неделя, 9 септември 2012 г.

9 септември като „Окупирай Уолстрийт”



Всяка система рано или късно зловещо закостенява. И заради това всяко поколение има своята революция. Или своята лична битка за промяна на статуквото, ако щете. Можем да отричаме резултатите от тези битка, можем да скърцаме със зъби от яд, че някой изобщо се е вдигнал, може да ни причернява от гъста историческа злоба, но никой няма право да отрича правото на едно поколение да промени своя живот.

Заради това всеки път като дойде 9 септември с наслаждение се хващам с нелеката задача да изчитам всички ревашистки, злобни, патетични и гнусни статии, написани с идеята да очернят цяло едно поколение от млади хора и с медийни шаманистки техники да се опитат да направят така, че все едно България не е съществувала за 45 години.

Хей, имам новина за всички злобари: историята не може да бъде заличена, битките за промяна също. Ваше право е да злобеете, но злобата е път към инфаркта, а не към прекратяване на историята.

Нека да си представим България в началото на 40-те години на миналия век. Изхвърлете на боклука всички митове за една от трите най-развити държави в Европа, можете да целунете за сбогом красивата приказка, че под благородните усилия на мустакатия Борис Трети страната тънела в лукс и удоволствия и да махнете с ръка за довиждане на лъжата за благоденстващия народ. Учебникарската история принадлежи на управляващите класи. Обаче истинската история принадлежи на народа. И понеже плюя на спомените на наследниците на богатишите (историческата заслуга на 9 септември е, че ни отърва от буржоазията), ще се опитам да възстановя България по спомените на двамата си дядовци на които вярвам безпрекословно и абсолютно.

Единият ми дядо е от село близо до Пловдив, което се нарича Конуш. Село в което е кошмар да живееш в пролетно време по онези години. В него няма нито една асфалтирана улица и заради огромната кал децата е трябвало да се придвижват на кокили, за да могат да избродят докъдето й да е. Няколко поколения живеят в една къща, обработват едно парче земя, на практика не разполагат с никакви пари, а живеят като първобитните хора – с размяна на стоки. Властта изобщо не мисли за тях, а и самата идея за власт изглежда странно в едно село, което въпреки, че е на чернозем, тъне в абсолютна мизерия. Дядо ми ми е разказвал и следната история. В началото на 40-те години той за първи път изобщо вижда автомобил. Някакъв едър предприемач идва в тяхното село и паркира в центъра. Дядо ми, тогава малко дете, не издържа на изкушението и докосва автомобила. Наказан е жестоко със силен ритник от шофьора. Така в онези години управляващите класи са комуникирали с бедния народ.

При другият ми дядо положението е същото. Той е от село на име Съдийско поле, на 7 километра от Нова Загора. Не се заблуждавайте – в онази царска България 7 километра се равняват на разстоянието до Луната. Изостанало, абсолютно немодерно село, със земеделие от 17 век. Когато цяла Европа използва трактори в България се оре с магарета и волове. Всъщност именно този образ трябва ясно да пречупи идеологическата лъжа за благоденстващото царство.

Само да отворя една скоба. Можете да мислите каквото си искате за 9 септември, можете да го мразите, ненавиждате, оплювате, да скачате върху него и да си упражнявате постмодерните иронии. Но светлината дойде в селата именно след тази дата. Моят дядо е един от носителите на тази светлина. И тук имам предвид най-баналната, но най-важната от всички светлини – електрическата. Един ден сигурно в Съдийско поле ще сложат паметник на дядо ми с крушка в ръката, защото именно той окабелява цялото село и докарва електричеството в него. Това става едва в началото на 60-те години. При социализма. Пак ли ще ми приказвате за благоденствието на царска България, а?

И в тази бедна, изтормозена, окрадена, грабена и тормозена от нагли богаташи страна, изведнъж се появяват млади хора, които отказват да се примирят с положението. Представете си тяхната сила. Те излизат от селата или от най-бедните семейства в градовете. В онази епоха образованието е нещо недостъпно за тях. Нещо повече – то умишлено е направено недостъпно, защото управляващата класа няма нужда от умни бедни. Тя иска вечно статукво. И тези млади хора надмогват себе си, надмогват собствения си произход. Започват да учат, да четат, да търсят смисъл в своя живот, да искат различна държава, да искат светъл живот.

Властта им отговаря с репресии, побоища, убийства и затвор. Днес избирателната памет много лесно говори за това колко е бил недемократичен социализма (а нима някой го отрича?), но никой не иска да признае факта, че България преди 1944 година е една авторитарна полицейска държава със стражарски манталитет, която на всичкото отгоре става и съюзник на фашистка Германия. Вероятно не трябва да наричаме това фашизъм. Защото то не е.

То е по-скоро абсолютно малоумен фашизъм.

9 септември е като исторически вариант на „Окупирай Уолстрийт”. Ние сме големи майстори да обясняваме вътрешните си процеси с външни сили, да изпадаме в параноя за миналите процеси, но ако за момент ще абстрахирате от СССР, нацистка Германия, войната и всички останали гадости, ще видите, че промяната е била просто неизбежна. Системата тогава е зациклила така брутално, че отговаря на политиката с полицейски тормоз. Хей, отрязаните глави на партизани нима са знак за демокрация? И, ако оправдавате действията на стражарите тогава, защо се гневите на Народния съд?

Онези хора, които искаха 9-ти септември да дойде вярваха в по-добър свят. После се подиграха с тяхната вяра. Така че, не се правете, че жертвите сте вие. Жертвите всъщност са те. Те искаха по-добър живот, а получиха тоталитаризъм. Но това нито за миг не променя тяхната искреност и техния протест. Те са били това, което са – млади, наивни, чиста, себепожертвователни. Намерете ми днес човек, който е готов да си заложи главата за една идея...

Днес хората се бунтуват срещу блокиралия капитализъм и неговата постоянна фабрика за неравенство. Тогава, през онези мътни, бурни и кървави години, хората всъщност са се бунтували за абсолютно същото. Те не са искали да вярват, че страната им цял живот трябва да остане в блатото и, че техния живот е приключил в мига в който са се родили деца на овчари.

И тези млади хора тогава изравниха уравнението. А историята се подигра с тях. Тя, историята, е коварна любовница, на всеки му гледа сеира. Но да откажете да признаете мечтата за различен живот и тогава и сега си е чист цинизъм. Защото, ако не беше този проклет 9 септември, с много от вас днес нямаше да сме тук. Забравените поколения преди нас получиха своя шанс да излязат от мрака на историята и да заявят присъствие.

А историята след 9-ти е историята на всяка една революция досега, особено, когато някъде дори и за миг се е проляла кръв. Няма как да има оправдание за престъпленията. Но и никога няма да приема „чистите” съвести на хора, които са страшно гневни на едните престъпления, а престъпленията на други наричат „националноотговорна позиция”. Всъщност 9 септември тогава дойде именно заради двойния стандарт издигнат до ниво на изтънчена политическа мизерия и нищета на духа.

България получи шанс да бъде друга. И го пропиля. Не е за първи път. Най-вероятно няма и да е за последен.

Но от тази история ни остава мечтата за различен живот. Остава една кратка надежда, че има друг свят, каквото й да говорят онези, които не искат да го има. Заради това трябва да си спомняме 9 септември като поезия, а не като история. Историята е наука за мрака. Поезията е знание за светлото чувство. И заради това точно в този момент ми се иска да дам думата на един български поет. Поет, който не може да бъде обвинен, че някога си е превивал гръбнака. Поет, който в най-политическите времена на тоталитаризма е извоювал своето право да бъде лиричен, който беше бунтар със своите думи, защото никога не ги пречупи по политическа поръчка. Поет, който беше сакат, но пък с такъв невероятен дух. Става дума, разбира се, за Дамян Дамянов. В едно свое стихотворение той директно се обръща към младите мечтатели и този разговор с миналото е всичко друго, но не и подлярски или несъпричастно ироничен:


Безименни и именни ремсисти,
На мръсната епоха рожби чисти,
Заварени деца на тъмнината,
С вас пак се срещам всяка нощ, когато
Тъгата ми наметне свойта примка...
Вий слизате от пожълтели снимки,
Възкръсвате от мътните клишета
На свойте полицейски досиета...


Те наистина са светли деца на тъмната епоха. И аз съм избрал. Точно така, избрал съм (не са ми го внушавали, знанието не ми е предадено като зараза, баща ми никога не ме е карал да следвам неговия политически път, всичко е мой избор) да си спомням за тези хора с топлина, възторг и тъга. Те искаха, но не успяха. Мечтаеха, но се провалиха. Бяха добри, но създадоха и ужас.

И въпреки всичко това те заслужават да бъдат помнени. Защото всяко поколение си има своята революция, независимо как ще я нарече.

А, ако някой избира да забрави или да се прави, че това никога не го е имало, или да твърди, че всичко е било сатанински план и гадост, проблемът е изцяло негов. Защото идеите не могат да бъдат убити от кратки медийни злоби. А паметта пък е толкова трайно нещо, че пренася през времето всички онези, които умишлено се опитват да натикат в забравата.

Докато има гневни статии и истерични вопли, аз ще се радвам. Защото ще знам, че паметта е жива.

Паметта. Единственият начин да се окупира историята. 

Александър Симов

Вижте още:

9 септември 1944 – Денят на Народната победа

9 септември – ПАК ЩЕ УСПЕЕМ

Ден на освобождението на Италия от фашизма

Няма коментари:

Публикуване на коментар