Има ли шанс радикалната левица?

Българските медии са неспособни да пишат за политическите идеи. В техният свят идеите все едно не съществуват и заради това те разглеждат политическият живот като една безкрайна сапунена опера в която всички са мотивирани от личните си страсти, амбиции, демони, отмъстителни пориви или кариеристични забежки. В резултат на тази неспособност в България всеки разговор за политика има тежък мелодраматичен оттенък, а всеки спор рано или късно отива до личните обиди и нападки, защото повечето хора не са в състояние да разположат тезите си на принципна основа или да защитят идея.



Далеч съм от мисълта, че политическите идеи са единственият показател по който се разграничават хората, но пък без тях рискуваме завинаги да възприемаме политиката като риалити шоу с неизменно лош край. А още Кейнс беше споделил със света, че идеите са много по-мощни, отколкото предполагат всички и на практика те движат обществата.


Ето защо, ако потърсите в медиите нещо например за радикалната левица в България ще намерите само безумни дописки, написани по откровено глупав начин, с наченки на пародия, които издават единствено репортерска немощ. Вестниците (няма да говорим за телевизиите, защото там нещата са още по-трагични) са изцяло слепи за по-крайната левица, за политическите форми на съществуване вляво от БСП (знам, че можем да водим дълъг спор лява партия ли е БСП, но сега не БСП е темата).


В последните три или четири години това, което се нарича радикална левица е израснала много. Нивото на подготвеност там е голямо, има го автентичният пламък на идеите, а свободните радикали вляво първи усетиха, че битката за промяна минава през битката с платените агенти на статуквото, които са се намърдали в експертната ниша, правят се на учени и удобно продават политическите стерилно-либерални клишета на управляващата класа.

Крайната левица в момента съществува като субкултура, която успешно създава сама за себе си алтернатива на подтискащото статукво, което постоянно ни размахват като морковче. От известно време насам с удивление наблюдавам как млади и подготвени хора отказват да се припознават партийно и започват сами да търсят пътя си в модерните леви идеи като напълно отказват да се съобразяват с удобните дъвки на медиийния анализ и предварително подготвения списък на одобрените истини.


Този процес показва, че България не е изключение от света. Там алтернативата на статуквото в момента не се изнася от партиите, които са приели неговото удобство, а от цяла верига от субкултурни групи, които имат различен интерес, но една цел – да се противопоставят на смазващия капитализъм и неговата експанзия върху територии, които доскоро бяха неотменимо некомерсиални. Процесът бе описан страхотно от Наоми Клайн в книгата й „Без лого”. В нея тя първа забеляза, че съпротивителните сили на левицата днес идват като мечтата на всеки анархист – не чрез организирана командна машина, а като индивидуални воли събрани в обща цел. Самоорганизацията, самообразоването, търсенето на алтернативни идеи днес не е монопол на някое политическо движение, а е работа на всеки мислещ ум, който не иска да се примири с идеята, че светът може да заприлича на един глобален Тексас.


В този смисъл радикалната левица в България няма как да бъде открита в структурирана форма, с известни изключения. Тя е съставена от хора, които са отказали да припознават партиите като възможен носител на промяна, защото партиите са най-ефективната фабрика за производство на статукво и липса на промени в сегашния си вид.

Този анархистичен дух вероятно е най-доброто нещо, което можеше да се случи на левицата. Защото, това е само мое разсъждение, незадръстеният с клишета ум е единствено и само анархистки по своето разбиране за вселената. Повечето форми на политическа организация на света на практика подтискат свободната воля и създават условия за разрастването на властовите репресии (тук под репресия трябва да разбираме доста широк набор от понятия), а това е в драматично противоречие с разбиранията на един широк левичарски дух.


Субкултурите, ако бъдат възприети и разбрани, са единственият начин днес идеологиите да се променят ефективно и да отговорят на интересите на хората. Проблемът идва оттам, че субкултурите и идеологиите не искат да се припознават, а това обрича на застой вторите и на бавен крах първите.

Наоми Клайн в „Без лого” именно така описва крахът на сиатълския бунт, който у нас е познат чрез безсмъртната музика на Нирвана.

Кърт Кобейн възниква като културна фигура именно, за да даде глас на протеста си срещу системата, на радикалното й отричане. Не ме разбирайте погрешно, не казвам, че той е бил социалист. Той е много по-краен, много по-ляв. Но именно, защото не успява да даде думи на бунта си, най-малкото да го структурира, стана така, че сиатълската субкултура, която днес наричаме „гръндж” бе всмукана в мощната машина на естаблишмънта и презареди с нова енергия музикалната индустрия, но изобщо не успя да я разруши.

В крайна сметка неуспелият бунт разруши самият Кърт Кобейн и доведе до неговото самоубийство. Историята, както ви я разказвам я взимам направо от Клайн, единствено версията за самоубийството е моя. Но тя е съвсем логична. Ужасно е да видиш как идеите ти презареждат матрицата, която искаш да премахнеш. Това вече са степените на несвобода с която капитализмът се е оградил като със защитни линии. Бизнес-хищниците стават по-силни, когато смачкат поредният бунт и го превърнат в поп-явление, което да пълни жълтите страници.


Това е процес, който не се очертава в България, но радикалната левица е някъде там и най-хубавото е, че тя е децентрализирана и всеки може да стане съществена част от нея, ако си намери добра кауза. Преди известно време хора се организираха, за да почистят свастиките по софийските улуци, които никнат от мрака като като пристъп на безумие в очите на Волен Сидеров. Други се организираха в коалиция срещу расизма, който безконтролно се шири в страната.

Всяка година на 1 май младите анархисти се събират отделно, за да честват годините на съпротива срещу подтисничеството. За медиите този политически свят не съществува, но в него има повече идеи и ентусиазъм, отколкото във всички останали партии взети заедно.

Силата на левицата е в нейният начин да предложи различен свят. В нейният антидогматичен начин да се бори с насажданите отгоре истини и автоматизма на десните клишета, които са окупирали нашата действителност. В крайна сметка радикалната левица, която няма да определям с конкретно име, се крепи върху най-красивият идеализъм - че можеш да извършиш революцията и в теб самия, а с това да тласнеш света в правилната посока. Поне аз така разбирам нещата.


Партиите в България трябва да са наясно в едно – политическата инициатива по никакъв начин няма да остане дълго в техните ръце. Кротката политическа утопия днес е в това, че ние сами можем да задаваме дневния ред на вселената или най-малкото сами да търсим идеите, които ни вдъхновяват. Тепърва обаче ни предстои да видим промяната в политическото поле. А тази промяна е неизбежна, защото разбиранията за политика в България може и да са на нивото на 18 век, но животът върви по най-скоростната магистрала и трябва да сме в състояние да поддържаме темпото. Радикалната левица успява да се промени първа, а това е най-радостното в случая. Тя е реактивна и интересна.


Може би дори медиите правят услуга на радикалната левица, че не е забелязват. Защото така самата тя един ден много силно ще ги изненада.


Имам една много любима мисъл на Кропоткин, която гласи: „Когато нямаш шанс – използвай го”. Това е красотата на съвременната ситуация.

Всички си мислят, че радикалната левица няма шанс и никога няма да има.

Значи е обречена да спечели.



източник