неделя, 14 октомври 2012 г.

Джон Кю, или капанът на здравната система

Разглеждайки програмата на bTV, която в последно време е поразредила американските бози с пропагандни филми от края на живковизма и оправдаващи Възродителния процес, попаднахме на филм, който впечатлява с тематиката си – превръщането на здравеопазването в стока достъпна само за богатите. Филмът случайно или не ще бъде излъчен късно тази вечер, така че ако ви се гледа, а утре трябва да започвате рано-рано работната седмица, може да го издирите из торрентите. Става дума за "Джон Кю" на режисьора Ник Касавитис, вдъхновен от личната му драма, свързана с болната му дъщеря. Предлагаме ви едно българско ревю на филма, писано  преди 10 години, когато заглавието излиза на екран.


Ако решите да гледате този филм, бързо ще се убедите и ще схванете кристално ясно, че не само българската здравна система е от типа "олеле, мале". Джон Кю е емоционален и разтърсващ разказ за мъката, безизходицата и крайните решения с неясен изход, които един баща трябва да вземе, когато синът му е на смъртно легло, а лекарите повтарят, че много съжаляват, но сиренето е с пари.

Лентата на Ник Касавитис отнесе тлъсти критики, че е прекалено манипулативна, претъпкана с клишета и плакатна изразност, че подклажда тероризма и че в крайна сметка няма нужда от подобни филми. На фона на трагичните събития, резултат от терористичните акции, извършени през миналия септември, американското общество е достатъчно чувствително на тема кино, възхваляващо насилието. Но тук насилието може да бъде погледнато двузначно. Как бихте постъпили вие, ако виждате как единственото ви дете издъхва и може да бъде спасено, но лекарите ви повтарят, че всичко е въпрос на финанси? Бихте ли грабнали пушката? Бихте ли взели заложници? Бихте ли жертвали собствения си живот в името на вашето дете?

Повечето родители биха отговорили утвърдително на тези въпроси. Някои биха се замислили. Трети няма да се съгласят, но в случая тезата на авторите не е толкова за насилието, колкото за отговорността, която едно развито общество не желае да поеме. Поставянето на норми и тяхното развиване по точни траектории винаги води до скованост в структури от всякакъв тип. Липсата на гъвкавост в лицето на административните механизми кара ответните елементи да търсят алтернативни подходи. И докато в повечето сфери алтернативните подходи могат да се дефинират като корупция, то в здравеопазването подходът обикновено е различен. Не можеш да подкупиш касата на болницата да ти издаде квитанция за платена операция. Просто плащаш или се примиряваш с факта, че светът е устроен несправедливо.

Американското кино сравнително рядко се захваща със социално ангажирани теми. Парливи, често изваждащи на показ страни на "перфектната" система, които много хора не желаят да виждат, тези ленти са обречени на омразата на критиката и подкрепата на аудиторията. Социалното кино, прицелено в дилемите на обикновените хора, вирее отлично в тв средата, а спорадичните му посещения на големия екран стават все по-редки. Причината за това отстъпление се крие в подхода и реакцията на аудиторията. Доказано е, че зрителите по-скоро не искат да ходят на кино с цел гледането на такова кино, но в същото време биха го гледали с удоволствие и внимание в къщи. Затова в последните десетина години този жанр стана златен посредством канали като "Холмарк". В този смисъл продуцентите на филма са проявили смелост в решението си за киноразпространение. Най-солидното им основание се казва Дензъл Уошингтън. Носителят на "Оскар" е отново перфектен, изумителен и смазващо достоверен в подхода си към образа на Джони Кю. Играта му блести с изисканост, в поведението му няма до откриете и най-бледа следа от фалш, гласът е добре модулиран и истински. Той е природна стихия, с която Холивуд все повече ще се съобразява.

В "Джон Кю" Уошингтън е в ролята на работник в голяма фабрика. Мъж, който с честен труд се грижи за своята съпруга (Кимбърли Елис) и 10-годишния си син (Даниъл Смит). Трагедията връхлита семейството, когато малчуганът припада по време на спортно събитие. В болницата се оказва, че детето е с увредено сърце и има два изхода. В единия просто трябва да се подобри качеството на живот за оставащите "... месеци, седмици и дни", а в другия - сърдечната трансплантация е с цена от четвърт милион долара. Директорката на болницата (студената и рязка Ан Хечи) се опитва да убеди родителите, че първият вариант е по-добър. Джон е отчаян и след като разпродава цялото си имущество и взема парите от здравната застраховка, се оказва... че те не стигат. Все пак той намира пари колкото за един пистолет, с който взима заложници в спешното отделение с искането операцията да бъде извършена. Когато полицията пристига и преговорите с "терориста" започват, се оказва, че драмата не може да бъде решена нито лесно, нито бързо. От една страна, детето умира само няколко етажа нагоре в същата сграда, от друга, нервно пушещата шефка на болницата си иска парите, от трета, на началника на полицията му е нервно от приближаващите избори и решава да приключи бързо случая, изпращайки снайперист. А самият Джон Кю иска само да продължи да има син.

Вероятно на много от зрителите мелодрамата ще им нагарча. Други няма да припарят до кината само като чуят, че филмът е драма. Когато аз го гледах, около мен се мокреха изобилно със сълзи дамски кърпички с размерите на плажни хавлии. Изобщо – както ви харесва.


Вижте още:

Лекарите в Испания отстояват правото на безплатно здравеопазване за имигрантите


Няма коментари:

Публикуване на коментар