Янков и евентуално Т. Павлов, които по никакъв начин не съставляват мнозинство дори от партийните ръководители, които са на свобода в България, да не говорим за целия ЦК. За това, че ИБ е заело позиция против атентата след убийството на К. Георгиев, свидетелства самият Д. Златарев, който е бил „за” атентата. В заключенията на Московското съвещание е казано: „Ден или два преди атентата К. Янков изпратил съобщение на Т. Павлов да бъде готов за издаване на легален вестник, което показва неговото убеждение, че атентатът ще предизвика една благоприятна за партията политическа промяна.”
Така или иначе, какво се е случило вечерта на 15 април, остава неясно. От наличните факти може да се направи само еднозначното заключение, че нито ИБ, нито ЦК, са взимали решение за извършването на атентата.
***
Техническата подготовка на атентата и изпълнението му протича по следния начин. След като в продължение на няколко месеца на тавана на църквата е складиран експлозив, в 5.30 ч. сутринта на 16 април Никола Петров /Васко/ и Живко Динов /Коста/ – членове на терористичната група на П. Абаджиев се срещат в околността на църквата. Васко трябва да се скрие на тавана на църквата и когато настъпи моментът, да запали фитилите, а Коста да информира Абаджиев, че Васко е влязъл в църквата, след което да изчака Васко и клисарят П. Задгорски на уговорено място и да ги укрие. Експлозивът е разположен на тавана над централната колона в близост до олтара, където традиционно се разполага ковчега на покойника, около когото са най-важните лица – в случая членовете на правителството и висши военни. В последният момент, преди опелото, митрополит Стефан се разпорежда ковчегът да бъде преместен навътре към олтара, за да може част от множеството, което изпълва и пространството пред църквата да влезе навътре. Това е причината при взрива членовете на правителството да останат незасегнати.
Когато всичко е готово за да започне опелото, клисарят Задгорски се изкачва незабелязано до таванската врата и дава на Васко уговореният знак. Малко преди 15.20 ч. последният пали фитилите и двамата със Задгорски напускат църквата. В 15.23 ч. /точният час е известен, защото по сведенията на Д. Златарев той очаква взрива в близост до църквата с часовник в ръка/ се чува силен взрив. Убити са 150 души, около 500 са ранени, някои от които впоследствие умират от раните си. Членовете на правителството оцеляват, защото действието на експлозива започва от централната колона към изхода, където са и най-много жертвите. Така отдавна замисляното взривяване на църквата не успява да постигне целта си – унищожаване на Цанковото правителство. Но атентатът е идеален повод за фашистите да опитат да унищожат партията и другите противници на фашисткия режим. По време на въведеното военно положение, което продължава чак до октомври 1925 г. хиляди комунисти, земеделци, анархисти, работници и селяни са избити без съд и присъда. С изключение на част от Софийската партийна организация и тези в няколко по-малки града, всички останали организации на БКП са разгромени, в това число и ВО, която престава да съществува.
***
Всички преки извършители на атентата – Димитър Златарев, Петър Абаджиев, Никола Петров, Живко Динов, Атанас Тодовичин, успяват да се укрият и впоследствие да емигрират в СССР. Единствен Петър Задгорски на 17 април се предава в Обществена безопасност.
На 16 април вечерта полицията нахлува в къщата на Адела Николова, където се укрива раненият М. Фридман заедно с левите земеделци Николай Петрини и Христо Косовски. От тримата арестувани само Марко Фридман е изправен пред съда. Н. Петрини и Хр. Косовски са убити без съд.
След атентата К. Янков напуска къщата на Евг. Леже и се укрива в къщата на запасния полковник Хр. Коджейков. На 21 април е открит от полицията. Отказва да се предаде и цяла нощ води престрелка с полицията заедно със своя другар Коджейков. На сутринта по нареждане на Кочо Стоянов къщата е запалена и така геройски загиват двамата другари.
Също на 21 април полицията открива Ив. Минков в къщата на д-р Коев – брат на Г. Коев. При сражение с полицията Минков загива.
Иван Манев, пред опасността да бъде заловен, на 22 април се самоубива, като преди това оставя бележка: „Въпреки всичко, да живее комунизмът”.
На 23-24 април е заловен Тодор Павлов. Той се представя под друго име, но полицейският инспектор Пане Бичев го разпознава. Осъден е на 12 ? години затвор, но е освободен предсрочно.
На 1-11 май 1925 г. се гледа делото за атентата в „Св. Неделя”. На смърт чрез обесване са осъдени М. Фридман, П. Задгорски и Г. Коев. Същата присъда, но задочно получават Ст. Димитров, П. Абаджиев, Хр. Косовски, Н. Петрини. За укривателство са осъдени Д. Даскалов и Бл. Камбуров, съответно на 6 и 3 години затвор.
На 2 юни е задържан П. Искров, но не е разпознат и под чуждо име е освободен три дни по-късно.
4. Неизяснени въпроси
Очевидно е, че около атентата в „Св. Неделя” съществуват редица неизяснени събития и обстоятелства, които и до днес пораждат въпроси. По-надолу ще бъдат споменати някои от тях.
Един от най-важните въпроси, който и до днес поражда множество спекулации и фантастични теории, е свързан с това, че цар Борис и ген. Жеков не присъстват на опелото на убития К. Георгиев. Според установената за такива случаи практика те трябва да са там. Официалната версия е, че Борис ІІІ не е в църквата, защото по това време е на опелото на убития на 14 април проф. Делчо Илчев в Ентомологическия музей. Той потегля за „Св. Неделя”, но в момента на взрива е на безопасно разстояние от катедралата. Ако за неговото забавяне и отсъствие все пак има някаква версия, то за отсъствието на ген. Жеков няма.
Известно е, че в края на 1924 и нач. на 1925 г. има планове за евентуален преврат срещу Цанковото правителство от ген. Жеков и група недоволни офицери около него. Най-вероятно царят е бил в течение на това, защото неколкократно в първите месеци на 1925 г. Жеков е викан в двореца. Известно е също така за връзките, които ген. Жеков е поддържал с левите земеделци, а чрез тях и с ръководните дейци на ВО във връзка със замисляната правителствена смяна. Освен това напълно възможно е, както и К. Янков споменава, проф. Илчев да е поддържал тайни връзки с левите земеделци, а чрез тях и с дейците на ВО. Значи е вероятно ген. Жеков да е бил уведомен за атентата от левите земеделци, а той на свой ред да е уведомил царя. Въпреки, че се изхожда от сферата на предположенията, това е едно от най-правдоподобните обяснения за отсъствието на ген. Жеков и царя. В подкрепа на това са и спомените на жената на Жеков – Султана Петрова която пише, че на 15 април на посещение в дома им идва Ив. Перчемлиев, който е в течение на подготвяния преврат и е връзка между дейците на Акционния комитет на единния фронт. Още същия ден генералът споделя с жена си защо е убит К. Георгиев и изразява надежда, че царят ще излезе „по-благоразумен да не отиде на църквата”.
Другият неизяснен въпрос се отнася до действията на Обществена безопасност в навечерието и веднага след атентата. Известно е, че полицията преди това осуетява опитите на БЗНС да организира атентати във Военния клуб, катедралата „Ал. Невски” и Народното събрание. В случая с катедралата „Св. Неделя” органите на реда проявяват направо небрежност. Агентът Илия Ангелов, който трябва да направи оглед на църквата преди опелото, не намира за нужно да огледа таванското помещение и се доверява на П. Задгорски, който му казва: „Няма нищо, аз съм правил оглед”. След опита за убийството на царя и убийството на К. Георгиев, би трябвало да са взети много сериозни предохранителни мерки, за мястото, където на 16 април се събират всички видни членове на управляващата партия, висши офицери и се очаква идването на царя.
По време на Втората партийна конференция в Берлин през декември 1927 г. Младен Стоянов в изказването си заявява следното: „През февруари от положително място научихме, че във втората половина на април, ако комунистите не направят революцията, правителството ще я извърши. Готвеше се провокация.”. Някои партийни дейци си спомнят, че им е направило силно впечатление, че веднага след атентата, като по даден знак полицията е започнала да арестува комунисти сякаш по предварително подготвени списъци. А че списъците най-вероятно са били предварително подготвени, и правителството е чакало само удобен повод, за да вкара в действие своята добре приготвена репресивна машина, говорят следните факти: на 28 февруари тогавашният началник на военносъдебната част полк. Григоров изпраща следното писмо до началниците на гарнизоните в София, Пловдив и Варна: „Понеже се предполага в близко време обявяването на военно положение в царството, през време на което ще действуват военнополевите съдилища, за състава на които са необходими офицери от действителната служба, моля изпратете ни списък по на десет офицери от гарнизона Ви, за да бъдат назначени с Министерска заповед за членове на военнополевите съдилища при обявяването на военното положение”; ето какво съобщава началникът на Криминалното отделение при Дирекция на полицията през 1925 г. Маню Начев: „Знам, че още преди атентата в църквата Политическият отдел беше изготвил списъци на комунисти и земеделци, по-проявени, в случай на нужда да бъдат арестувани – доколкото си спомням Политическият отдел имаше някакви сведения, че се готви нещо”.
Редица въпроси пораждат и показанията на Адела Николова, при която са
се укривали някои от дейците на Военната организация. Когато тя им съобщава
за атентата, М. Фридман скача от леглото силно възбуден и учуден, а Н. Петрини
буйно закрачва из стаята и извиква: „Другари, това е една мръсна провокация.
Сега всички ще ни изколят като пилци...този атентат е нужен само на властта”.
Същият ден вечерта полицията нахлува в къщата и ги арестува. Няколко дни
по-късно, при очна ставка с А. Николова, М. Фридман успява да й каже, че
полицията предварително е знаела за тях.
Внимание заслужават и думите на В. Коларов: „В процеса „Дружеловски” той
изнесе, че в българската легация в Берлин се явил един английски полковник
Холст, заведующ английската разведка в България. Споменува за квартира на
г-жа Драганова в София. Холст казал: Ние бяхме във връзка с атентаторите.
Друг казал: Как не можахте да предотвратите атентата?”. По-късно партийният
деец Асен Бояджиев казва: „Без да подозират, авторите на атентата станаха
жертва не само на своите неправилни разбирания, но и на Интелижанс сървис
в Лондон”. За някаква връзка с английското разузнаване говори и казаното
от Д. Златарев, че една от възможностите, които се е обмисляла за укриването
на П. Задгорски след атентата е в Английската легация – такова уверение
получил П. Абаджиев от друго лице, по думите на Д. Златарев – „наш другар”.
И до днес тези неизяснени въпроси пораждат рецица спекулации и фантастични теории, които виждат в атентата още и пръста на Сталин, Коминтерна, НКВД и т.н., и които разбира се не се базират на никакви конкретни факти и документи, а единствено на предположенията и развинтеното въображение на авторите си, а не рядко и на ясното съзнание на техните поръчители. Затова по-надолу ще разгледаме позицията на Коминтерна и отношението на БКП към атентата.
5. Отношението на БКП към атентата
И най-отявлените антикомунисти признават, че последствията от атентата в „Св. Неделя” са изключително тежки за партията – организационните структури на БКП са силно разстроени, на много места унищожени, много партийни дейци са принудени да емигрират, други са арестувани или избити; ликвидиран е цветът на лявата интелигенция в България. Правителството на Цанков намира в атентата прекрасен повод за ликвидиране на политическите си противници и за обуздаване на буржоазната опозиция, макар и временно, дори в рамките на Демократическия сговор. Затова отговорът на въпроса, дали атентатът облагодетелства БКП, очевидно е отрицателен. Същото се отнася до СССР и Коминтерна.
По-съществен е отговорът на въпроса, дали Коминтернът е бил в течение на подготвяния атентат и какво е отношението специално на задграничното ръководство на партията към него, защото позициите на членовете на ЦК, които се намират в страната по това време вече бяха подробно разгледани.
Безспорно е, че до средата на 1924 г. Коминтернът и БКФ поддържат перспективата на ново въоръжено въстание в България, организирането на чети и настъплението срещу Цанковото правителство. Както споменахме вече, решенията на Витошката нелегална конференция са в този дух. Но от средата на 1924 г. в кореспонденцията между дейците на Коминтерна започва постепенно да надделява гледището, че „липсва обективна информация за положението в България”, но че военната подготовка върви незадоволително, а партизанските отряди са твърде слаби. В началото на юни 1924 г. Г. Димитров изпраща писмо до В. Коларов, в което изразява опасения за ръководството на партията след Витошката конференция – „Повече от всякога е необходимо да има там един добър представител на Коминтерна...защото въпреки всички наши предупреждения, са го ударили вече на четническо движение...”. Въпреки това, курсът към въоръжено въстание се запазва, но породилите се съмнения в правилността му с оглед на международната обстановка засилват колебанията у Коминтерна и ЗП на БКП, които намират изражение в резолюцията на Президиума на ИККИ от 28 януари 1925: „...международното положение въобще, положението на България на Балканите в частност, е такова, че шансът да се завземе властта от комунистите и левите земеделци в сегашната ситуация е твърде малък”. Затова ИККИ препоръчва да се подкрепят левите земеделци и „левите” генерали, начело с ген. Н. Жеков в опитите за сваляне на правителството. „Нашата задача сега се състои в това, със свалянето на Цанков, да направим крачка напред в по-нататъшната борба за работническо-селско правителство”.
След срещата си със Ст. Димитров в Москва, В. Коларов, опасявайки се от надделяване на левичарските настроения сред партийните дейци в страната, изпраща писмо по въпроса за индивидуалния терор. В него В. Коларов пише, че той му отдава значение „...само, когато той е свързан с едно масово движение, когато правителството чувства зад отделните терористически актове грохота и напора на масите...Ако борбата се сведе на почвата: терор срещу терор, убийства за убийства – правителството сигурно ще победи; то разполага с много повече средства и сили, и възможности за терор. Ако ние не сме в състояние да повдигнем една народна вълна...то самоотвержените акции на нашите героични другари само ще усилят репресиите и ще увеличат броя на жертвите ни...не бива по никакъв начин да се увличаме от ефективността на терористическите актове. Особено не бива да се поддаваме на силата на нашата болка от загубата на толкова скъпи другари и деятели, която ни кара инстинктивно да произнасяме думата: отмъщение. Партията ще отмъсти като победи.” В това свое писмо В. Коларов по блестящ начин посочва истинските задачи на партията и опасността от ултралевичарските отклонения. То също е неоспоримо доказателство за позицията на Коминтерна, чийто представител е В. Коларов. Но безспорното доказателство за това, че Третият интернационал няма никакво отношение към атентата в „Св. Неделя”, а уверенията на Цанковото правителство, че атентата е трябвало да бъде начало на въоръжено въстание, са чиста лъжа, е резолюцията на ИККИ за снемане курса на БКП към въоръжено въстание от 15 април 1925 г.: „Партията, водеща вече продължително време в нечувано тежки условия активна подготовка към въоръжена борба, трябва по неволя да намали своята активност във всекидневната политическа работа...Военната организация в условията на продължителна криза е изправена пред опасността от уклони...Терористичните актове се допускат само като актове на самоотбрана в борба с предателите...Комисията /става дума за Балканската комисия при ИККИ/ признава за правилно решението на българската делегация на Разширения пленум на ИККИ за поврат в курса на партийната работа...”. В това решение е казано, че цел на борбата е: „премахване на изключителния режим срещу работниците и селяните...; борба за премахване правителството на Цанкова и подвеждане под отговорност за безбройните му престъпления.”, а средствата за това са „...масова невъоръжена борба на работници, селяни и занаятчии чрез събрания, протести, демонстрации и пр.”. На 14 април, ден преди резолюцията на ИККИ В. Коларов и Г. Димитров изпращат писмо до ЦК на БКП, в което го уведомяват за проекторешението за снемане на курса към въоръжено въстание на българската делегация на Петия пленум на ИККИ. Тези предложения и решения за съжаление достигат до България твърде късно.
Тук е мястото да споменем за фалшивата „заповед” на Коминтерна от 12 март 1925 г. публикувана от Цанковото правителство, която се използва и днес за спекулации. Според нея на българските комунисти се възлага да започнат въстание още на 15 срещу 16 април. Тази „заповед” е в пълно противоречие с резолюциите от 28 януари и 15 април. Още през март 1925 г. органът на Германската комунистическа партия „Ди роте Фане” опровергава този фалшификат, като съобщава, че в една берлинска печатница по поръчка на руския монархист Дружеловски са отпечатани сто фалшиви бланки на ИККИ. Вестникът публикува и снимки на бланките.
Очевидно нито СССР, нито Коминтернът са знаели или са имали интерес от атентата. РКП /б/ нееднократно заявява , че българските комунисти могат да разчитат само на собствените си сили, че е изключена всякаква намеса от страна на СССР. Коминтернът заема позиция за сваляне курса към подготовка на ново въоръжено въстание, за преминаване към невъоръжени форми на борба; обръща внимание относно опасността от уклони във ВО; акцентира върху неблагоприятната международна обстановка; посочва неправилната оценка на четническото движение от страна на ВО и призовава да се прекрати образуването на нови партизански отряди, като партията трябва да се стреми „да овладее съществуващите и стихийно образуваните”. Несъмнено всичко това е в пълно противоречие с твърденията за знанието и участието на Коминтерна в атентата.
***
В дните след атентата БКП излиза с няколко възвания и декларации, в които се отрича участието на ЗП и ЦК в атентата и се отхвърля твърдението, че партията е назначавала въстание за 15 април или за която и да е друга дата. На 7 май ЦК на БКП публикува декларация, в която се казва, че партията винаги е призовавала само за една форма на борба – „масовата борба на работниците и селяните” и ЦК няма никакво участие нито в опита за покушение на цар Борис, нито в атентата. Партията осъжда индивидуалните терористични актове като форма на борба, защото те „не са в състояние да избавят страната от кошмара на Цанковото управление”, но тя „не може да осъди тия, които, рискувайки собствения си живот, дигнаха ръка против нечувания бял терор, считайки, че с това служат на своя народ; цялата отговорност за техните действия пада изключително на властвуващия в страната варварски режим”.
С въпроса за атентата се занимават всички партийни форуми в периода 1925-1928 г. За партията е важно да изясни позициите на членовете на ЦК в навечерието на атентата, за да извлече поуки за бъдещата си революционна дейност и да даде правилна оценка на следсептемврийския период. На Московското съвещание /кр. на юли-нач. на септември 1925 г./ е приет документът „Фактически констатации” за тактиката на партията след 9 юни 1923 г., където в специален раздел е разгледана фактическата страна на подготовката на атентата и позицията на членовете на ЦК. Приет е и документът „БКП и терористическите актове”, в който е изразена позицията на партията.
Тук е мястото да споменем за недоразумението, което възниква във връзка с позицията на Г. Димитров към атентата. Още на Московското съвещание сред партийните дейци възниква спор по този въпрос. Част от останалите живи членове на ЦК и новосъздаденото вътрешно партийно ръководство обвиняват Г. Димитров, че след като разбира за готвения атентат дава съгласието си за него. Това недоразумение се дължи главно на недостатъчно ефективните връзки между членовете на ЦК и невъзможността на ЦК да се събере в пълен състав и да обсъди този въпрос. Както вече беше споменато, в края на януари или началото на февруари след срещата си във Виена с Виктор /Г. Димитров/, Марек /Ст. Димитров/ пише писмо до Я. Доросиев, в което го уведомява, че Г. Димитров е против „голямата работа”. За наличието на такова писмо свидетелстват както Ст. Димитров, така и Ив. Генчев, който казва „От горе бе съобщено, че са решително против – това съобщение е получено в София. Това се разбира от едно писмо на Я. Доросиев”.
Г. Ламбрев – секретар на ЦК на БКМС, в писмените си сведения от края на 1925 г., съобщава, че в навечерието на провала на „Русалка” Я. Доросиев му дава няколко писма, за да се запознае с тях, сред които е и „въпросното писмо”, от което е запомнил изречението „Фриц одобрява голямата работа”, въпреки, че Г. Ламбрев не е бил в течение на „голямата работа”. След това Г. Ламбрев предал писмата на П. Искров, а той на останалите. Разбира се тук възниква въпросът, защо Я. Доросиев е предал въпросното писмо едва към средата на март при положение, че Марек го изпраща в края на януари или началото на февруари? Другият въпрос е дали въобще това е „въпросното писмо” на Ст. Димитров и от къде е минало, за да стигне до останалите членове; защо според Ив. Генчев, от отговора, който изпраща Я. Доросиев, се разбира, че последният е уведомен, че „горе” не са съгласни с „голямата работа”?
П. Искров твърди, че е държал три дни писмото в ръцете си, не е сигурен за думите, но е сигурен за двете фрази: „аз смятам, че трябва, Виктор смята, че може”. Конфликтът, който назрява, води до решението на ИБ на ЦК да изключи Г. Димитров и Ст. Димитров от ЦК. Тъй като ИБ няма това право, въпросът е поставен пред ЦК, където за изключването им гласува само П. Искров и по този начин ЦК не потвърждава решението на ИБ. По-късно по време на Втората партийна конференция в Берлин през дек.1927-ян.1928 г. Мл. Стоянов /влиза в ЦК на мястото на убития Д. Хаджидимов/ и Хр. Халачев в показанията си твърдят, че Виктор е изразил съгласието си за атентата и това според Мл. Стоянов е било известно в ИБ. Но възниква силно противоречие, защото в края на показанията си Мл. Стоянов пише, че при срещата си с В. Коларов в Москва, Марек казал на последния, че Виктор е против!?. Нито Мл. Стоянов, нито Хр. Халачев са знаели за подготвяния атентат. Всичко което им е известно около него, те са узнали впоследствие от трети лица и според техните думи за съгласието на Виктор са узнали от Т. Павлов, който по това време е в затвора.
През септември 1926 г. Виенският пленум взима решение да се извърши анкета по атентата с всички живи участници от партийното ръководство, която е проведена и на базата на нея пленумът излиза със специална резолюция, с която се слага край на спекулациите около съгласието на Г. Димитров. В нея е посочена известното от по-рано, че ИККИ и БКФ нямат никакво пряко или косвено участие в атентата. Подчертано е, че Г. Димитров е бил против атентата и Марек е съобщил своевременно мнението му в България; на базата на направената анкета се е установило ясно „че др. Виктор е провеждал на дело една ясна политика и тактическа линия, която изключва терористическия уклон и мисълта за подобен атентат”. В резолюцията се изказва и дискутираното преди това предположение, че „писмото е било написано с химическо мастило, при което може някоя дума да не бъде предадена или да не бъде проявена, причината за това да е техническа”.
В резолюцията за Ст. Димитров е казано известното от по-рано, че при заминаването си от България е дал съгласието си и по-късно не го е оттеглил. Ст. Димитров възразява на записаното и прилага особено мнение; заявява, че той е бил за атентата, който „ще ни даде възможност да унищожим Обществената безопасност чрез събирането й в черквата”. Заявява, че след срещата си с В. Коларов в Москва става „решителен противник на всякакъв атентат”, но не е оттеглил формално съгласието си, защото е сметнал, че е излишно да го прави. В подкрепа на това, той цитира едно от последните писма на К. Янков, в което той пише, че „може би и отсъствуващия член на ЦК /визира мене /т.е. Ст. Димитров// ще бъде съгласен с терористичните актове, с които не били тогава съгласни другите членове на ЦК”.
За В. Коларов се казва, че той от началото до края е бил решителен противник на атентата и е изразил своята позиция с писмото си от 20 март 1925 г. За П. Искров също безспорно е установено, че той е бил решително против атентата като член на ЦК и ИБ. Против са били Ив. Манев и Я. Доросиев. Решително „за” атентата от началото до края е бил К. Янков, а Т. Павлов „се е колебаел...когато е узнал за предстоящото му извършване, като на ИБ се е съгласил заедно с другите да се отмени извършването му”, но когато отива да предаде това решение на К. Янков „в спор с последния той изменил мнението си и дал съгласието си за извършването му”. Останалите членове на ЦК – Мл. Стоянов, Хр. Халачев и Хр. Кабакчиев не са били посветени до края в проекта за атентата. Това са заключенията, до които стига проведеното разследване в рамките на БКП.
***
Несъмнено априлският атентат обслужи единствено Цанковото правителство. Въпреки безкористните подбуди на дейците на ВО, които искаха с атентата да спасят останалите живи партийни дейци, да отмъстят за своите другари и да сложат край на кървавия режим на Цанков, те допуснаха крупна политическа грешка, както заради средствата, които използваха, така и заради това, че смятаха, че един терористичен акт, макар и толкова мащабен, може да свали правителството. Наистина и при снет курс на въоръжено въстание, както смята Г. Димитров, подобен атентат беше възможен. Но курсът към въоръжено въстание, който беше поела БКП, без съмнение направи възможно левичарските настроения в партията да надделеят в лицето на ВО, което доведе в условията на засилен терор от страна на държавата, до атентата в „Св. Неделя”. Задграничното ръководство на партията не успя навреме да снеме курса към ново въстание. Както казва Г. Димитров въпросът не в това „трябваше ли такъв курс, но навреме ли е той снет. Тоя въпрос може да бъде поставен.”. И от тук правилното заключение, че: „Поражението през април се отрази върху партията много по-тежко, отколкото септемврийското. Последното дойде въпреки една правилна линия, а априлското – в резултат на една погрешна линия”.ИЗТОЧНИК
