Никола Вапцаров – ДВУБОЙ

71 години от разстрела на бореца за свобода – комунистът Никола Вапцаров! ВЕЧНА ПАМЕТ НА ГЕРОЯ! Нека в днешните тежки времена на новото робство, в което миньори остават отново под руините, семейства остават без домове, и деца без просвета и бъдеще, да се обърнем към миналото и да видим славните подвизи и саможертви на нашите революционери, за един по-добър свят.

ДВУБОЙ

Ние сплетохме здраво ръце,

с тебе се счепкахме здраво.

Кръв капе от мойто сърце,

грохнал си ти. Тогава? –

Един ще бъде повален,

един ще бъде победен –

и победеният си ти.

Не вярваш ли? Не те е страх?! –

но аз пресметнах всеки ход,

последния кураж събрах

и ти ще бъдеш победен,

разкапан, озлобен живот.

Не почваме сега, нали?

Двубоят ни е твърде стар.

Двубоят ни се води с жар

от дълги дни.

От дълги дни сме вплели здраво

ръцете си един във друг.

И никога не ще забравя

жестокия ти, груб юмрук.

Във мината избухна газ.

И въглещния пласт

               затрупа

петнадест човека доле.

Затрупа

      въглещния

              пласт

петнадесет

         човешки

               трупа.

Един от тях

           бях

              аз.

Пред прага на един бордей

дими

   изпуснат

          пистолет.

Трупът полека леденей...

И нито вик,

          и нито шум –

един куршум

и после – смет.

И колко леко...

И без бой,

без порив за живот,

без глас.

Ти спомняш ли си

кой бе той?

Това

    бях

       аз!

На мокрия паваж

              лежи

човек, застрелян из засада.

Небето, заредено с взрив,

ще падне с трясък

                на площада.

Човекът, който там

                 лежи

във локва кръв,

е моят брат

и в стъклените му очи

омраза и любов

             горят.

Извергът,

       мерзкият

              стрелец,

закри следите си

                завчас.

Ти спомняш ли си тоз подлец?

Това бях

        аз.

Но помниш ли, едно дете умря

       в Париж на барикада.

Едно дете

        във бой умря

със кървавата

            ретроградност.

Във жилите полека-лека

кръвта изстива

             като щик.

Ала една усмивка лека

по устните се плъзва в миг.

И после устните синеят,

ала в очите

          жар гори,

ала очите сякаш пеят:

"Liberte cherie!"...

Един гамен е

           прострелен.

Лежи скован във смъртен мраз.

Ти спомняш ли си

тоз гамен?

Това бях аз!

Но помниш ли,

           един мотор

прониза

      с смях

           и оптимизъм

мъглите,

      дето птица даже

не слиза

       в влажния простор;

един мотор с крила, които

разсичат

       ледната завеса,

изменят земната орбита

и с взрив на бензинни пари

разчистват пътя към прогреса.

Моторът, който пее горе,

е труд на моите ръце.

А тази песен на мотора

е кръв от моето сърце.

Човекът, чийто поглед верен

                        е вперен

                              в нервния компас,

човекът, който

             влезе в бой

с мъглите,

        с северния мраз,

ти спомнях ли си кой

                   бе той?

Това бях

        аз.

Аз съм тук

          и там. –

                   Навред. –

Един работник от Тексас,

хамалин от Алжир,

                поет...

Навред съм аз!

Навред съм аз!

Как мислиш,

         ще ли победиш,

навъсен, мръсен,

зъл живот?

И аз

    горя,

        и ти гориш,

и двамата

         се къпем в пот.

Но ти изчерпваш свойте сили,

слабееш ти,

          отпадаш ти.

Затуй така жестоко жилиш,

в предсмъртен ужас

                 може би...

Тогаз,

     на твойто място,

                    дружно,

ще изградим със много пот

един живот

         желан

              и нужен,

и то

    какъв живот!