неделя, 31 август 2014 г.

Опълченецът „Артьом“: не искахме да воюваме, войната дойде при нас

Интервю с опълченеца с позивна „Артьом”, активист на украинската марксистка революционна организация „Боротьба”, който в момента лежи в болница, след като е ранен на бойното поле. Интервюто е правено в началото на август. Не можем да приложим линк към оригиналната статия защото украинските служби за сигурност са блокирали сайта на „Боротьба“.


Другарю, разкажи как попадна в опълчението?

Още когато започнаха събитията на Майдана, имах предчувствие, че този път противопоставянето ще премине на много по-опасно ниво. В сравнение с „оранжевия” преврат през 2004 г, през 2014 г, имаше много повече организирани, подготвени младежи-националисти с добро финансиране. Ултраските групировки се разраснаха и укрепнаха. Затова имах предчувствие, че този път те ще преминат границата и ще назрее гражданска война. Разделението в обществото го имаше и преди, но това беше, така да се каже, морална гражданска война. Сега националистите получиха реална възможност да бият, осакатяват и убиват инакомислещите и то под прикритието на държавата.

Когато видях смъртта на мирните жители в Одеса и особено одобрителните настроения на малобройните местни „проукраински” патриоти осъзнах, че е дошло време за всеки да направи избор. От нас зависи решението как да постъпим в тази сложна ситуация. Аз реших да помагам на опълчението.


В кое формирование на опълчението се сражаваш?

В обединената армия на Югоизтока


Какво бойни задачи си изпълнявал?

Различни, но в момента трябва да останат военна тайна.


Трудно ли беше преминаването от мирния живот на ляв активист към живота на войник?

Трудно беше да осъзная сам за себе си случващото се и да изградя система, с която да си обясня започващата война. Стана ми много по-леко, когато в Луганск се срещнах с комунисти, отказващи да се подчинят на решенията на КПУ (Комунистическа партия на Украйна) и тръгнали смело по пътя на борбата.

Сред бойците усетих духа на Донбас, който винаги е бил свързан с борбата против богатите и клони към социализма. В ЛНР (Луганската народна република) това се усеща особено силно. Дори и в мирните времена животът не беше съвсем мирен – имаше я заплахата от националистите – футболни ултраси, които кръстосваха улиците на Донецк и Луганск, както и мъчителните размишления как да отвориш очите на хората за надигащата се опасност от установяване на националистически режим. И онова си беше война – прелюдия към войната, ако искате. Повече от всичко искам да се върнем към мирния живот, да се вземем в ръце и да започнем да изграждаме новата си страна.


Как беше ранен?

По време на обстрел на града-герой Луганск от тежка артилерия. Опълченците не само се сражават на фронтовата линия, но носят и отговорност да осигурят максимална безопасност за мирното население при обстрел – дори с цената на собствения си живот. Хората вече до голяма степен привикнаха, но все пак има объркване, дезорганизация. По-рано си предполагахме, че залповете по жилищни квартали едва ли са случайни. Вече сме сигурни, че не са. Заради това луганчани станаха по-дисциплинирани.


Как оценяваш перспективата за бойните действия в Донбас?

Ако разгледаме хронологията на противопоставянето от самото начало, ще видим как расте и укрепва опълчението. Въпреки това силите са неравни и до ден днешен. Но вече имаме нов съюзник, който не е по-малко важен и опасен за противника. Този съюзник е агитацията сред украинските войници против войната. По същия начин болшевиките агитираха против империалистическата война преди 100 години. Ако все повече и повече украинци, които воюват за интересите на украинските и западни капиталисти, започнат да отказват да се бият и създават свои войнишки комитети против войната, въпросът ще бъде решен. Тази тенденция съществува и вече е очевидна.

Възможните перспективи са две – или украинските силоваци напълно ще сравнят Донбас със земята и ще пролеят кръвта му, или ще се стигне до радикален прелом и ще изхвърлим наказателните отряди извън младите републики. Разбирате ли, вече е невъзможен мир в Донбас под властта на Киевската хунта. Заради това в случай на поражение за опълчението ще се стигне до период на реакция, директен геноцид и терор над населението. При това ще помагат дори местните доносници. Можете ли да си представите Югославия като единна държава, след като там имаше тотална война? Това е невъзможно. За разлика от югославската касапница обаче, при нас няма ненавист на един народ към друг – както беше при сърбите, хърватите и босненците. Ако искат да контролират Донбас, ще трябва да държат постоянно военни части в готовност и да спят с оръжието си. Защото това не е война на руснаци против украинци – това е гражданска война, в която хунтаджиите воюват с антифашисти.


Украинската армия вече не е толкова слаба, както в началото на войната. Как виждаш нещата отвътре – ще се справи ли опълчението? Ще устоят ли народните републики?

Опълчението може да се справи, тъй като сега опълчението – това не са само бойците, но и останалата част от народа. На практика всеки се е мобилизирал несъзнателно за борбата. Всяко малко нещо, което може да се окаже неоценима помощ, всеки детайл – това е обща народна борба. Без народната подкрепа нищо нямаше да се случи. Хората вече не искат да живеят по стария начин. Те наистина искат мир и спокойствие, но започват да разбират, че с украинската власт ги очаква терор и нищета.


Има ли възможност да минете в настъпление?

Контранастъпление ще има, но не толкова бързо, както на всички им се иска. Защитната тактика ядосва много хора, но е нужно повече време.


Ти беше активен участник в Антимайдана и член на лявата организация „Боротьба”, която фактически бе обявена за противозаконна от украинската власт. В момента родният ти град, където живееше със семейството си, е завзет от войски на киевската хунта. Има ли опасност за твоите роднини и другари? Там ли останаха, или са напуснали?

Естествено изведох роднините си още преди време. Чичо ми също остана да помага за общата борба. Няколко от другарите ми напуснаха страната, но доста останаха.


В медиите има много информация, че местните жители не поддържат опълчението и не се включват в него. Твърди се, че мнозинството опълченци са чужди бойци от Русия – чеченци, осетинци и т.н. Как смяташ, има ли основание за тези твърдения.

Иска ми се да дам по-подробен отговор на този въпрос. На първо място, жителите на Добнас са различни. Води се гражданска война. Преобладаващата част, разбира се, или помагат по всички възможни начини, или поне ни поддържат пасивно. Вижте например реакцията на населението при поява на военна колона на ЛНР в някой град. Хората махат с ръце, викат думи на благодарност и т.н. Като цяло има усещане за единство с народа. Но има и малък процент хора, които при изгоден случай са готови да предадат съседа си в лапите на украинските тайни служби, както се случи в Мариопул. Има и такива, на които просто не им пука, стига банкомата в селището им да работи.

Като цяло настроенията на хората от Донбас се радикализират. Хората все по-често се стремят към разправа с информаторите, но опълчението, разбира се, се опитва да осуети опитите за линч. По отношение на интернационала в опълчението. Да, в самото опълчение има различни хора. И осетинци, и чеченци, и руснаци, и украинци. Ние сме интернационалисти и се гордеем с това. Защото ако не дай боже на някой от братята ни има неприятности у дома, същите тези украинци, сърби и осетинци ще му се притекат на помощ. Това е същността на интернационализма.

Гръбнакът ма опълчението обаче е от местни момчета и мъже. Постоянно идват доброволци, дори не могат да приемат всички. Дори дядо ми, ветеран от войната, искаше да се запише. В Донбас винаги сме били много мирни хора. В хода на тази война много хора станаха войни, умеещи да защитават земята и идеите си. Затова и хората от Донбас няма да бъдат победени, дори да завладеят градовете. Борбата няма да свърши, докато Донбас не получи независимост. Да, тук има интернационалисти, а не наемници. Те са си у дома. Как така, ще попитате? Лесно. Донбас е люлка на народите. Тук има много националности. Откъдето и по света някой да дойде тук, ще намери своя дом. После никога няма да може да забрави Донбас. Ние всички сме донбасовци.


Какво пречи на хората масово да влизат в опълчението и да защитават земята си?

Според мен това се дължи на липсата на ясна идеологическа линия, която хората могат да разберат. Има го и страха да загубят възможността да си пият спокойно бирата вечер или да загинат под огъня на артилерията. Ако имаше ясна идея, както е например при болшевиките, щеше да е различно. Но хората свикнаха да живеят от избори до избори, да избират между източните и западните олигарси. Никой не очакваше войната, нямаше организации по населените места, които да се готвят за такова развитие. Ние не живеем в началото на ХХ, а на ХХI век – трябва да се търсят нови начини да се отговори на новите предизвикателства. Важно е да са намери отговор, задължително най-правилния отговор.

От самото начало ние се борим срещу развихрилия се национализъм и нео-нацизма. Под “развихрил се национализъм” имам предвид идеологизираната маса, чиито конци са дърпани от куклуводи, а не обикновените украинци – нашите братя. Има много украинци, които са против хунтата, но те се страхуват и нямат организация. Страшната акция на 2 май в Одеса, където загинаха мои другари, “помогна” на хунтата да задуши протестите извън Донбас. Трябва да имаме ясна идейна позиция и да помогнем на братята украинци да задушат фашистките паразити, да им помогнем сами да построят Украйна без фашизъм. Ако смятаме, че можем да се борим с тази военна машина, трябва да разбираме не само против, но и за какво се бием. Това е ключът, който може да отвори съзнанието на много наши съграждани, които да се включат в борбата.


Как си представяш бъдещето на Украйна и Донбас в случай на победа?

Смятам, че Украйна трябва да върви към социализма без Донбас. Ние можем да сме силни съюзници. Но да изкоренят бандеровщината и да намерят път към социализма украинците ще могат само тогава, когато Донбас престане да се използва за образа на “съветското чудовище”, което е “окупирало цялата страна”. Бандеровската истерия винаги разчита на подклаждането на ненавит между Изтока и Запада. Без Донбас бандеровците бързо ще започнат да се самоизяждат, защото не могат да направят нищо за “просперитета на нацията”, но няма и да има “чужденци”, които да сочат за виновници. Тогава и в Западна Украйна може да се развие ляво революционно движение и това ще е краят за бандеровщината. Правото на самоопределение е основно за всеки човек, точно както правото да избереш в кой град ще живееш.


Много хора говорят, че Донецката и Луганската републики са “бял проект” – ръководят го монархисти, руски националисти и подобни. Ти, като комунист и интернационалист поддържаш народните републики. Как смяташ, има ли основания за левите да поддържат Новорусия? Силни ли са позициите на левите в ръководствата на републиките? Има ли много леви в опълчението – както сред бойците, така и сред полевите командири?

Този въпрос най-вероятно ще стане основен. В началото мъжете се вдигнаха, за да защитават своите домове и семейства, без да се замислят за идеологията. На този етап да се убеждават хората за борба за власт на народните съвети бе практически невъзможно. Въпреки това почти всички вътрешно са най-малкото социалисти. Виждам някакъв “идеал”, който обикновените донбасовци искат да реализират в живота си, дори при обикновените разговори.

В ЛНР опълченците, които считат себе си за комунисти и интернационалисти са наистина много. Трябва да се отбележи и ролята на “Работническия фронт на Луганск” – бившия регионален комитет на КПУ, чиито членове отказаха да се слушат “официалното ръководство на партията” и открито влязоха в народната република. Затова и смениха името си.

Има и анархо-комунисти, които се разочароваха, че “събратята” им в Киев влязоха в сътрудничество с откровени неонацисти и ентусиазирано започнаха да им помагат в убийствата на наши сънародници. Много хора не участват в организации, а просто се определят като комунисти и интернационалисти. В тази ситуация изобщо никой не мисли кой от каква организация е. Няма никакъв национализъм в ЛНР. Донските казаци отлично си взаимодействат с комунистите. Мнозинството казаци, с които съм се срещал, повече приличат на тези свои предшественици, които са се борили за Донската съветска република. Виждал съм руски трикольори, върху които е написано “антифа” (усмихва се). Такива епизоди обясняват много неща.

Хората се вдигнаха против заплахата от украинския национализъм, търсеха съюзници против въоръжените радикали. Така или иначе Русия винаги се е възприемала като “майка” тук. А антифашистките надписи символизират другата страна, вътрешната същност на народа в Донбас – не национализъм в каквато и да е форма, а интернационализъм и антифашизъм. За командирите не може да се каже, че някой открито е заявявал “аз съм комунист”. Но всички неведнъж са говорили за своите интернационалистически и антифашистки възгледи.

Например Александър Мозговой, командир на батальона “Призрак”, говори открито за борбата срещу олигарсите и за интересите на народа, освен това е доказвал думите си с дела. Няма никакъв “бял проект”, тъй като той би бил напълно пагубен за Донбас. Исторически погледнато, тук работниците са се били с белогвардейците и са поддържали съветската власт. Психологически всички са “червени”, а не “бели”. Войната сплотява хората, пробужда в тях историческата памет, а заедно с това и класовия интерес. В заключение бих искал да кажа, че не сектантството, а диалектиката помага на интернационалистите да разберат същността на ситуацията, да погледнат отвъд странната форма и да видят истинското съдържание, да направят верния, макар и тежък избор. Съотечественици, помнете, че вашите предци са проливали на тази земя кръвта си за победата на пролетариата, помнете, че съвременния Донбас е построен с неимоверните усилия на работническата класа и чрез победата над нацистите. Донбас е истински паметник на социалистическото строителство. Спомнете си кои сте. Не мутирайте, останете верни на себе си. Слава на Донбас и на интернационалната солидарност на трудещите се!

ИЗТОЧНИК

Няма коментари:

Публикуване на коментар