неделя, 5 юли 2020 г.

Два помийни лагера – и двата са излишни

Пандемията за много от нас беше първото в съзнателния им живот наистина кризисно събитие. Събитие, което не беше някъде там далеч, в новините, а такова, чието влияние (в повечето случаи негативно) докосна и най-интимните сфери на нашия живот.
Това събуди много хора от аполитична дрямка. Което е хубаво. В крайна сметка хората разбраха, че действителността около нас не е сива константа – а един жив и променящ се свят, в който всеки има своята роля. Хората видяха, че дори да са пасивни и аполитични, събитие или решение, взето някъде и от някого, може изцяло да промени тяхното битие, следователно няма смисъл да си пасивен участник и да оставяш някакви негодници да те вкарват в удобните им формички. Макар това съвсем естествено да придоби уродливи форми на моменти (олицетворени от синдрома на фб вирусолога експерт), считам че е в дългосрочен план полезно, когато хората започнат повече да се интересуват от заобикалящата ги реалност, да търсят истината, да търсят сметка на отговорните лица, а ако това доведе и до осъзнаването, че само борбата може да доведе до резултати – още по-добре.
Смъртта на Джордж Флойд обаче разби илюзиите ми, че повишеният политически интерес на обществото веднага ще се канализира в градивни форми. Единственото, което то направи за България, е да покаже тежкия провинциализъм на българския интелектуален климат, като тук визирам всеки – от редовия фб юзър до „сериозните“ анализатори.
Аз не съм специалист-американист и умишлено избягвах да се изказвам по тази тема. Но дори познанията, които имам за историята и обществото на САЩ, ми бях достатъчни, за да видя, че 99% от изказалите се по въпроса тук нямат абсолютно никаква престава за расовия проблем в САЩ, и как той е стоял в 2.5-векованата история (само на държавата), нито какво представлява практиката на американското правораздаване. Цитират се неадекватни (често фейкови, защото аз имам лошия навик да проверявам) , извадени от всякакъв контекст статистики, правят се примитивни аналогии с българската действителност, възприемат се безкритично опорни точки (включително на чужди държави, като поведението на русофилската общност у нас по повод на американските протести след години може да е обект на интересно изследване по политическа психология).
Та, освен шепа американисти, за които знам, че биха дали адекватно мнение, българското общество тъне в дълбоко блажено неведение за това какво представлява нашия задокеански господар – една огромна държава с много сложно общество и специфичен исторически път, които пораждат политически процес, много различен от където и да е било другаде.
За да компенсираме този си пропуск като общество, ние типично по нашенски се разделихме на два лагера, почти абсолютно точно имитирайки разделението в този друг континент, този друг, на практика, свят.
Единият лагер беше антипротестъркият и в него отидоха много хора, изпитващи напълно резонно отвращение от ПК-културата (ПК – политическа коректност). Че е придобила гротескни форми в САЩ, и че е плъзнала като интелектуална чума по света, аз, и не само аз, говорим от години. Даже ще ви кажа кой беше момента, в който моят фарс-детектор започна да пищи- не, а да вие – когато Нанси Пелоси и останалите топ-демократи (които са корумпирани и деградирали лакеи на Уол Стрийт без капчица съчувствие за когото и да е по земното кълбо) коленичиха в една от залите на конгреса за осем минути и половина, курдисвайки си бутафорно-холивудски шалчета с афро елементи.
Но тази позиция, за съжаление, в повечето случаи се изроди в пещерен расизъм. Извинявайте, ама колкото и да ни дразни ПК, да отричаме расовия проблем в САЩ (с неговата сложност и, да, понякога форми на обратен расизъм), да твърдим че всичко било „вече решено“ по този въпрос там, че такъв не съществува и по света (и у нас) е политическата версия на флатъртърството. В очите на човек, малко-много попрочел по американска история или по въпросите на расизма, вие, които тотално отричате наличието му, сте същите като тия флатъртъри и антиваксъри, на които сигурно се надсмивате – без познания, без фактологичен багаж, с едни голи утвърждения.
Това с натъртването на криминалното минало на Флойд, както и уродливите форми на протеста, е един гигантски whataboutism, с който просто избягвате основното. Не слагайте лозов лист върху … знаете какво. Не се стои по най-бруталния и целенасочено жесток начин девет минути на врата на един човек докато издъхне, молейки за милост! Толкоз!
При това тона в този сегмент беше зададен от т.нар. консервативни издания и инфлуенсъри – и двете функция на съответните НПО и тинк-танкове, чиято цел е да окупират патриотичното пространство в малки страни като нашата, да го канализират във форми, удобни на хегемона (Вашингтон) и да наложат неговите опорни точки, включително по културни въпроси. За тази консервативна глава на двуглавата ламя, наречена имперализъм, може да се напише отделна статия. Но това, че въпросните инфлуенсъри са едно политическо ГМО може да се увери и редовият читател. Текстовете им изобилстват от политически термини, които имат американски генезис и са релевантни само в тамошния контекст. Нашите млади консерваторчета, които нямат абсолютно никаква реална представа за процесите в българското общество, механично превеждат американските термини, кичат се с високопарни патриотични фрази, и громят политически противници, каквито всъщност в България няма. Ако ги питаш тях ще ти кажат, че дядовците-партизани са се борили за еднополови бракове, а Корнелия Нинова е глава на някакъв нов потаен Коминтерн, контролиран на ротационен принцип от Путин, Си и Ким.
За „експертизата“ им по външна политика дори няма да говорим – естествено Путин им е враг (въпреки че последният в Русия се опитва да реализира именно подобна на тяхната консервативна „визия“). Но не ги чакайте, при целия им патриотизъм, да кажат нещо за начина, по който нашата страна е абсолютно покорена – икономически, политически и културно от новия Голям брат – САЩ.
На заиграването им с „традиционните ценности“ дори няма да се спирам много – смехотворно е. Хора, които най-вероятно не знаят какво е евхаристия, които фигурират с разголените си гаджета на профилните снимки, които също най-вероятно водят бохемски начин на живот (или поне далеч от 200-те постни дни в годината, далеч от молитвата, изповедта и причастието), да се правят на християни, по-свети и по-борбени за вярата от Апостол Павел е дори не смешно, а лицемерно, следователно – позорно. За да приключим с тях – да си пуснеш брадица не те прави консерватор. Ако търсите духовно спасение, почнете от храма, а не от политиката.
Почти всичко гореописано важи и за другия лагер, аз го наричам – ляво-либерален. Разбира се, вече споменатите консерватори го наричат „неомарксиститки“, „необолшевишки“, „културно-марксисистки“ и т.н. с очевидната цел да слепят две много различни политически и интелектуални течения. Това, което сега преобладава като „ляво“ на Запад е плод на абсолютно целенасочената политика на американската държава през Студената война – с пари на ЦРУ (чрез НПО като Конгресa за културна свобода и чрез журнали като Partisan Review) да се култивира дресирано и послушно, антикомунистическо и антисъветско ляво. Комплексът от идеи, които справедливо или не наричаме „пост-модернизъм“ в огромното мнозинство от случаите са развити от техните автори в опозиция на марксизма, в опозиция на Съветския съюз и неговата реалност.
ПК-културата се роди именно от този сегмент и действително тръгна от американските кампуси. Само че уродливите форми, които тя прие се отнасят към марксизма както Граучо Маркс към Карл Маркс. Целта не тези идеи и практики е да замете реалните проблеми на обществото под килима на кресливото хунвейбинско поведение и да дискредитира всякакво социално движение в очите на редовия работник, по този начин смазвайки възможността за автентично социално надигане, още преди то да почне да се формира на ниво идеи. Кресливостта на ПК-хунвейбините не е случайна – целта, с която те са програмирани, е да експлоатират по възможно най-неадекватен начин реални проблеми, свързани с расизма, сексизма и т.н. (но все на малцинствата, а не на широките народни маси), за да може борбата за по-достоен живот на обикновените хора (която е икономическа, следователно класова, а не културна) да бъде изтикана от идейния дневен ред. Друга тяхна цел, която те много ефективно постигат, е да тласкат обикновените здравомислещи хора в лагера на дясното – там където ще получат убежище от дъгоцветните вакханалии, но където заедно с тях ще се принудени да отстояват каузите на едрия капитал – в разрез с техните класови интереси.
Разсейките на левия либерализъм у нас страдат от същия провинциализъм, както и този на консервативния сегмент, за който вече стана дума. Отново претоплена и предъвкана, американска интелектуално-терминологична манджа (с френски сос), често изповядвана от материално обезпечени градски хора, нямащи нито един общ проблем с тези на средния българин. И колкото и да се плюят с псевдоконсерваторите, клиентите на ляволибералните НПО у нас имат абсолютна същото мнение по международни въпроси (Путин е най-лош, Западът може и да предобря тук-там, ама е сила на Доброто, страната ни е в апогея на независимостта си.). Тук може бе има един важен детайл и той е, че на ляволиберлите не им пука за неща като национален суверенитет. Има ли има нужда да се казва, че тези хора ненавиждат българите, смятат народа си за прост и нищо неразбиращ и третират дори националното ни знаме с презрение (нещо, което открито демонстрират на митинги и в своите фб постове).
Някои хора съвсем резонно се възмутиха от проявата, която по поръчка беше организирана и тук от „Феминистки мобилизации“ (боже опази), или по-точно – възмущението щеше да е резонно, ако то бе концентрирано върху това, как финансирани отвън НПО цинично експлоатират политически теми и залагат на българското общество дългосрочни капани, но това възмущение се изрази отново в пещерен расизъм и отричане на съществуването му у нас.
Хора, разберете! Това са един и същи пари, това са двете глави на един и същи звяр. Империализмът – този господар на света, който „яде градове, запива с морета, а брадата му закрива небето“ (по песента на Ляпис Трубецкой) в името на печалбите на малцина, е повече от щастлив да се раздели с част от състоянието си, за да окупира интелектуалния климат както в САЩ, така и по света, така и в нашата малка Родина, създавайки два бутафорни антагонистични лагера от кресльовци, които да се карат помежду си за глупости, докато им оглозгват кокалите. Всичко това се върши, чрез сложна международна мрежа от фондации и НПО-та, в която Сорос и подобни нему отдясно най-вероятно са само фигуранти. С едната ръка се плаща на водевилни „не ми се обиждай, но“ закръглени софиянки с розова коса, с другата – на рехаво брадати псевдоконсерватори от тъмносините издания.
И повечето от вас се хванахте на този капан! Това в САЩ е поредният расов бунт, който нито е първи, нито ще е последен. (Безработицата от кризата също е фактор). Не мога да повярвам, че толкова много хора хвърлиха толкова много енергия последните дни да защитават едната или другата чужда кауза.
Да не би нашите проблеми да ги няма? Да не би преди Джордж Флойд да бяхме оправили демографската катастрофа? Да не би да бяхме предотвратили краха на образованието и здравеопазването? Да не би да бяхме направили нещо по въпроса, че политическият ни живот, вместо да е поле за съревнование на идеи и платформи, е деградирал до това групи олигарси – едни в страната и на власт, а други в чужбина, да се замерят с компромати като маймуни с фекалии?
Вчера отново имаше протест на медицинските сестри. Нали си спомняте, или вече сте забравили, че кабинетът Борисов-3 посрещна кризата с КОВИД с протест на медицинските специалисти? Спомняте ли си как тези жени, докарани до отчаяната стъпка да окупират Партийния дом бяха наричани терористки, само защото издигат искания, които са в ползва не само на тях си – а на всички нас, потенциално заплашвайки бизнес за милиони, свързан с търговията на човешко здраве?
Новият протест беше, защото лидерът на синдикалната им организация беше уволнена (за пореден път) в разрез със всякаква норми на демокрацията и легалната синдикална дейност. На нашите управляващи и техния благодетел – колективния чичо Скрудж, не им дреме за нашето здраве и не искат да се разделят със сребърниците си. С репресиите, които те започнаха срещу Синдиката на българските медицински специалисти те доказа също и че приказките за свобода и демокрация са само са прескомюникетата на НАТО. Когато решиш да се възползваш дори от законното си право на борба, ще те плеснат по ръката, така че да те заболи. Това сестрите го разбраха от опит.
Нашата „свобода“ е свободата е да си изливаш душата по нерелевантни теми, да гледаш възможно най-далече от текущите далавери, свободно да играеш по свирката на задокеанските политтехнолози.
Вчера със сестрите бяхме 20-ина души. А в социалните мрежи, по въпроса за Джордж Флойд, бяхте хиляди. И то разделени на два помийни лагера…

Мартин Димитров


вторник, 31 март 2020 г.

Ожесточаване на Народната война в Индия

На 21 март 2020г, в сражение в централния индийски щат Чатисхарг, 17 индийски командоси от специално анти-партизанско подразделение са били убити, а още 15 ранени, след като са попаднали в отлично подготвена засада от маоистките партизани.
Специалните части падат в капана в джунглите на местността Сукма, според правителствени източници в нападението са участвали около 350 леви партизани, които са дали 4-ма убити. Официални представители определят събитието като „най-смъртоносната атака“ за последните 3 години, след 2017г, когато 25 бойци от контра-партизанска част са убити в същия район на страната.
Съпротивата на комунистическото движение в Индия води началото си от 20-те години на 20 век, с анти-колониалната борба срещу Великобритания и минава през няколко етапа, като влиянието на различните партии и организации е най-силно в централните и североизточните щати на страната. Условно, първият етап е след добиване на независимостта през 1947, вторият е жестоко потушеното въстание в Наксалбари през 1967г. Третият етап е началото на Народната война през 2004г, след обединяването на няколко революционни организации, най-силната от които е Комунистическата партия на Индия (маоисти).
Маоистките бунтовници имат пълната подкрепата на местното население в районите им на действия и най-вече на етническата група на Адивасите. Тези територии на страната, са богати на ценни полезни изкопаеми и контролът върху тях е много важен, както за индийското правителство, така и за мултинационалните корпорации с интереси в региона.
Според правителствени източници въоръжените леви бунтовници са около 8 хиляди души, според маоистите, Народно-освободителната въстаническа армия наброява 25 хиляди бойци.
Правителството на САЩ смята Индийската комунистическа партия (маоисти) за една от най-опасните „терористични“ организации в света. Доклад на Държавния департамент от ноември 2019г, определя ИКП (маоисти) като четвърта по численост и шеста „най-смъртоносна терористична организация“. На пето място американците са поставили Комунистическата партия на Филипините, маоистка организация, която води десетилетна партизанска борба.


ИЗТОЧНИК

вторник, 30 юли 2019 г.

ИНДИЯ - Другарят Аджит е свободен: Победа на народната война и международната солидарност


ИНДИЯ - Другарят Аджит е свободен: Победа на народната война и международната солидарност


„Арестът на другаря Мурали [Аджит] в частност е една от най-големите загуби, понесени от нашата партия и Централния комитет.“

Това написа Централният комитет на Комунистическата партия на Индия (маоисти) в декларация през май 2015 г., само седем дни след ареста на другаря Аййт на 9 май 2015 г. Тази оценка на ЦК на ИКП (маоисти) се основава на голямата роля на другаря Аджит в услуга на новата демократична революция в Индия, както и на приноса му в служба на световната пролетарска революция.

Още повече, че 23 юли 2019 г., денят на освобождаването на другаря Аджит от затвора Пуна, е ден на победата и празника за всички антиимпериалисти и революционери по света! Искаме да изразим своето удоволствие и нашите червени поздрави, нашия „Лал Салам“, на другаря Аджит в дух на международна солидарност.

Освобождаването на другаря Аджит е преди всичко победа на прогресивната народна война в Индия. Въпреки контрареволюционното настъпление срещу революцията и народната война след повече от 10 години, индийската реакция и нейните империалистически господари не успяха да унищожат народната война. Напротив, трудностите биха могли да бъдат преодолени и могат да се постигнат нови постижения. Действителното освобождаване на другаря Аджит хвърли органите на репресия на старата индийска държава, този компромис, ясно показва силата на войната на хората под ръководството на ИКП (маоисти). Освен това показва, че фашистките закони като закона за „предотвратяване на незаконни дейности“ (UAPA), който се използва като претекст за арести на силите на революцията и народното движение, подобно на Аджит, са въпрос на връзката на властта между революция и контрареволюция.

Освобождаването на другаря Аджит също е победа на работата на Солидарност. От ареста на другаря Аджит през 2015 г. бяха организирани силни кампании за освобождаването му, най-вече в Индия, но и на международно ниво. В общ международен призив през 2019 г. работата на солидарността с политическите затворници и народната война в Индия получиха силна база и многобройни сили в различни страни по целия свят последваха този призив решително и със силата на международната солидарност. "Ние защитаваме другаря Аджит, който постави целия си живот в услуга на ИКП (маоисти) и Народната война, Новата демократична революция. Борбата срещу империализма е оправдана и изисква международна солидарност и солидна подкрепа." Въз основа на този ангажимент бяха организирани различни дейности за натиск за другаря Аджит и всички политически затворници в Индия.

Въпреки че трябва да считаме, че индийската реакция упорито работи за повторното арестуване на другаря Аджит (както направиха и след последното му кратко освобождаване), трябва да се съсредоточим солидно върху победата на неговото освобождаване. Тази победа трябва да бъде основа за достигане на по-високо ниво в международната работа за солидарност за народната война в Индия и за постигане на нови победи. Освобождаването на другарите Аджит ясно доказва, че организираната международна солидарност е важен инструмент на борбата срещу империализма в служба на световната пролетарска революция!
Свобода за всички политически затворници в Индия!

Подкрепете народната война в Индия!

Да живее международна солидарност! Лал Салам!




ИЗТОЧНИК

четвъртък, 28 декември 2017 г.

Само разумният и братският съюз между народите ще унищожат теглилата

Само разумният и братският съюз между народите е в състояние да унищожи теглилата, сиромашията и паразитите на човеческият род и само тоя съюз е в състояние да въдвори истина свобода, братство, равенство и щастие на земното кълбо. Дордето народите бъдат разделени помежду си с машинациите на своите всевъзможни империи, конституции и републики и дордето тие, из сляпо едно низкопоклонничество към божиите помазаници, гледат един на други като на врагове, дотогава не ще да има щастие на земята, не ще да има бял ден за човекът. Правителството и привилегированите класове у секи един народ ще да мъчат и притесняват сиромахът, ще да поядат неговът труд ще да го държат в невежество, ще увеличават в квадрат и в куб неговите исторически глупости и в заключение на сичкото това ще да го изпровождат да бие и да изтребява брата си или да бъде бит и изтребен от него. Разбира се, че ако да би могли народите да разберат веднаж за сякога де лежат изворите на техните страдания, то тие тутакси се би убедили, че главните и единствените техни врагове са самите техни правителства и онзи клас паразити, които, за да могат да прекарват своят празен и вредителен живот, са станали душа и тяло с тираните и под покровителството на "законите" упражняват принципите на лъжата и на кражбата. Основата на сяко едно господарство е кражбата, лъжата и насилието. "Divide et impera" е била девизата на оная приснопаметна империя, която е станала идеал на сичките почти коронясани глави; "divide et impera" е и сегашната девиза на сяко едно господарство.
"Разделяй и владей!" Но кого? Ето главният вопрос, когото не разбират или не искат да разберат оние, на които е широко около шиите им и на които е почти сякога пълен стомахът. Разделяй народите, разделяй поданиците си, разделяй семействата, разделяй брат от брата, баща от сина и мъж от жена, и ти ще да бъдеш пълен господар над милиони живи същества и ще да плуваш в техните сълзи и кърви като сирене в масло. И наистина, в коя държава силните не държат слабите в ръцете си, богатите - бедните, а управителите - сичкият народ? Преминете сичките меридиани и успоредни кръгове и вижте ще можете ли да намерите изключение из това общо правило, а ние нека укажем мимоходом на един факт, който днес произхожда пред очите ни и на когото авторът е днешньото румънско правителство, и после вече да преминеме на самият си предмет.
Какво прави днес румънското правителство в своите парламентарни избори? За да остане и занапред на шията на народът и за да може да зема от него сичко и да му не дава, като-речи, нищо, то употреблява такива грозни насилия против неговото, право и воля, щото не можеме даже и да помислиме, че буквата на техните буржоазно-конституционни закони има какъв-годе смисъл за силните и богатите "от мiра сего". И наистина, съгласно ли е днешното поведение на румънското правителство не с човещината и със здравият разум, но с конституционният закон? Кой член или параграф от тоя закон дава право на правителството да бие с ръцете на "чомагашите'" и полицейските банди секиго, който би гласоподавал против неговото желание и който би поискал да бъде свободен барем в симпатиите си към известни свободолюбиви личности? Чомагите и байонетите показаха, че законът е напечатан само за робовете и ние имаме пълно право да кажем заедно с Прудона, че сяко едно правителство е заговор, съзаклятие против свободата на човечеството. Но да оставиме Румъния да прелива своите глупости из чувал във вулгия и да преминеме на машинациите на онова правителство, което и досега още има безобразието да се хвали със своите симпатии към нашият народ, но на което народът е повикан да раздели с нас бъдещето на Балканският полуостров.
Кой не знае, че от разумното споразумение и съединение на двата братски народа, сърби и българи, зависи продължението на тяхната история; кой не знае, че за това споразумение и съединение са правени вече няколко пъти опити и че съществуват вече сичките почти необходими за това условия? Но в това също време кой не знае, че освен една малка част от по-развитите личности на тие народи, масата и с нея заедно нейните официални предводители са захванали вече да питаят тайна, недостойна и вредителна омраза помежду си? Кой е причината за това? За да отговориме на тоя скръбен вопрос, ние би трябало да преброиме сичките оние фактове, чрез които сръбското правителство се е показало небратско, неискрено и неблагодарно към българският народ, но тука нашата цел не е вече да обвиняваме тие или оние, на които дебелите кожи не земат от никакъв камшик, а целта ни е да покажеме на какви основи могат да се изравнят отношенията ни със сръбският народ.
С 30 и 34 брой сръбският вестник "Исток" иде с една дописка, подписана от един учител, да ни покаже, че шарлатанствующата партия на Милош Милоевича не е вече партия само на няколко филологически души безумци, но е партия на самото правителство и действително се поддържа от него с едни твърде рутинни и убийствени политически цели. Ние оставяме "Исток" да лакействува пред своето правителство и да клевети българският народ с това, с което последният би трябало да обвинява него и неговите патрони, и обръщаме се със своите няколко думи към оние истинни сръбски патриоти, които стоят като кост в гърлото на своето правителство, но които рано или късно ще да дойдат в сила и ще да поведат своят народ към неговото честито историческо назначение.
Както нашата революционна партия, така и сичкият почти български народ (освен неговите предатели и изедници), се е убедил вече, че онзи, който по своето положение е естествен враг даже и на онзи нищожен либерализъм, с който така наречените прогресисти вървят подир развитието на общечеловеческата свобода, не може да бъде доброжелателна тогова, който мисли да турне своят живот на широките основи на тая свобода и който не желае да бъде слуга или роб нито на чужди, нито на свои някои притеснители. Днешньото сръбско правителство е такова също, каквито са сичките правителства в Европа, и със своите традиции и тенденции е показало вече, че то и за назе ще да бъде дотолкова полезно, доколкото е полезно за своят народ. Ние знаеме това и затуй с особено недоверие гледаме на "балканският Пиемонт". Единствените наши надежди за конфедерационният съюз със Сърбия ние възлагаме на оная част сърби, която се преследова от белградските великаши в лицето на "Рад" и на "Будушност", и ней ние вменяваме като първа обязаност кьм нейният народ и към човечеството да популяризира у дома си идеята за споразумението и за съединението на южните славяни, и то, разбира се, на такива начала, на каквито тряба да се основе свободата на народите, свободата на личността и свободата на трудът. Тая партия от честни и умни хора трябва да въстане против козните на своето правителство и против подлостите на неговите клеврети относително българският народ, т.е. тряба да преследва и да убие оние убийствени раздори, които то сее чрез своите всевъзможни Милош Милоевичевци и чрез своите а lа "Исток" доброжелатели в името на науката, на образованието и на святото чувство на патриотизмът, и най-после тя тряба да разкаже на своят народ, че свободата и съюзът между южните славяни са възможни и осъществими само тогава, когато секи един народ от тях запази своите етнографически граници и когато секи един остане свободен в своята собствена къща. Ако Сърбия или сръбското правителство не желае да ни помогне да поринеме турците из Европа, то нека ни барем не препятствува да вдигнеме сами знамето на свободата и нека не нарича шпиони и предатели оние, които искат да запазят народността си, името си и своите свещени права на земята, на която живеят. Ние мислиме, че дордето сръбският народ и сръбската журналистика се не въодушевят с оная съща любов и искреност към българският народ, с която последният се отличава към своите братия, дотогава никакво споразумение и никакво съединение между сърби и българи е невъзможно. Прави ли сме в това свое убеждение, ние скоро ще да видиме.