Йосиф Хербст на кладата на монархофашизма

Това е съдбата на един от най-големите ни журналисти и общественици, дръзнал да изобличи кървавата същност на монархо-фашисткия режим в България. Жестоко време, което сега, платени драскачи и носталгици, се опитват да внушат на по-безпаметните, че е някакъв изгубен рай. Адът на монархофашизма – раят за инквизиторите на народа.

Йосиф Хербст завършва Военното училище и като подпоручик е назначен във Военното министерство. Предричат му бляскава кариера заради произход, лични качества, владеене на основните европейски езици. Но в 1898 г. напуска, за да се отдаде на журналистиката. Съвсем млад, в началото на ХХ век, вече е утвърден журналист. Наред с Вазов, С. С. Бобчев, Михалаки Георгиев той е сред основателите на Дружеството на българските писатели и публицисти. Редактор е често едновременно в няколко вестника.

В Балканската война е тежко ранен и два дни лежи сред мъртъвците. В края на същата година, 1913 г., цар Фердинанд го назначава за директор на печата – институция, получена от сливането на БТА и отдела по печат. Присъствието му там е плодотворно. Но въпреки това е уволнен на 18 януари 1918 година. Прекалил е с количеството и с вида на информацията за събитията в Русия в края на 1917 г. Тъй като се води действащ офицер, заплашва го военен съд. Но се отървава само с изпращане на фронта до края на войната.

В 1919 г. става акционер и прокурист в няколко акционерни дружества. Жени се за по-малката дъщеря на Екатерина и Петко Каравелови – Виола. Всички обстоятелства предполагат, че Йосиф Хербст го очаква спокоен и осигурен живот.

Идват Деветоюнския преврат 1923 и саморазправата с бунтовници и политически водачи, убийствата, инквизициите...

След Септемврийското въстание Йосиф Хербст разобличава репресиите на режима на Цанков в публикациите си. Той е един от малцината публично назоваващи събитията с имената им в създадените от него за година и половина издания: “Вик за свободни хора”, АБВ, “Ек утринен”, “Ек вечерен” и “Днес”. Трескавата смяна се дължи на непрекъснатото спиране на поредния му вестник. Хербст пише кървавата история след преврата, като се превръща в герой на борбата срещу политическото насилие и фашизма.

Акционерът, преводачът, журналистът, осигуреният човек е могъл да одобри с мълчанието си ставащото. Правят го другите софийски бонвивани и кастово предопределените привърженици на режима. В очите на одобряващите режима след 9 юни 1923 г. Йосиф Хербст е не само противник, но и изменник, ренегат.

Журналистът отразява и арестуването на Гео Милев – “политическите органи са снабдени с бели ръкавици. Но за да пипат по-нежно не са нужни ръкавици. Те контрастират с черните рамки на некролозите”.

И Хербст, и Гео Милев разпознават истинския лик на фашизма, но и фашистите ги разпознават. Хербст дори получава писмо, в което ясно е написано: “Ръката, която е вдигната срещу вас, никой не ще може да спре… смърт вам и на вашите деца”.

Правителството и Двореца опитват всички средства да го обезвредят. Нищо не помага, нито спирането на вестниците, нито финансовите проблеми. Накрая се прибягва до зверство – пред входната му врата е оставено тялото на Вълчо Иванов (секретар на комунистическата партия и депутат). През нощта на 12 срещу 13 февруари 1925 става свидетел на изхвърлянето на трупа му от извършителите  –  група офицери, начело с капитан Кочо Стоянов. На следващия ден описва видяното във вестниците си. С това той окончателно си спечелва омразата на режима. 

Йосиф Хербст "безследно изчезва" на 16 април 1925 година. Навярно изгорен жив в пещите на полицията както други жертви на „демократичния и справедлив” монархо-фашистки режим. Така както Инквизицията гореше на клада великите умове на човечеството.