„Будните граждани“ изповядват едно и също: верноподаничество към системата. Споровете са около това кой да я контролира.
Защо едни случки предизвикват улично недоволство, докато други, не по-малко сериозни, оставят хората равнодушни?
Човек протестира за загрявка. Да строши психологическите бариери в себе си, да превърне недоволството си в мотив за действие. Следва самото действие – например стачка, както в Португалия или Гърция.
В т. нар. „социални мрежи“ модата да протестираш върлува като чума. Неприлично е да не качиш своя снимка от „местата на събитията“ – гордо ухилен с националното знаме на раменете, опиянен от „гражданската си позиция“. Провокирането на масова реакция във виртуалния свят обаче е въпрос на техника – отработени рекламни похвати плюс пари за агитки, които да вдигнат първоначална врява по площадите, след което народът по инстинкт излиза на улицата да не изпусне купона, при това убеден, че го е сторил спонтанно.
Целият народ ли е това обаче?
Нещо повече – защо едни случки предизвикват улично недоволство, докато други, не по-малко сериозни, че и по-възмутителни, оставят хората равнодушни?
За разлика от протестите през февруари-март, юнските шествия и демонстрации не вдигнаха на крак малките градове. „Бунтовна“ е само София с бледи отгласи в Пловдив, Бургас и Варна. Предвид поскъпването на почивките на море, голяма част от летните протестиращи сякаш излизат точно за забавление. Протестите даже станаха туристическа атракция за гостуващите чужденци. Столицата обаче не е страната. Самата България не е „една“, съществуват най-малко два различни свята: България на бедните и България на богатите. Намират се апологети да доказват по медиите, че разделението на бедни и богати било „остаряло“, „неактуално“, „тоталитарно“ – но това разделение е обективен факт. Който го отрича, доказва единствено собствената си глупост или цинизъм, като и в двата случая трови ушите на слушателите с лъжи.
