Верноподаническите протести

„Будните граждани“ изповядват едно и също: верноподаничество към системата. Споровете са около това кой да я контролира.

Защо едни случки предизвикват улично недоволство, докато други, не по-малко сериозни, оставят хората равнодушни?

Човек протестира за загрявка. Да строши психологическите бариери в себе си, да превърне недоволството си в мотив за действие. Следва самото действие – например стачка, както в Португалия или Гърция.

В т. нар. „социални мрежи“ модата да протестираш върлува като чума. Неприлично е да не качиш своя снимка от „местата на събитията“ – гордо ухилен с националното знаме на раменете, опиянен от „гражданската си позиция“. Провокирането на масова реакция във виртуалния свят обаче е въпрос на техника – отработени рекламни похвати плюс пари за агитки, които да вдигнат първоначална врява по площадите, след което народът по инстинкт излиза на улицата да не изпусне купона, при това убеден, че го е сторил спонтанно.

Целият народ ли е това обаче?

Нещо повече – защо едни случки предизвикват улично недоволство, докато други, не по-малко сериозни, че и по-възмутителни, оставят хората равнодушни?

За разлика от протестите през февруари-март, юнските шествия и демонстрации не вдигнаха на крак малките градове. „Бунтовна“ е само София с бледи отгласи в Пловдив, Бургас и Варна. Предвид поскъпването на почивките на море, голяма част от летните протестиращи сякаш излизат точно за забавление. Протестите даже станаха туристическа атракция за гостуващите чужденци. Столицата обаче не е страната. Самата България не е „една“, съществуват най-малко два различни свята: България на бедните и България на богатите. Намират се апологети да доказват по медиите, че разделението на бедни и богати било „остаряло“, „неактуално“, „тоталитарно“ – но това разделение е обективен факт. Който го отрича, доказва единствено собствената си глупост или цинизъм, като и в двата случая трови ушите на слушателите с лъжи.

Народът не е нещо „единно“, състои се от различни групи по възраст, образование, майчин език, местни табиети, доходи, зависимост от държавата, мирогледни особености, какво ли още не. Логичното разковниче за постигане на справедливо задоволяване на всички вкусове, позиции и интереси е смяна на модела – от централизиран към федеративен, от представителен (власт на привилегированите „слуги“) към пряко-демократичен (гражданско самоуправление, най-вече по отношение на собствеността).

За разлика от предишните, днешните вълнения не издигат радикални социални лозунги. Зимните бяха изчистени от социален радикализъм със силите на националистическите агитки, но в летните антисистемното просто липсва. „Будните граждани“ припознават искането за пряко гражданско самоуправление като „провокация“ и предават „провокаторите“ на полицията, която ги „извежда“ от протеста. Преди хората за кратко поискаха край на властта на партиите, днес шествията почитат с недоволството си само определени партии, не партийната система изобщо. Протестиращите даже упрекнаха националистите, новите „балансьори“ в парламента, че не били достатъчно националисти.

Зимното припламване, макар и дирижирано, тръгна от непосилни сметки. Лятното, също толкова умело насочвано, не дефилира с живи факли, то се случи заради отвращението на гражданите към фигуранти в държавните институции, особено в репресивните. Същите тези граждани не виждат в самата държавност никакъв проблем обаче – през февруари имаше поне смътно прозрение в този смисъл. Затова сегашните протести не се нуждаят толкова от манипулиране. Те са спонтанно верноподанически – и трудно биха могли да бъдат различни, предвид социалния си състав.

Юнските протестиращи самоопределиха себе си като „по-образовани“, като „знаещи, можещи, самоосигурени“. Като „работещи с главите си“. Последното навярно е истина – изкарват сравнително прилични доходи с непроизводствен труд и затова главите им работят в тази посока – да изкарат пари и да си поискат гаранция от държавата, че това ще продължи.

Според статистиката по-малко от една четвърт от населението има доходи около и над средните. Над шейсет на сто пък „работят с ръцете“. Всеки ден сутрин към столицата пътуват претъпкани влакове с хора, които си доспиват, някои пристигат от 200 км, за да задоволят нуждата на София от евтина работна сила. Качеството на услугите на БДЖ заслужава дебела горчива книга. Разписанието е разредено и съобразено с началото и края на работния ден, вагоните са в ужасно състояние и на ръба на безопасността. Вечер същите влакове вонят на алкохол и умора – пътниците разпускат след бачкане, което осигурява ежедневното съществуване на „работещите с главите“, както и свободното им време да кръстосват жълтите павета с противоречиви искания. Бачкаторите нямат време за „гражданска активност“. Голяма част от тях или не са участвали в изборите, или са продали гласовете си за жълти стотинки. Повечето протестиращи обаче са ходили до урните и не са доволни от резултатите.

Както протестиращите, така и противниците на протеста обаче постигат трогателно единодушие относно държавността с всичките ѝ приложения. Мислите им са форматирани в едни и същи коловози: законност, легитимност, „да си върнем държавата от мафията“. Просто едните смятат, че държавността трябва да се спасява чрез оставки на правителства и нови избори, други – чрез работа на институциите – такива, каквито са според последните електорални игри.

„Будните граждани“ изповядват едно и също: верноподаничество към системата. Споровете са около това кой да я контролира – или по-скоро да се прави, че я контролира по телевизора, защото хората, които реално контролират системата, не обичат много да бъдат снимани и едва ли ще се осланят на мимолетните политически пристрастия на изтрещелия и наплашен от мизерия електорат, насиращ от се страх само при мисълта, че може да нарече нещата с истинските им имена. Същият този – иначе уж „образован“ и „квалифициран“ зациклил мозък, комуто е необходима не повече изчислителна мощност от тази на един касов апарат – продължава да бърка държава с общество, например. Някои го обясняват с „тежкото наследство от тоталитаризма“, когато държавата била всепроникваща, но това е половината истина, защото и западните буржоазни демокрации под една или друга форма се водят от мотото „питай какво да направиш за държавата, не питай какво тя ще прави за теб“.

Протестиращи и контрапротестиращи издигат в култ изборите – били „алтернатива на гражданска война“. Първо, настоящият „граждански мир“ по взетите жертви е равностоен на гражданска война, само дето кръвта не се лее по паважа, а бива изпивана от здравни каси, банки кредитори, монополисти, работодатели, данъчно предплатени, но пак искащи нещо отгоре „услуги“ на чиновници, натрапена нужда от юристи. Второ, в електоралната надпревара пак има победители – и спрямо общия брой гласоподаватели те обикновено са малцинство. Победителите в това „безкървие“, по-точно техните партийни водачи, налагат своите интереси на цялото общество, което му коства съвсем реални кръвозагуби. В качеството на лек на хората се предлага „да работят повече“ – отявлен цинизъм, при положение, че повече работа и повече доходи са съвсем различни неща. Резултатът е същият: избраните „слуги на народа“ властват над „суверена“ в негово име – душмански го товарят с данъци, оплитат го в бюрократични процедури, превръщат малкото му „права“ в подигравка, надуват задълженията му до пръсване.

Това е системата, към която протестите демонстрират своята лоялност, пазят се от „опорочаване“, но са порочни в основата си с настояването всичко да става „законно“, с „разрешение от властите“.

Единствен светъл, но твърде слаб лъч в цялата дандания е опитът на група алтернативно мислещи хора да инициират площадни асамблеи: когато институциите „не работят“, редно е гражданите да вземат нещата в собствените си ръце. Асамблеята на Орлов мост вече понесе преки нападения от агитките, но и без това насилие проектът се губи в общия хор за „възстановяване на държавността“. Протестиращите не искат „представителство“, нито „участие“, те искат нови лидери, искат властта „да направи нещо“ – фактическа пасивна позиция.

Площадите крещят „смяна на модела“ и „нов морал“. На дело – рестартиране на същата система, която поражда проблемите и ги затяга в невъзможни за разплитане възли. Възпроизвеждане на същия морал с мотото „няма безплатен обяд“ – но за привилегированите безплатният обяд не спира. Моралът зависи от социално-икономическите отношения, колкото и да го гримират, пак ще е като предишния.

Чуват се гласове „да не демонизираме политиците, и те са като нас“, леят се сладки слова как „партиите ще се пречистят“ под натиска на протестите. Не, не са като нас. Ние нямаме привилегии да натрапваме своите виждания на цялото общество, да го впрягаме да работи за частните ни интереси, нито получаваме големи заплати и всякакви възможности за безнаказани далавери. Никаква клизма, каквито и застояли лайна (дискредитирани политически мутри) да изхвърли от червата, не ще прочисти мозъка, не ще смени целите и интересите на партиите да бъдат „слуги народни“ с власт над народа.

Не, никакъв „граждански натиск“, никакъв „контрол“ не ще промени положението. Кой ще го упражнява постоянно? Протестиращото малцинство от „елитните“ граждани? Докато бачкаторите от провинцията се бъхтят по строежи, ремонтират, поддържат, хамалуват, развозват, чистят, прислужват, произвеждат? Възможен ли е пряк контрол над репресивните органи или даже над енергетиката, която бъка от „държавни тайни“?

Днешната криза на властта, породена от вътрешната конкурентна борба на различните кланове от политико-деловата класа, при наистина социално будно население би била двигател на поне някакъв обществен прогрес. Вместо това летните протести стават маша на междуклановите войни – или по-скоро боксови мачове – на групировките, легитимират властта като практика, нещо „от бога дадено“.

Верноподаническите протести не искат друг вид обществени отношения, на тях им е достатъчна смяна на мутрите и задниците в министерските кабинети. С портрети на революционери в тези кабинети.

Жалко, че героите от портретите не могат да слязат от тях, да погнат дерибеите от скъпите кресла – голяма е вероятността обаче „будните граждани“ от площадите тутакси да ги предадат на полицията като „провокатори“. Те още робуват на демагогемата, че държава и мафия са различни явления, защото не си дават сметка, че държавата е органичен враг на обществото, негов поробител, че тя не признава лоялност, когато става дума за нейните интереси. Овчарите не само доят и стрижат стадото, те колят и дерат – и няма значение колко опърничав или кротък и послушен си бил.

Васил Арапов