10 000 лепенки
неделя, 27 февруари 2011 г.
събота, 26 февруари 2011 г.
вторник, 22 февруари 2011 г.
8 Март: 100 Години ден на жената
Заедно срещу патриархата, експлоатацията и потисничеството!
Преди 100 години, на 19.03.1911, за първи път бива празнуван международният ден на жената. Обединени в борбата на женското движението, в началото на 20-ти век жените поискали преди всичко политически права (избирателно право) и равно третиране в областта на пазара на труда. В същото време обаче ставало дума и за еманципация в рамките на едно революционно преодоляване на капиталистическата обществена система.
По случай деня на жената, революционерката Клара Цеткин (Clara Zetkin) написала във вестник "Равенство" (Die Gleichheit) : "Трябва да гарантираме, че Денят на жената не е само блестяща демонстрация за политическото равенство на женския пол, но и израз на бунта срещу капитализма, страстно обявяване на война на всички имащи и на техните покорни служители, на правителството."
Дори и днес, тези изисквания са все още актуални. Дали в Турция/Северен Кюрдистан или в европейските градове. По целия свят жените живеят в патриархални общества и са изправени пред експлоатация и потисничество. Все още жените са експлоатирани от нископлатена работа , остават в капана на семейните структури и са засегнати от домашно и сексуално насилие. На пазара на труда, жените са принудени да работят при несигурни условия на работа и трябва да се справят с няколко работни места наведнъж, за да осигурят съществуването си. Ето защо, дори и днес, въпросът за отношенията между половете не е независим от основния характер на капиталистическото общество и трябва да се мисли и говори за перспективите на едно революционно преодоляване на тези проблеми..
Преди 100 години, на 19.03.1911, за първи път бива празнуван международният ден на жената. Обединени в борбата на женското движението, в началото на 20-ти век жените поискали преди всичко политически права (избирателно право) и равно третиране в областта на пазара на труда. В същото време обаче ставало дума и за еманципация в рамките на едно революционно преодоляване на капиталистическата обществена система.
По случай деня на жената, революционерката Клара Цеткин (Clara Zetkin) написала във вестник "Равенство" (Die Gleichheit) : "Трябва да гарантираме, че Денят на жената не е само блестяща демонстрация за политическото равенство на женския пол, но и израз на бунта срещу капитализма, страстно обявяване на война на всички имащи и на техните покорни служители, на правителството."
Дори и днес, тези изисквания са все още актуални. Дали в Турция/Северен Кюрдистан или в европейските градове. По целия свят жените живеят в патриархални общества и са изправени пред експлоатация и потисничество. Все още жените са експлоатирани от нископлатена работа , остават в капана на семейните структури и са засегнати от домашно и сексуално насилие. На пазара на труда, жените са принудени да работят при несигурни условия на работа и трябва да се справят с няколко работни места наведнъж, за да осигурят съществуването си. Ето защо, дори и днес, въпросът за отношенията между половете не е независим от основния характер на капиталистическото общество и трябва да се мисли и говори за перспективите на едно революционно преодоляване на тези проблеми..
неделя, 20 февруари 2011 г.
Футболни фенове-антифашисти освиркаха турския премиер
Хиляди фенове на турския футболен клуб „Галатасарай” освиркаха министър-председателя на страната Таип Ердоган при откриването на новия стадион на отбора от Истанбул (15.01.2011). С викове против фашисткия режим в страната и с демонстративно показани червени картони, привържениците, обединени в антифашистката фен-фракция „Текюмрук”, не позволиха на премиера да произнесе тържественото си слово. Фашистката полиция е започнала разпознаване и арестуване на хилядите хора, участвали в антифашистката акция. В знак на солидарност срещу полицейските репресии над феновете на Галатасарай, антифашистки привърженици от Бешикташ и Фенербахче организираха многохилядно протестно шествие в Истанбул под надслов „Рамо до рамо срещу фашизма” и „Да живее братството между футболните отбори”.
Видео:
събота, 12 февруари 2011 г.
Да живее революцията на египетския народ!
От миналата сряда - около 14 часа - в Египет, и по-специално в Кайро, поддръжниците на президен-та Хосни Мубарак нападат мирно настроените, но решени да поискат оставката му, маси, искащи демократична свобода и социални подобрения. Въоръжени с всички видове оръжия, на камили, ко-не и автомобили, започнали атаките си първо на площад Тахрир в Кайро, а по-късно в целия град. Като резултат от тези престъпления( в които армията все още не се намесва, статистиката показва четирима убити и 4000 ранени.
Революцията продължава, докато не бъдат изпълнени исканията на масите!
Решителността, смелост и издръжливост на протестиращите в Египет със сигурност са пример и за социалните движения в Европа. Европейците могат да научат много от тунизийците и египтяни, за това как да се справят с властниците, които се опитват да потъпчат волята на народа.
За 13 поредни дена, от 25 януари насам, най-вече млади демонстранти излязоха на улиците в Кай-ро и много други египетски градове, като броят им във вторник и петък миналата седмица е стигнал до един милион. Първите успехи на бунтовниците са, че дните на стария диктатор са очевидно преброени. Между другото - той явно се е погрижил добре за този случай - на 04.02. британският вестник "Гардиън" (‘The Guardian’) съобщил, че Мубарак и семейството му имали "запаси" на стой-ност 30 до 50 милиарда евро в швейцарски и английски банки.
Във всеки случай ,обаче, си личи, че исканията на демонстрантите и опозиционните сили за сега се ограничават само до "политическа реформа" и въпроса за оставката на Мубарак. Въпросът за необ-ходимостта от промени и в икономическите структури, като предпоставка за посрещане на социал-ните потребности на хората, все още играят незначителна роля. Също така, въпросът за съществе-на промяна в предишната външна политика и ролята на Египет в Близкия изток, до момента не е бил съществено обсъждан.
Поради тази причина, липсата на организирана лява сила, с ясни програмни идеи, в момента може да бъде разглеждана като минус, който прави по-лесно насочването на движението към "свободни избори", в които само една група от египетската висша класа, ще бъде заменена от друго буржоазно обединение, без да бъдат направени каквито и да било промени в полза на хората.
www.kommunisten.eu
UZ – Unsere Zeit, Sozialistische Wochenzeitung, Nr.6-2011
четвъртък, 10 февруари 2011 г.
Протест срещу шествието в памет на ген. Луков и внасяне на открито писмо в Столична Община
Днес, 7 февруари 2011г, около десетки граждани, обединени в гражданска инициатива "ХоРа (ХОра срещу РАсизма) - Инициатива срещу неонацизма, расизма и ксенофобията" протестираха пред Столична община и внесоха протестно писмо, и декларация в деловодството на Общината, срещу провеждането на т.нар. "Луков марш", който от години правят т.нар. "патриотични организации" в чест на своя патрон ген. Христо Луков.
С транспаранти: "Фашизмът не е мнение, а престъпление", "СОС, Докога шествия на неонацисти?", "Да бъдем Хора, не нацисти", бе изразен гражданския протест и възмущение от толерирането на тези групи от страна на Столична Община, и от неразпознаването на символиката, пропагандата, и идеологията стояща зад групите, организиращи ежегодния "Луков Марш".
Прилагаме текста на писмото до ръководството на Столичния парламент:
ДО
Г-н Андрей Иванов
Председател на Столичен общински съвет
и до Ръководството на СОС
заместник-председатели
г-н Христофор Христов
г-н Орлин Иванов
г-н Мартин Заимов
КОПИЕ
До новинарските агенции, електронните и печатните медии
БНР, БНТ, бТВ, Нова ТВ
В-к „24 часа”, „Дневник”, „Капитал”, „Труд”, „Сега”, „Стандарт”, „Монитор”
БТА, Агенция „Фокус”, Нет Инфо, БГНЕС, кореспондентите на Агенция Франс прес,
Ройтерс
7 февруари 2011
ОТКРИТО ПИСМО
От
ХОра срещу РАсизма - Инициатива срещу расизма и ксенофобията
ДА СПРЕМ „ЛУКОВ МАРШ”
Уважаеми господин Иванов, Уважаемо ръководство на Столичния общински съвет в лицето на заместник председателите г-н Христов, Иванов и Заимов,
Обръщаме се към Вас защото сме възмутени от липсата на осмисляне вътре в рамките на Столичния общински съвет на факта на провеждането всяка година на манифестации и факелни шествия по улиците на столицата в паметта на ген.Христо Луков, които директно ни връщат във времената на Третия райх без политическа реакция от градския парламент на една европейска столица като града София.
Подготвяното от т.нар. патриотични организации шествие ще се състои на 12 февруари 2011.
Настояваме за това да не се дава разрешение за провеждане на тазгодишния Луковмарш или за отмяната на такова, ако то вече е издадено.
Основанията ни за това искане са в Декларацията на ХОРА, която прилагаме към това писмо.
С уважение,
ХОРА - Инициатива срещу расизма и ксенофобията
източник
Вижте още:
Как ген. Христо Луков богатееше на гърба на българския народ
http://actionredbg.blogspot.com/2012/01/blog-post_20.html
Кой и защо ликвидира ген. Луков. Кой ще спре новите луковци
http://actionredbg.blogspot.com/2012/02/blog-post_03.html
Мнение на един типичен "български" неонацист
http://actionredbg.blogspot.com/2012/02/blog-post_19.html
Списаревски и Луков. Родолюбецът и чуждопоклонникът
http://actionredbg.blogspot.com/2011/12/blog-post_20.html
Защо нацистите мразят Ботев и Левски
http://actionredbg.blogspot.com/2012/01/blog-post.html
Магнитните бури влияят на психиката на нацистите
http://actionredbg.blogspot.com/2012/02/blog-post_18.html
понеделник, 24 януари 2011 г.
Има ли шанс радикалната левица?
Българските медии са неспособни да пишат за политическите идеи. В техният свят идеите все едно не съществуват и заради това те разглеждат политическият живот като една безкрайна сапунена опера в която всички са мотивирани от личните си страсти, амбиции, демони, отмъстителни пориви или кариеристични забежки. В резултат на тази неспособност в България всеки разговор за политика има тежък мелодраматичен оттенък, а всеки спор рано или късно отива до личните обиди и нападки, защото повечето хора не са в състояние да разположат тезите си на принципна основа или да защитят идея.
Далеч съм от мисълта, че политическите идеи са единственият показател по който се разграничават хората, но пък без тях рискуваме завинаги да възприемаме политиката като риалити шоу с неизменно лош край. А още Кейнс беше споделил със света, че идеите са много по-мощни, отколкото предполагат всички и на практика те движат обществата.
Ето защо, ако потърсите в медиите нещо например за радикалната левица в България ще намерите само безумни дописки, написани по откровено глупав начин, с наченки на пародия, които издават единствено репортерска немощ. Вестниците (няма да говорим за телевизиите, защото там нещата са още по-трагични) са изцяло слепи за по-крайната левица, за политическите форми на съществуване вляво от БСП (знам, че можем да водим дълъг спор лява партия ли е БСП, но сега не БСП е темата).
В последните три или четири години това, което се нарича радикална левица е израснала много. Нивото на подготвеност там е голямо, има го автентичният пламък на идеите, а свободните радикали вляво първи усетиха, че битката за промяна минава през битката с платените агенти на статуквото, които са се намърдали в експертната ниша, правят се на учени и удобно продават политическите стерилно-либерални клишета на управляващата класа.
Крайната левица в момента съществува като субкултура, която успешно създава сама за себе си алтернатива на подтискащото статукво, което постоянно ни размахват като морковче. От известно време насам с удивление наблюдавам как млади и подготвени хора отказват да се припознават партийно и започват сами да търсят пътя си в модерните леви идеи като напълно отказват да се съобразяват с удобните дъвки на медиийния анализ и предварително подготвения списък на одобрените истини.
Този процес показва, че България не е изключение от света. Там алтернативата на статуквото в момента не се изнася от партиите, които са приели неговото удобство, а от цяла верига от субкултурни групи, които имат различен интерес, но една цел – да се противопоставят на смазващия капитализъм и неговата експанзия върху територии, които доскоро бяха неотменимо некомерсиални. Процесът бе описан страхотно от Наоми Клайн в книгата й „Без лого”. В нея тя първа забеляза, че съпротивителните сили на левицата днес идват като мечтата на всеки анархист – не чрез организирана командна машина, а като индивидуални воли събрани в обща цел. Самоорганизацията, самообразоването, търсенето на алтернативни идеи днес не е монопол на някое политическо движение, а е работа на всеки мислещ ум, който не иска да се примири с идеята, че светът може да заприлича на един глобален Тексас.
В този смисъл радикалната левица в България няма как да бъде открита в структурирана форма, с известни изключения. Тя е съставена от хора, които са отказали да припознават партиите като възможен носител на промяна, защото партиите са най-ефективната фабрика за производство на статукво и липса на промени в сегашния си вид.
Този анархистичен дух вероятно е най-доброто нещо, което можеше да се случи на левицата. Защото, това е само мое разсъждение, незадръстеният с клишета ум е единствено и само анархистки по своето разбиране за вселената. Повечето форми на политическа организация на света на практика подтискат свободната воля и създават условия за разрастването на властовите репресии (тук под репресия трябва да разбираме доста широк набор от понятия), а това е в драматично противоречие с разбиранията на един широк левичарски дух.
Субкултурите, ако бъдат възприети и разбрани, са единственият начин днес идеологиите да се променят ефективно и да отговорят на интересите на хората. Проблемът идва оттам, че субкултурите и идеологиите не искат да се припознават, а това обрича на застой вторите и на бавен крах първите.
Наоми Клайн в „Без лого” именно така описва крахът на сиатълския бунт, който у нас е познат чрез безсмъртната музика на Нирвана.
Кърт Кобейн възниква като културна фигура именно, за да даде глас на протеста си срещу системата, на радикалното й отричане. Не ме разбирайте погрешно, не казвам, че той е бил социалист. Той е много по-краен, много по-ляв. Но именно, защото не успява да даде думи на бунта си, най-малкото да го структурира, стана така, че сиатълската субкултура, която днес наричаме „гръндж” бе всмукана в мощната машина на естаблишмънта и презареди с нова енергия музикалната индустрия, но изобщо не успя да я разруши.
В крайна сметка неуспелият бунт разруши самият Кърт Кобейн и доведе до неговото самоубийство. Историята, както ви я разказвам я взимам направо от Клайн, единствено версията за самоубийството е моя. Но тя е съвсем логична. Ужасно е да видиш как идеите ти презареждат матрицата, която искаш да премахнеш. Това вече са степените на несвобода с която капитализмът се е оградил като със защитни линии. Бизнес-хищниците стават по-силни, когато смачкат поредният бунт и го превърнат в поп-явление, което да пълни жълтите страници.
Това е процес, който не се очертава в България, но радикалната левица е някъде там и най-хубавото е, че тя е децентрализирана и всеки може да стане съществена част от нея, ако си намери добра кауза. Преди известно време хора се организираха, за да почистят свастиките по софийските улуци, които никнат от мрака като като пристъп на безумие в очите на Волен Сидеров. Други се организираха в коалиция срещу расизма, който безконтролно се шири в страната.
Всяка година на 1 май младите анархисти се събират отделно, за да честват годините на съпротива срещу подтисничеството. За медиите този политически свят не съществува, но в него има повече идеи и ентусиазъм, отколкото във всички останали партии взети заедно.
Силата на левицата е в нейният начин да предложи различен свят. В нейният антидогматичен начин да се бори с насажданите отгоре истини и автоматизма на десните клишета, които са окупирали нашата действителност. В крайна сметка радикалната левица, която няма да определям с конкретно име, се крепи върху най-красивият идеализъм - че можеш да извършиш революцията и в теб самия, а с това да тласнеш света в правилната посока. Поне аз така разбирам нещата.
Партиите в България трябва да са наясно в едно – политическата инициатива по никакъв начин няма да остане дълго в техните ръце. Кротката политическа утопия днес е в това, че ние сами можем да задаваме дневния ред на вселената или най-малкото сами да търсим идеите, които ни вдъхновяват. Тепърва обаче ни предстои да видим промяната в политическото поле. А тази промяна е неизбежна, защото разбиранията за политика в България може и да са на нивото на 18 век, но животът върви по най-скоростната магистрала и трябва да сме в състояние да поддържаме темпото. Радикалната левица успява да се промени първа, а това е най-радостното в случая. Тя е реактивна и интересна.
Може би дори медиите правят услуга на радикалната левица, че не е забелязват. Защото така самата тя един ден много силно ще ги изненада.
Имам една много любима мисъл на Кропоткин, която гласи: „Когато нямаш шанс – използвай го”. Това е красотата на съвременната ситуация.
Всички си мислят, че радикалната левица няма шанс и никога няма да има.
Значи е обречена да спечели.
източник
Далеч съм от мисълта, че политическите идеи са единственият показател по който се разграничават хората, но пък без тях рискуваме завинаги да възприемаме политиката като риалити шоу с неизменно лош край. А още Кейнс беше споделил със света, че идеите са много по-мощни, отколкото предполагат всички и на практика те движат обществата.
Ето защо, ако потърсите в медиите нещо например за радикалната левица в България ще намерите само безумни дописки, написани по откровено глупав начин, с наченки на пародия, които издават единствено репортерска немощ. Вестниците (няма да говорим за телевизиите, защото там нещата са още по-трагични) са изцяло слепи за по-крайната левица, за политическите форми на съществуване вляво от БСП (знам, че можем да водим дълъг спор лява партия ли е БСП, но сега не БСП е темата).
В последните три или четири години това, което се нарича радикална левица е израснала много. Нивото на подготвеност там е голямо, има го автентичният пламък на идеите, а свободните радикали вляво първи усетиха, че битката за промяна минава през битката с платените агенти на статуквото, които са се намърдали в експертната ниша, правят се на учени и удобно продават политическите стерилно-либерални клишета на управляващата класа.
Крайната левица в момента съществува като субкултура, която успешно създава сама за себе си алтернатива на подтискащото статукво, което постоянно ни размахват като морковче. От известно време насам с удивление наблюдавам как млади и подготвени хора отказват да се припознават партийно и започват сами да търсят пътя си в модерните леви идеи като напълно отказват да се съобразяват с удобните дъвки на медиийния анализ и предварително подготвения списък на одобрените истини.
Този процес показва, че България не е изключение от света. Там алтернативата на статуквото в момента не се изнася от партиите, които са приели неговото удобство, а от цяла верига от субкултурни групи, които имат различен интерес, но една цел – да се противопоставят на смазващия капитализъм и неговата експанзия върху територии, които доскоро бяха неотменимо некомерсиални. Процесът бе описан страхотно от Наоми Клайн в книгата й „Без лого”. В нея тя първа забеляза, че съпротивителните сили на левицата днес идват като мечтата на всеки анархист – не чрез организирана командна машина, а като индивидуални воли събрани в обща цел. Самоорганизацията, самообразоването, търсенето на алтернативни идеи днес не е монопол на някое политическо движение, а е работа на всеки мислещ ум, който не иска да се примири с идеята, че светът може да заприлича на един глобален Тексас.
В този смисъл радикалната левица в България няма как да бъде открита в структурирана форма, с известни изключения. Тя е съставена от хора, които са отказали да припознават партиите като възможен носител на промяна, защото партиите са най-ефективната фабрика за производство на статукво и липса на промени в сегашния си вид.
Този анархистичен дух вероятно е най-доброто нещо, което можеше да се случи на левицата. Защото, това е само мое разсъждение, незадръстеният с клишета ум е единствено и само анархистки по своето разбиране за вселената. Повечето форми на политическа организация на света на практика подтискат свободната воля и създават условия за разрастването на властовите репресии (тук под репресия трябва да разбираме доста широк набор от понятия), а това е в драматично противоречие с разбиранията на един широк левичарски дух.
Субкултурите, ако бъдат възприети и разбрани, са единственият начин днес идеологиите да се променят ефективно и да отговорят на интересите на хората. Проблемът идва оттам, че субкултурите и идеологиите не искат да се припознават, а това обрича на застой вторите и на бавен крах първите.
Наоми Клайн в „Без лого” именно така описва крахът на сиатълския бунт, който у нас е познат чрез безсмъртната музика на Нирвана.
Кърт Кобейн възниква като културна фигура именно, за да даде глас на протеста си срещу системата, на радикалното й отричане. Не ме разбирайте погрешно, не казвам, че той е бил социалист. Той е много по-краен, много по-ляв. Но именно, защото не успява да даде думи на бунта си, най-малкото да го структурира, стана така, че сиатълската субкултура, която днес наричаме „гръндж” бе всмукана в мощната машина на естаблишмънта и презареди с нова енергия музикалната индустрия, но изобщо не успя да я разруши.
В крайна сметка неуспелият бунт разруши самият Кърт Кобейн и доведе до неговото самоубийство. Историята, както ви я разказвам я взимам направо от Клайн, единствено версията за самоубийството е моя. Но тя е съвсем логична. Ужасно е да видиш как идеите ти презареждат матрицата, която искаш да премахнеш. Това вече са степените на несвобода с която капитализмът се е оградил като със защитни линии. Бизнес-хищниците стават по-силни, когато смачкат поредният бунт и го превърнат в поп-явление, което да пълни жълтите страници.
Това е процес, който не се очертава в България, но радикалната левица е някъде там и най-хубавото е, че тя е децентрализирана и всеки може да стане съществена част от нея, ако си намери добра кауза. Преди известно време хора се организираха, за да почистят свастиките по софийските улуци, които никнат от мрака като като пристъп на безумие в очите на Волен Сидеров. Други се организираха в коалиция срещу расизма, който безконтролно се шири в страната.
Всяка година на 1 май младите анархисти се събират отделно, за да честват годините на съпротива срещу подтисничеството. За медиите този политически свят не съществува, но в него има повече идеи и ентусиазъм, отколкото във всички останали партии взети заедно.
Силата на левицата е в нейният начин да предложи различен свят. В нейният антидогматичен начин да се бори с насажданите отгоре истини и автоматизма на десните клишета, които са окупирали нашата действителност. В крайна сметка радикалната левица, която няма да определям с конкретно име, се крепи върху най-красивият идеализъм - че можеш да извършиш революцията и в теб самия, а с това да тласнеш света в правилната посока. Поне аз така разбирам нещата.
Партиите в България трябва да са наясно в едно – политическата инициатива по никакъв начин няма да остане дълго в техните ръце. Кротката политическа утопия днес е в това, че ние сами можем да задаваме дневния ред на вселената или най-малкото сами да търсим идеите, които ни вдъхновяват. Тепърва обаче ни предстои да видим промяната в политическото поле. А тази промяна е неизбежна, защото разбиранията за политика в България може и да са на нивото на 18 век, но животът върви по най-скоростната магистрала и трябва да сме в състояние да поддържаме темпото. Радикалната левица успява да се промени първа, а това е най-радостното в случая. Тя е реактивна и интересна.
Може би дори медиите правят услуга на радикалната левица, че не е забелязват. Защото така самата тя един ден много силно ще ги изненада.
Имам една много любима мисъл на Кропоткин, която гласи: „Когато нямаш шанс – използвай го”. Това е красотата на съвременната ситуация.
Всички си мислят, че радикалната левица няма шанс и никога няма да има.
Значи е обречена да спечели.
източник
четвъртък, 6 януари 2011 г.
петък, 24 декември 2010 г.
вторник, 21 декември 2010 г.
Абонамент за:
Публикации (Atom)