петък, 20 януари 2012 г.

Как ген. Христо Луков богатееше на гърба на българския народ


/откъс от книгата на Митка Гръбчева „Закъснели отговори”/

            ...Често на обсъждания и срещи с читатели са ме питали: „Толкова млади сте били, а как тъй лесно сте стреляли в живи хора?” Този въпрос не ме плаши, въпреки че никой не пита войника в окопа защо стреля по врага! Ние воювахме и трябваше да стреляме, това е единственият естествен отговор. Но към него ми се иска да добавя още нещо. Изглежда, в книгата си не съм отделила достатъчно обширно място, за да обрисувам лицето на този враг, към когото бяха насочени куршумите ни и нашата ненавист. Човешката природа е така устроена, че с годините злото сякаш започва да изглежда по-малко. Но милозливостта е опасна, защото тя замазва и изопачава действителността. А действителността по това време на съпротивата беше повече от ясна. Ние въстанахме срещу хора, чиито ръце бяха отдавна окървавени, чиято съвест беше отдавна продадена, въпреки че някои от тях с всички сили искаха да внушат на народа, че кръвта, която са пролели и се готвеха да проливат, била само курбан за доброто и величието на отечеството. За такъв родолюбец се представяше и един от най-големите ни врагове – генерал Луков, който се готвеше да стане гаулайтер в България, който не криеше възхищението си от национал-социализма и в него виждаше единственото бъдеще на страната ни...

София,7.III.1966г.
            Уважаема другарко Гръбчева,

            При второто издание на книгата ви „В името на народа”, което вярвам в скоро време ще стане, поместете и следния факт, отнасящ се до „големия патриот и честен воин” генерал Луков.
            В деня на неговото погребение в края на погребалното шествие заедно с мене (негов близък приятел) беше и генерал-майор от запаса Узунов, артилерист, уволнен от покойника като член на Военния съюз.
            Когато стигнахме до „Лъвов мост”, до нас се приближи началникът на Разузнавателната секция при Военното министерство (полковник, името му съм забравил, също скрит приятел на генерал Узунов). Той хвана генерала под ръка и скришом му даде да прочете една дешифрирана телеграма, по съдържанието на която шепнешком дълго си приказваха.
            След погребението генерал Узунов взе от мене честна дума да не казвам никому това, което научил от бившия си подчинен. Телеграмата била получена от Главното командване на германската армия, която току-що окупирала Холандия. В тази телеграма се съобщавало, че при разглеждането на тайните преписки на една от най-големите холандски банки между другите била открита и сметка на името на генерал Луков, със „скромната” сума 75 милиона холандски флорина, подарък от фирмите, които превъоръжаваха нашата армия по времето на шефството на Луков във Военното министерство.
            Този подлец е вършил срамните си сделки чрез запасния генерал Танинчев, представител на някои фирми, като е лапал лъвския дял от рушветите, свързани с доставките. За да запази „честта си”, Луков е влагал парите си в холандската банка.
            Като ви съобщавам този факт, моля, след като го проверите в тайните архиви на министерството, да го поместите, за да не съжаляват генерал Луков глупаците, с каквито много е надарена нашата родина.
            Датата на телеграмата трябва да се търси няколко дена или в деня на погребението, защото генерал Узунов ми каза, че не е била още докладвана на министъра на войната.
                    
                                            С поздрав: Ангел Илиев – пенсионер, кандидат за другия свят

Коментарите са излишни. Но освен съобщения, важен факт от биографията на генерала, който разкрива моралното падение на онези, с които воювахме, това писмо съдържа нещо друго, което ми е любопитно. Подателят признава, че е бил близък приятел на Луков, и въпреки това е решил да сподели една толкова уличаваща „честния воин” истина. Защо е направил това цели двадесет години по-късно? Толкова ли времето му е било необходимо да разбере, че генералът е бил просто подлец? Дали е мълчал в името на старото приятелство и само чувството, че е кандидат за другия свят, го е накарало да разкрие истината? А може би просто се е страхувал да признае връзката си с Луков?
            В живота на човека има превратности: това, което някога си обичал, можеш да намразиш; това, което е било твоя вяра, можеш да го предадеш; можеш да преосмислиш миналото си и честно да се отречеш от него...


Вижте още:

Списаревски и Луков. Родолюбецът и чуждопоклонникът

Кой и защо ликвидира ген. Луков. Кой ще спре новите луковци

Мнение на един типичен "български" неонацист

Протест срещу шествието в памет на ген. Луков и внасяне на открито писмо в Столична Община

Защо нацистите мразят Ботев и Левски

Магнитните бури влияят на психиката на нацистите




4 коментара:

  1. В последните дни на Първата световна война, през 1918 отделението на майор Луков е на позиция край Кюстендил. След пробивът на Добро поле избухва т.нар. “войнишко въстание”. Войниците на Луков напускат поста си и тръгват с бунтовните тълпи към Радомир. Майорът остава сам с 4 оръдия. Смрачава се, а срещу него настъпва сръбски пехотен полк. Тогава Христо Луков, съвсем сам започва да стреля като обезумял последователно с 4-те оръдия. Сърбите не знаят каква сила има насреща им и спират настъплението. Стрелбата трае цяла нощ без прекъсване. На другият ден е сключено примирие и е очертана границата между българската и сръбската позиция. Сърбите не вярват, че срещу тях цяла нощ е бълвал огън един единствен човек. Кюстендил остава в България, отсам чертата.

    Представете си как се е чувствал този човек! Целият свят е рухнал пред очите му. Идеалите, в които е възпитаван и на които е служил са претърпели пълен крах.

    Армията е обърната в бягство.

    Пагонът е опозорен от масово дезертьорство и бунт.

    Държавата е загубила войната.

    Из нея вече маршируват и плячкосват румънци от север и сенегалски негри от юг.

    Правителството се е оляло в корупция и безсилие и е изгубило всякакъв авторитет.

    Чиновниците мародерстват имотите на вдовиците.

    Започнала е гражданска война.

    Царят се готви да абдикира.

    Мизерията е чудовищна.

    Не се знае дали все още има България и изглежда сигурно, че утре няма да има.

    Собствените му войници са го изоставили и са тръгнали да плячкосват своята столица.

    Командир, изоставен от войниците си… дори не са го убили, а просто са го зарязали – има ли по-тежък удар за една чест?



    Той е съвсем сам. Представете си на снимка от Google Earth. Едно малко човече, стърчащо самотно на гол хълм. Вятъра свири в треволяка. Пред него - море от врагове. Зад него – море от предатели и нещо, за което изглежда не си струва да воюваш, защото е разбито, смазано и опозорено – от чуждите и от своите.



    Няма кой да ти каже какво да правиш.

    Няма кой да ти даде заповед.

    Няма нещо, което можеш да спасиш.

    Нама кой да те види ако побегнеш.

    Няма кой да те съди ако оцелееш.

    Няма нищо и никой.



    Само вятър в тревите,

    4 оръдия,

    знаме, захвърлено от знаменосеца си

    и една клетва, произнесена преди 11 години …

    Клетва

    пред Бог, който те е изоставил,

    към Цар, който ще абдикира,

    за Отечество, което вече го няма…

    Време за решение…

    Почивай в мир, генерале!

    ОтговорИзтриване
    Отговори
    1. ТОВА Е ЛЪЖА! Не знам колко пъти ще го повторите но Луков въобще не е бил в региона тогава, няма оръдия, козари, битки, клател си е краката нейде на спокойствие!

      Изтриване
  2. Сам с 4 топа - мократа мечта на участник в гейпорно.

    ОтговорИзтриване
  3. Ако с такива фантасмагории се създават кумири то имаме проблем и то голям.Първо я някой да ми разясни как се води стрелба цяла нощ сам с четири оръдия особено ако в същия момент се намираш на ок 90 километра отдалечение от митичната позиция Абе когато твърдите подобни меко казани изгъзици акъл в главите си имате ли ?

    ОтговорИзтриване