11 април – Международен Ден на пострадалите от фашизма и войната

11 април е обявен от ООН за Ден на пострадалите от фашизма и войната. На тази дата през 1945 година затворниците от концлагера Бухенвалд се вдигат на бунт и завземат лагера. Поместваме материал с подробности за събитието. Предупреждаваме, че в него има неща, които могат да разстроят нормалната човешка психика. Такава каквато не притежават нацистите. Става дума за описание на една малка част от изтезанията и "технологията" на убийствата, които по своята извратеност надминават ужасите на Инквизицията. Ако случайно чуете нацист да приказва за идеали, за любов към народа, за грижа към болните и към децата – не му вярвайте. Насреща си имате извратеняк, садист, човекоядец, такива каквито са били съществата избивали и разчленявали хора в Бухенвалд. Маниак, който поради липсата на "райх", който да го овласти легално да се отдаде на перверзиите си, най-много да "прогресира" до сериен убиец.

Нацистите са изроди.

11 април – Международен Ден на пострадалите от фашизма и войната

Тази паметна дата е учредена по решение на Организацията на Обединените нации.

На 11 април 1945 година затворниците от концлагера Бухенвалд, като разбрали за приближаването на съюзническите войски, се вдигнали на въоръжено въстание, подготвяно дълго от съветските военнопленници, обезоръжили охраната и завзели ръководството на лагера. Когато пристигнали американските танкове, руският отряд представлявал едно добре въоръжено съединение.

11 април се чества като международен ден на бившите политзатворници и концлагеристи.

Днес Ваймар има и печалната слава на Бухенвалд. На северозападната страна на хълма Етерсберг, където Гьоте се е наслаждавал на простора до самия Херц, национал-социалистите организират през 1937 г. концентрационния лагер Бухенвалд.

Циничното изречение " Всекиму своето" (Jedem Das Seine) над лагерната врата би трябвало морално да сломи задържаните. За първи път те се появяват там на 16 юли 1937 г. Официално в лагера не е имало газови камери. Много от затворниците обаче били измъчвани до смърт и убивани. Подлагали ги на студ и глад. Голяма част умирали от недохранване и болести. В лагера и в 136 външни групи, които възникват през 1942 г.,са задържани около 250 000 души от 50 националности - евреи, престъпници, бездомни, цигани и хомосексуалисти, както и сектанти от Свидетели на Йехова, руснаци, поляци, французи, българи, евреи, немци, комунисти и буржоазни демократи, вярващи и безбожници, писатели и земеделци, лекари и строители, мъже и жени, старци и деца. Виновни в едно – несъгласие с хитлеризма и просто за нищо не виновни, освен, че са се родили хора.

56 000 от тях са убити.

В "Конския лагер", извън Бухенвалд, в съответствие с "Основните направления по поведение с политическите комисари" са убити с изстрел в тила при лъжлив медицински преглед 8 483 офицери, сержанти и войници от съветските военнопленници. На 11 април 1945 г. 21 000 задържани са доживели до освобождаването на лагера. Сред тях са били и 904 деца.

Ето част от разказа на един посетител на музея Ваймар, слушал разказа на екзкурзовода:

Палачите тук били с най-висока квалификация. Те разбирали от работата си и дяволското колело на смъртта не скърцало поради недостиг на жертви.

Тук всичко било премислено до най-малката дреболия, с точност, характерна за нацията. Убитите падали в дълбоки цинкови вани, така че кръвта им да не залива акуратно посипаната пътечка. С този дървен чук, който стои до стената и прилича на чук за кегли, само че по-голям, доубивали ранените. Тук събирали дрехите, тук – обувките, косите, не просто където ви падне, а именно на определено място. Изгаряли хората не както им падне, хвърляйки ги в бушуващия пламък, а спокойно и делово натиквайки ги в специално направени за тази цел метални цилиндри в пещта. Към една от тях била монтирана кислородна духалка, вследствие на което процесът на изгаряне се съкратил от 50 на 30 минути. А пепелта, това което оставало от човека, - извозвали извън града и разпръсквали по ливадите. Като тор. Поради това ли е така зелена тревата около Ваймар?

Не помня, как се изкачихме по тясната стълба на крематориума, където макар и след много години, стоеше тежката миризма на смъртта. Не помня, как вървяхме из лагера и екскурзоводът се спираше до стълба, на който завързвали провинилите се, а след това пускали специално обучени кучета, които ги разкъсвали, или до двуколесната количка-платформа, която, натоварена с камъни, под камшиците на есесовците, затворниците трябвало да теглят, бягайки по централния път на лагера, като пеели при това – това се наричало “пеещите коне”. Ето тежкият валяк, рядко стоял неподвижен – час по час затворниците го теглели в кръг. Безцелността изцеждала последните им сили. Но спирането се равнявало на смърт, а се случвало валякът започвали да теглят шест-седем души, а завършвал един.

В една от залите на музея има снимка, от която ти замръзва кръвта, - лицето на човек, минути преди да одерат кожата от него. И минути след това.

Деца зад бодливата тел от три до петнайсет годишни. Също затворници в Бухенвалд!

И всичко това, че формално Бухенвалд не е бил лагер на унищожението, за разлика, да кажем, от Освиенцим. 

В концлагера е имало петдесет и две бараки. Но по няколко стотин човека през зимата са били настанявани в палатки и от студа не е оживявал нито един.

Дяволите в човешки образ били изобретателни в способите за убиване. Ето устройството за биене на провинилите се – масивна дървена маса, дъска с два изреза, на която пристягали краката на нещстниците, широк ремък, с който стягали тялото... Петдесет удара с камшик, раздиращи гърба, издържали малцина.

Те учили децата си да бият болните и да стрелят по живи мишени. Жената на коменданта на лагера Елза Кох колекционирала татуировки: човекът с харесалите й рисунки отивал в крематориума или обесвали и изрязвали рисунките....

А ето какво пише Имре Кертес, бивш концлагерист, Нобелов лауреат за литература за 2002 г.

Ето един от образите, например: ранната пролет на 1945, увит в одеяло седя върху преносимия нужник пред лазарета в Бухенвалд, също като херцог Вандом, когато приемал епископа на Парма. Ченето ми мели американската дъвка, погледът ми отегчено се плъзга по тифусната барака отсреща и по-нататък в посока на все още незаровения масов гроб, в който са нахвърляни като дърва заляните с гасена вар трупове. Внезапно вниманието ми е привлечено от невероятна гледка: по склона на хълма приближават дами и господа. Вятърът развява роклите, виждат се празнични женски капели, тъмни мъжки костюми. Зад компанията вървят няколко американски униформи. Стигат до масовия гроб, онемяват, бавно го наобикалят. Шапките на мъжете се свалят една след друга. Някои от дамите посягат с кърпичка към очите си. Една-две минути онемяла безподвижност. След това застиналият групов портрет отново се раздвижва. Лицата се обръщат към американските офицери, ръцете се повдигат и на височината на раменете се разтварят, падат обратно край бедрата и отново се издигат. Главите се клатят отрицателно, тресат се. Излишно е да ми казват, че по заповед на американското военно командване в лагера са доведени видни ваймарски граждани, за да видят какво е било вършено в тяхно име: нямата сцена ми е ясна и без това.

Нищо не са знаели. Никой не е знаел нищо.

Материалът е взет от страницата на Българския антифашистки съюз – Русе