Демократичен фронт за освобождение на Палестина

Демократичният фронт за освобождение на Палестина е палестинска марксистко-ленинистка политическа и военна организация. Тя е член на Организациите за освобождение на Палестина. Първоначалното й име е Народен демократчен фронт за освобождение на Палестина (НДФОП).

През 1969 г. ДФОП за първи път обявява за себе си като самостоятелно политическо движение, отделено от Народния фронт за освобождение на Палестина. Начело на организацията е йорданският православен християнин Наиф Хаватмех. Разколът в редиците на НФОП е причинен от идеологически различия: ДФОП заявяват, че основният враг е висшата класа на ционистите и критикува другите групировки на палестинците заради подценяване на реакционните роли на правителствата на редица арабски страни. В съответствие с доктрината на ДФОП, предшестващата палестинска революция трябва да унищожи консервативните режими в арабския свят. ДФОП счита борбата на палестинците в качеството на общосветовна национално-освободителна борба, която активно се провежда в периода 1960-1980-те години в Африка, Азия и Латинска Америка. ДФОП подчертава своята антиамериканска позиция, подкрепя Движението на необвързаните държави и всички други движения, които водят борба срещу расизма и империализма.

През 1970-1980-те години ДФОП предприема въоръжена операция в Израел и в окупираните територии. Типични форми на операцията са: маломощни взривове, нападения с ръчни гранати, опити за вземане на заложници. Области на операцията: Сирия, Ливан, Близкия Изток, Израел и окупираните територии. Военните сили на ДФОП се изчисляват на 500 бойци. ДФОП получава финансова и военна помощ от левите режими в Сирия и Либия.

Натали Менигон

Натали Менигон

Натали Менигон (Nathalie Ménigon) е член и основател на френската ляворадикална групировка Action Directe (Пряко Действие). Родена е пред 1957 г. в работническо семейство. През 1975 г. започва работа в банка CFDT, където след стачка е уволнена. След това се присъединява към автономната комунистическа група Camarades, която пропагандира социален бунт и се подкрепя от ляворадикални италиански партизани. Натали започва да говори за необходимостта от въоръжена борба. През 1978 г. заедно с Жан-Марк Руиян създават организацията Action Directe. Основната направленост на тяхната дейност - пропаганда на леви идеи, демонстрации срещу капитализма. Групировката веднага започва “пряко действие” - организира нападения срещу офиси на големи компании и работодателски асоциации, полицейски участъци и военни обекти. За получаване на средства за водене на борба, организацията води акции на пролетарска експроприация от банки, от 1979 г. до 1981 г. Action Directe успява да “заработи” 100 млн. франка. Натали Менигон надминава много от своите колеги в революционната страст. При арест, когато мъжете вдигат ръце, тя вдига оръжие.

Пряко Действие извършва около 50 нападения, включително въоръжено нападение срещу Държавния профсъюз на френските предприемачи, извършено на 1 май 1979 г. През 1980 г. организацията устройва взрив на летище Орли. Резултатът е осем ранени. През септември 1980 г. Натали Менигон и Жан-Марк Руиян са арестувани. При ареста Натали се съпротивлява, открива огън с пистолет и ранява няколко полицаи. През септември 1981 г. е освободена по амнистия за политически затворници.

Пряко Действие е обявено извън закона и за Натали започва време на “подземна” борба. Тя продължава да организира атаки срещу правителствени сгради, агенции за управление на собствеността, армейски части, военно-промишлени комплекси. През първата половина на 1980-те години Пряко Действие започва да си сътрудничи с Червените бригади и Фракция Червена Армия. Във Франция се намират щабквартирите на редица западноевропейски ляворадикални организации. На 15 януари 1985 г. Пряко Действие и Фракция Червена Армия подписват декларация за обединение и започват да извършват терор срещу учреждения и персонал на НАТО, предприемат нападения срещу военнослужещи, замесени в търговията с оръжия.

На 25 януари 1985 г. бойците от Пряко Действие убиват инженер-генерал Рене Одран, отговорен за продажбата на оръжия за Ирак, пред неговата резиденция в Ла-Сел-Сен-Клу. През ноември 1986 г. е застрелян генералният директор на автоконцерна Рено Жорж Бесе, в миналото - президент на европейска компания за обогатяване на уран, 10% от акциите, на която принадлежат на Иран. Бесе е експерт по жестокото отношение към хора. На един път може да уволни десетки хиляди работници (веднъж уволнява 25 хил. работници от автоконцерна) и за това френският пролетиарит симпатизира на убийците.

Пряко Действие (Action Directe)

Пряко Действие (Action Directe) - френска ляворадикална организация, която поддържа антиавторитарна и автономистка идеология. Извършва серия убийства и терористични атаки във Франция в периода между 1979-1987 година.

Пряко Действие е създадена през 1977 г. въз основа на две други групи: GARI (Група на революционните интернационалисти) и NAPAP (Въоръжена група за народно самоуправление (независимост)). Тя е създадена като "военно-политическа част от автономисткото движение". През 1979 г. се превръща в бунтовническа организация, действаща в рамките на градската партизанска война и провежда нападения срещу влиятелни хора в борбата срещу империализма и вижда своята борба като пролетарска самоотбрана. Групата е обявена извън закона през 1984 г. През август 1985 г. Пряко Действие се обединява с немската Фракция Червена Армия (RAF).

Пряко Действие извършва около 50 нападения, включително въоръжено нападение (с картечница) срещу Държавния профсъюз на френските предприемачи, извършено на 1 май 1979 г. През 1980 г. организацията взривява бомба на летище Орли (8 човека са ранени). Също така извършва атаки срещу правителствени сгради, агенции за управление на собствеността, армейски части, военно-промишлени комплекси и активни действия срещу израелското правителство. Те извършват акции на пролетарска експроприация, като правителството нарича това "грабежи", и убийства, например убийството на инженер-генерал Рене Одран, който е и управител на френска компания за търговия с оръжие, през 1985 г.

Извършени са повече от 80 убийства и взривове.

На 21 февруари 1987 г. основните членове на Пряко Действие Жан-Марк Руиян, Натали Менигон, Жуле Ауброн и Жорж Киприани са арестувани. По-късно са осъдени на доживотен затвор. Регис Шлейчер вече е арестуван през 1984 г. Жуле Ауброн е пуснат на свобода през 2004 г. по здравословни причини и умира от рак на белите дробове през март 2006 г. В момента все още се води кампания на някои ляворадикални френски групи в помощ на затворниците членове на Пряко Действие, които са политически затворници и трябва да бъдат освободени предсрочно.

Жан-Марк Руиян и Натали Менигон

Баско отечество и свобода (Euskadi Ta Askatasuna)

ЕТА (ЕТА, Euskadi Ta Askatasuna — „Баско отечество и свобода“) е баска ляворадикална, националистическа сепаратистка организация, която се бори за независимост на Страната на баските – регион, разположен в северната част на Испания и югозападна Франция.

Организацията ЕТА е създадена през 1959 г. от млади членове на Баската националистическа партия като движение, което да се съпротивлява срещу диктатурата на генерал Франко. Периодът на организационното оформление на ЕТА е завършен през 1962 г. на конгрес на баските леви националисти. Основната цел на организацията е да се създаде независима баска държава – Еускади.

В началото на 1960-те години членовете на ЕТА започват да практикуват покушения срещу чиновници и жандармеристи, и започват да извършват взривове срещу полицейски участъци, казарми и железопътни линии. След осъществените през 1962 г. репресии от страна на авторитарния режим на Франко, ЕТА е принудена за известно време да се въздържи от активни действия. Възстановителният период е завършен през 1964 г. след като въоръжените акции придобиват систематичен характер.

През 1960-те години испанските власти се отказват от официални преговори с ЕТА, и в същото време, според съобщения в медиите, страните поддържат неформални контакти. В края на 1960-те години ЕТА започва да върви по пътя на революционния терор – до този момент от ръцете й загиват повече от 850 души.

След смъртта на Франко през 1975 г. страната на баските получава автономия и днес се ползва с права, които нито един друг регион от страната няма. ЕТА все още се придържа към мотото за пълна независимост.

На 10 януари 2011 г. ЕТА обявява прекратяване на въоръжената борба. На парламентарните избори в Испания на 13 ноември 2011 г. баската националистическа коалиция „Амайур“, в основата, на която се смята, че стоят последователи на ЕТА, получава 7 депутатски места и възможност да създаде собствена фракция в кортеса. Във връзка с този исторически успех усилено се говори за предстоящото изчезване на ЕТА.

Работническа автономия (Autonomia Operaia)

Работническа автономия (Autonomia Operaia) е крайнолява организация, активно действаща на територията на Италия през 1970-те години. Възниква като „Организирана автономия“ през 1969 г. – 1970 г. от сливането на „Потере операйо“, „Група Грамши“ и няколко „работнически асамблеи“. По-късно в организацията влизат членове на миланския „Нов ред“ (Ремо Касагранде), на римския „Национален авангард“ (Валерио Боргезе), членове от фашистката група на Марио Тути, маоисти от „Народна борба“. Името „Работническа автономия“ получава през 1974 г. – 1975 г. Центърът на движението се намира в Болоня, административен център на най-радикалната италианска област Емилия-Романя. Стратегията на автономистите е насочена към освобождението от хегемонията на буржоазните институции и политики, дезорганизираната обществена система в производствените и социалните сфери. Автономистите са предприемали операции по унищожаване на техника, извършване на саботажи срещу армията и полицията, осъществяване на въоръжени провокации по време на демонстрации и т.н.

Революционна автономия изповядва „спонтанен“ подход към борбата. Идеолозите на организацията отбелязват: „…проявите на борба са навсякъде (в университети, в заводи, в учреждения) с една единствена цел: създаване на радикализирана борба чрез разширени форми…“. Работническа автономия се отнася отрицателно към политиката на „Червените бригади“, друга голяма лява екстремистка организация в Италия. Автономистите вярват, че „подземната“ борба на бригадистите поражда изолация и елитарност, които лишават революционната организация от масова обществена подкрепа. Те се стремят към революция, извършена в резултат на борбата на масите. Работническа автономия предпочита мащабните масови движения пред планираните въоръжени операции на “бригадистите”.

Тероризмът на Работническа автономия се превръща в неразделна част от масовото движение. В основата на борбата е положена идеята на анархизма – „граби откраднатото“.

През април 1979 г. в Рим, Падуа, Милано, Торино, Ровиго са арестувани 16 лидери на автономистите, включително Негри, Оресте Скалцоне, Емилио Веше. В началото на 1980-те години местните групировки са разгромени, лидерите хвърлени в затвори, някои емигрират, други се разкайват. Идеолозите на Работническа автономия публикуват 25 броя на журнала „Avanguardia Operaia“ и няколко трудове с „анализи на ленинизма“.

Критика на либералния антифашизъм

ЛГБТ-активистите са продукт на дясното и на либералния антифашизъм като цяло. Неорганизираното антифашистко движение бива изиграно, когато излезе от "подземната" борба на политическата сцена, където всеки счита за свой дълг да се самоопределя като "антифашист".

Един пример за това е една акция на "леви" ЛГБТ-активисти в щаб на Навални. Един от участниците в тази акция с псевдоним Сер Фиолетов се придържа и разпространява идеята на антифашизма сред угнетените слоеве на обществото. Според него, Антифа трябва да защитава гей-клубове, местата където живеят имигранти-работници и други места, където пребивават хора, изложени на дискриминация.

Сер Фиолетов

В България ЛГБТ маршовете са съпроводени със силна антикомунистическа реторика. Обикновено гей шествията започват от паметника на Съветската армия. Което, според организаторите било символичен протест против "тоталитаризма".

Станало е традиция у нас на ЛГБТ шествията да присъстват чужди посланици, като най-активни се проявяват американските. Освен това на тези прояви редовно идват и холандският, британският и др Западни делегати. ЛГБТ не крият и своите спонсори, най-последователен от които е фондация "Америка за България". По този начин те се превръщат в пионка на американския империализъм.

Американската посланичка у нас на ЛГБТ митинг в София

Анархистите, комунистите са активно ангажирани в антифашисткото движение, така че за тях е крайно необходимо да преразгледат целите и методите на своя антифашизъм. Нашата борба се различава от антифашизма на либералите и на тези "леви", които чрез медиите се опитват да се борят с национализма. Ние стоим на класови позиции и от тази гледна точка ще критикуваме тази недалновидна концепция.

Либералите и близките към тях леви смятат, че дейността на антифашистите трябва да бъде направлявана от хората, които са подложени на дискриминация. Те представят антифашизма като борба на малцинството срещу болшинството, което не признава равните права на малцинството. Техните цели са да се изкоренят предразсъдъците в обществото и всички да имат равни права.

Но социалните революционери не могат да приемат, разбира се, че крайната цел е избавлението от “предразсъдъците”. Нашата цел е освобождението на народа и установяването на реално социално равенство. Идеята на либералния реформаторски антифашизъм е лоша по три причини:

1) Той не е насочен към разрешаване на социалните проблеми, които пораждат неравенство. Този антифашизъм поражда конфликти, които произхождат от това неравенство, и подкрепя самото неравенство. Най-отчетлив пример се вижда при имигрантите. Вместо да се разобличи причината за масовата трудова имиграция, която води безмилостна експлоатация на имигрантите, както и много етнически конфликти, вместо да се борят с капитала, който води милиони работници в по-богатите страни, либералите предлагат просто имигрантите да се защитават от националистите. В резултат на това, капиталистите продължават да се обогатяват за сметка на имигрантите, а насилственото стълкновение на различни култури продължава да провокира конфликти. Основният проблем, който е в основата на всички останали, остава непокътнат.

2) Фактът, че някой човек, който се отнасят към определена социална група, обект на дискриминация, не означава, че заради неговите лични качества и позиция в обществото той може да бъде наш съюзник. Например, много кавказки имигранти, които се отнасят към социалните върхове, имат връзки с властта в Северен Кавказ и са долюбвани от Москва, не са обичани от обществото, защото техните семейства са ангажирани с бизнес и експлоатират работници. Защитата на подобни хора от “нетолерантно” отношение от местните жители е неприемлива. За социалните революционери позицията на човек винаги е била по-важна от националността, сексуалната ориентация и прочие фактори, които са възложени при раждането. Дискриминацията по отношение на всяка колективна категория не може да бъде повод за положително отношение към всички. Когато подкрепяме някого, трябва да разгледаме всеки случай поотделно.

3) Последният пункт изхожда от първия: борбата за равенство в сегашния строй е безсмислена, тя ще донесе само илюзията за равни права, но в действителност, икономическото и социалното положение на потиснатите групи няма да се подобри. Състоянието на обществото може да се подобри само чрез социална борба, която има за цел да промени радикално цялата социална и икономическа система. Тя трябва да освободи не само най-потиснатите малцинства, но и всички хора, недоволни от социалната несправедливост. И вече при унищожаването на такива фактори като експлоатация, държавна пропаганда и строга йерархия, можем да решим другите социални конфликти.

Нашата борба е борба на угнетените срещу угнетителите, а не на малцинството срещу болшинството. Нашата цел е да преодолеем социалното неравенство, а не да подобряваме положението на определени социални групи. Ето защо за нас антифашистката борба не е самоцел, за нас тя е самоотбрана при необходимост.

Червени бригади (Brigate Rosse)

Червени бригади (Brigate Rosse) - "подземна" лява радикална организация, действаща в Италия. Създадена е през 1970 г. Комбинира техники на градска партизанска борба с ненасилствени методи.

Червените бригади се стремят да създадат революционна държава в резултат на въорежена борба и да извадят Италия от алианса на западните държави.

Числеността на Червените бригади достига до 25 000 човека, заети в различни дейности, както партизански, така и полулегални, обезпечаващи функционирането на боевите групи.

Организацията е създадена през август 1970 г. от Ренато Курчо, студент в университета в Тренто, неговата приятелка Маргарита Калго и Алберто Франческини.

От 1970 г. "бригадистите" разпространяват листовки, опожаряват автомобили, саботират предприятия, правят грабежи, похищения и "пролетарски съдилища". Първата операция на Червените бригади е на 28 ноември 1970 г. - провеждат се серия от взривове в завода на Пирели. В първите години от дейността си ЧБ осъществява терор срещу началници на заводски администрации, управляващи, ръководители на предприятия.

На 17 септември 1970 г. Червените бригади опожаряват автомобил на чиновник на завода "Сит-Сименс". Още автомобили са изгорени през ноември и декември, но едва на 25 януари 1971 г. организацията получава национална известност, взривявайки три камиона в Лайнате. На 3 март 1971 г. "бригадистите" извършват първото си похищение, залавяйки Идалго Мачиарини, виден чиновник на "Сит-Сименс". След кратък разпит го пускат с лозунга около врата му "Удари един, за да се научат сто". През ноември 1972 г. Червените бригади извършват серия от грабежи, за да запълнят касата си. На 17 декември 1972 г. изгарят шест автомобила. От 1973 г. започват серия похищения: на 12 февруари 1973 г. похищават Бруно Лабата, профсъюзен шеф, който е намерен след четири часа прикован на портата на фирмата "Фиат Мирафтори". През 1973 г. са отвлечени още двама шефове. На 18 април 1974 г. Червените бригади похищават съдията Марио Соси в Генуа. От 19 април до 23 май организацията е на първите страници на всички вестници в Италия. На 23 май Соси е освободен в замяна на осем политически затворници.

В периода 1974-1975 г. се осъществява преструктуриране на Червените бригади - създава се Стратегическо ръководство и Изпълнително ръководство.

Лидерът Курчо е арестуван на 8 септември 1974 г. по донос на Силвио Джирото. Първоначално пребивава в затвора в Новара, а два месеца по-късно е преместен в затвора в Казале Монферато. На 18 февруари 1975 г. жената на Курчо Маргарита Кагол влиза в затвора Казале Монферато, въоръжена с автомати, скрити под палтото, съпроводена от още трима "бригадисти" и освобождава Курчо. На 15 май ЧБ стрелят в коленете адвоката Масимо де Каеролис. Впоследствие, стрелбата в коленете става любим метод на наказание на ЧБ.

През втората половина на 1970-те години организацията пристъпва към въоръжено насилие: убийства и осакатявания. Пикът на Червените бригади е в периода 1977-1981 г. В този период терорът се ръководи от Марио Морети. През 1977 г. негови другари убиват трима души, а следващата година - още 16. Журналисти и адвокати изпитват сериозна заплаха за живота си и ужас от терора. През 1977 г. ЧБ започват война срещу медиите: извършват се много нападения срещу журналисти. През 1977-78 г. се обсъжда прехода от "демонстрационни действия" към "постоянни акции" и "разширяване на кръга с цели". От този момент "бригадистите" започват с преки постоянни атаки срещу представители на правителството. През периода 1971-1980 г. в Италия организацията убива 15 прокурори и съдии. На 16 март 1978 г. следва знаметитото похищение на Алдо Моро. Похищавайки Моро, Червените бригади се опитват да принудят правителството да води преговори и да признае "Бригадата" като пълноценен политически опонент.

"Делото Моро" буквално шокира Италия. Виден политик, отвлечен от Червените бригади по сред бял ден, когато се насочва към парламента. Намира се в похищение 55 дни, а след това е безмилостно застрелян. Неговият труп е оставен в кола на улица Фани, в самия център на Рим.

След убийството на Моро "бригадистите" започват масови акции - обекти на нападения стават училища, университети.

Убийството на Алдо Моро

Наркобанди нападат революционери в Истанбул

Вчера вечерта (29.09) около 20.30 часа в  истанбулския кв. 'Глюсую"(Азиатската част на града), шествие организирано от Народен Фронт срещу безчинстващите в квартала нарко банди е било нападнато с автоматични оръжия от членове на една от вилнеещите банди. При това фашистко нападение тежко са били ранени активисти на Народен Фронт както и двама жители на квартала които по това време са се прибирали по домовете си. Един от ранените революционери с имена Хасан Ферит Гедик е починал снощи в 02.00  в болницата на кв. "Кючюкбаккалкьой". Неговият другар Гьокан Акташ който е бил ранен в главата при нападението остава в тежко състояние в болницата. Другите ранени са настанени с болница "Фатих Султан Мехмед"

5 Куршума са били извадени от тялото му.

След направената тази сутрин аутопсия на тялото на Хасан Ферит Гедик, съдебните медици са установили 5 рани от огнестрелно оръжие.

Тялото на Хасан Гедик днес около 10.00 часа е било откарано в Алевитския молитвен дом на кв. "Кючук Армутлу", а погребението ще се състои утре в кв. "Гаази".

Сестрата на убития от наркобандите Хасан Ферит Гедик е направила кратко изявление пред намиращите се пред болницата  представители на левия печат като е казала следното : "Цялата работа на полицията се свежда до избиването на невинни хора. Ако полицията в тази страна избива хората, това не е моята полиция. Министарът ако избива хората, то той не емой министър. Ако полицията не ме пази тогава какво прави тук ?"

Христос Воскресе, честни трудещи се християни!

Христос Воскресе! Поздрави за всички честни трудещи се християнски работници с празника на Възкресението. Християни, не забравяйте и помнете корените си – спасението на човека ще бъде по волята на революционната класова борба на потиснатите срещу потисниците за всеобщо социално равенство в бъдещото безкласово общество, а не клерикално мракобесие на буржоазните духовници, които работят за своите тридесет сребърника пред експлоататорската система.

"Когато християнинът се присъедини към социалната революция, тя ще стане непобедима." – Ернесто Гевара

"Революционното насилие не противоречи на постулатите на християнството, което винаги е защитавало правата на народите и отделните личности с оръжие в ръка. Използването на насилие за свободата е законно... членовете на Църквата на Христос винаги са се борили за освобождение." – отец Ернесто Карденал

"Частната собственост поражда разпри, войни, бунтове, убийства. Ако не можеш да се откажеш от собствеността изобщо, откажи се поне от частната собственост." – Свeти Августин

"По лесно е камила да мине през иглени уши, отколкото богат да влезе в царството божие... Продай си дрехите и купи меч" – Исус Христос

ЛЕВСКИ – Христо Смирненски

Срещу дебелите стени на робството, градени с векове, не е достатъчен само един вихрен удар. Непрекъсната енергия, упорита работа и вседневни щурмове — и тогава пред нас не може да устои най-здравата крепост на тираните.

Малцина са борците, които неуморно могат да отправят своята духовна мощ върху подкопаваната скала. Левски бе един от тях. Редом с бурния копнеж за свобода в него имаше и отмереното спокойствие на вечно бдящия борец. И от село на село, от град на град вървеше той и сплиташе огнената мрежа на бунта, в която да бъде уловено и обезсилено чудовището на тиранията. От дом на дом, от кръстопът на кръстопът спираше той и хвърляше светлите семена на свободата — пламтящи искри от сърцето си. И в черната нощ на робството и отчаянието като рубинени звезди пламваха революционните комитети. Из сбутаните селца на Балкана, из полетата на Северна България, в Тракия, чак до Скопско отиваше той и зовеше народа към бунт. Апостол, истински апостол на свободата.

Весело, бледо лице, озарено от лъчите на пламтяща душа. Синкави очи, горящи в мисли и напрежения. И ведно със звънките песни на бодрия веселяк като тътен на вулкан се носи тежкият, бурен зов на вожда, който зове задрямалите войници за утрешния бой. В задимените кафенета на малките занаятчийски градчета, прихлупените балкански колиби, по седенки и читалища — навред гърми неговото слово. Навред отворени обятия, навред предателски очи и низамски потери.

Пред смаяните очи на своите приятели той върви непоколебим до зиналата уста на гибелта. Всеки миг — опасност, всяка стъпка — риск. Но Апостолът има велика смелост.

В Цариград той е търговец на коприна, в Ловеч е калугер и просяк. В Сопот полицията залавя палтото му ведно с някои книжа и обръща камъните, за да го намери, а в същото това време по стръмния Шипченски проход бързат трима души: старец и две калугерки. Под смирената калугерска дреха гори бунтовното сърце на Левски. Другата калугерка е леля му Христина.

В Никопол Левски е прегърбен, с превързана глава слуга. От Карлово за Пловдив той спокойно язди редом с потерята на хаджи Исмаил, която току-що е претърсила цялото Карлово заради този неуловим фантом. И ведно със смелостта в сърцето му цъфти благородно презрение и спокойствие.

В учителската стая в Сопот има комитетско тайно събрание.

Неочаквано една полицейска хрътка се вмъква, за да шпионира. Шепот и трепет между всички присъствуващи.

— Вън, подлец! Аз съм Левски! Иди ме предай на полицията.

Плесница еква в стаята и предателят се измъква, смазан от нечуваната смелост...

И все тъй самоотвержен и горд, спокоен и неуморим, върви Апостолът и пръска в черните бразди на робските души своите живи огнени семена. Пред старци и младежи, пред учени и прости, пред селяни и граждани — навред разлиства той великата книга на революцията, революция, която няма за цел да освободи народа само от властта на султана. „Не ни трябва нов султан, а човешка свобода и равенство...“

Бедните знаят какво иска Левски, но и чорбаджиите знаят, че този „чапкънин“ съвсем не е техен приятел. Като турски ходжа се промъква Левски с една четица от 15 души при хаджи Мустафа в село Асакърово и с револвер в ръка напомня на бея да не мъчи селяните. Като български поп — при чорбаджи Стефан в Търново, за да му посочи стоманеното острие на камата си.

165 години от рождението на Христо Ботев

"Сочи народът, и пот от чело

кървав се лее над камък гробен:

кръстът е забит във живо тяло,

ръжда разяжда глозгани кости,

смок е засмукал живот народен,

смучат го наши и чужди гости!"

Христо Ботев, "Елегия"

135 години от рождението на Никола Карев

На днешния ден преди 135 години е роден българският революционер Никола Карев. Тесен социалист и деец на македоно-одринското националноосвободително движение, той е участник в Илинденско-Преображенското въстание и ръководител на Крушевската република.

Ражда се е в град Крушево, сега Република Македония, в бедно въглищарско семейство. 16-годишен Никола Карев е принуден да прекъсне обучението си и през 1893 година идва в София, където постъпва на работа като зидар, а впоследствие и като столар. През 1896 година става член на БРСДП и се присъединява към създадената от Васил Главинов Македоно-одринска социалдемократическа група.

В Крушево се връща през 1899 година и се заема да довърши образованието си. През 1900 година завършва българската класическа гимназия в Битоля и се включва в редовете на Българските македоно-одрински революционни комитети, като става член на Битолския революционен окръжен комитет. От 1900 до 1903 година учителства в българските училища в село Горно Дивяци и в родното си Крушево. За известно време застава начело на революционна чета. На Смилевския конгрес (1903), на който се утвърждава планът на предстоящото Илинденско-Преображенско въстание, Карев е поставен за ръководител на Крушевското горско началство. В разгара на въстанието оглавява Крушевската република, а години по-късно Никола Киров приписва на своя литературен герой Никола Карев авторството на Крушевския манифест. След потушаването на въстанието успява да се изтегли към свободна България и работи известно време в социалистическото движение.

На 16 март 1905 година четите на Никола Карев и Петър Ацев преминават през Кюстендилския пункт на ВМОРО. Скоро след това четата на Карев е открита от турски аскер, войводата пада убит край кратовското село Райчани, днес Република Македония

Песен за Крушевската република

Преди 45 години на днешния ден беше убит Че Гевара

Преди 45 години на днешния ден беше убит Че Гевара. На 8 октомври 1967 г. при битката в местността Кебрада де Юро, близо до град Вилегранде, в Боливия раненият Че попада в плен.

Акцията е организирана от ЦРУ. На следващия ден, 9 октомври, по заповед от Вашингтон Ернесто Че Гевара е разстрелян и боливийското правителство съобщава за екзекуцията. На 15 октомври кубинският лидер Фидел Кастро официално съобщава за смъртта на Ернесто Че Гевара.