Всяка система рано или късно зловещо закостенява. И заради това всяко поколение има своята революция. Или своята лична битка за промяна на статуквото, ако щете. Можем да отричаме резултатите от тези битка, можем да скърцаме със зъби от яд, че някой изобщо се е вдигнал, може да ни причернява от гъста историческа злоба, но никой няма право да отрича правото на едно поколение да промени своя живот.
Заради това всеки път като дойде 9 септември с наслаждение се хващам с нелеката задача да изчитам всички ревашистки, злобни, патетични и гнусни статии, написани с идеята да очернят цяло едно поколение от млади хора и с медийни шаманистки техники да се опитат да направят така, че все едно България не е съществувала за 45 години.
Хей, имам новина за всички злобари: историята не може да бъде заличена, битките за промяна също. Ваше право е да злобеете, но злобата е път към инфаркта, а не към прекратяване на историята.
Нека да си представим България в началото на 40-те години на миналия век. Изхвърлете на боклука всички митове за една от трите най-развити държави в Европа, можете да целунете за сбогом красивата приказка, че под благородните усилия на мустакатия Борис Трети страната тънела в лукс и удоволствия и да махнете с ръка за довиждане на лъжата за благоденстващия народ. Учебникарската история принадлежи на управляващите класи. Обаче истинската история принадлежи на народа. И понеже плюя на спомените на наследниците на богатишите (историческата заслуга на 9 септември е, че ни отърва от буржоазията), ще се опитам да възстановя България по спомените на двамата си дядовци на които вярвам безпрекословно и абсолютно.
Единият ми дядо е от село близо до Пловдив, което се нарича Конуш. Село в което е кошмар да живееш в пролетно време по онези години. В него няма нито една асфалтирана улица и заради огромната кал децата е трябвало да се придвижват на кокили, за да могат да избродят докъдето й да е. Няколко поколения живеят в една къща, обработват едно парче земя, на практика не разполагат с никакви пари, а живеят като първобитните хора – с размяна на стоки. Властта изобщо не мисли за тях, а и самата идея за власт изглежда странно в едно село, което въпреки, че е на чернозем, тъне в абсолютна мизерия. Дядо ми ми е разказвал и следната история. В началото на 40-те години той за първи път изобщо вижда автомобил. Някакъв едър предприемач идва в тяхното село и паркира в центъра. Дядо ми, тогава малко дете, не издържа на изкушението и докосва автомобила. Наказан е жестоко със силен ритник от шофьора. Така в онези години управляващите класи са комуникирали с бедния народ.
При другият ми дядо положението е същото. Той е от село на име Съдийско поле, на 7 километра от Нова Загора. Не се заблуждавайте – в онази царска България 7 километра се равняват на разстоянието до Луната. Изостанало, абсолютно немодерно село, със земеделие от 17 век. Когато цяла Европа използва трактори в България се оре с магарета и волове. Всъщност именно този образ трябва ясно да пречупи идеологическата лъжа за благоденстващото царство.
Само да отворя една скоба. Можете да мислите каквото си искате за 9 септември, можете да го мразите, ненавиждате, оплювате, да скачате върху него и да си упражнявате постмодерните иронии. Но светлината дойде в селата именно след тази дата. Моят дядо е един от носителите на тази светлина. И тук имам предвид най-баналната, но най-важната от всички светлини – електрическата. Един ден сигурно в Съдийско поле ще сложат паметник на дядо ми с крушка в ръката, защото именно той окабелява цялото село и докарва електричеството в него. Това става едва в началото на 60-те години. При социализма. Пак ли ще ми приказвате за благоденствието на царска България, а?
