вторник, 20 декември 2011 г.

Списаревски и Луков. Родолюбецът и чуждопоклонникът


Неонацистите в България издигат днес като свои основни герои и хора за пример Димитър Списаревски и ген.Христо Луков. Димитър Списаревски е летец-изтребител, загинал на 20 декември 1943 г. в сражение с американски самолети, изпратени да бомбардират София. Ген.Луков е един неуспял кандидат за български фюрер, разстрелян пред дома си на 13 февруари 1943 г. от Антифашистката съпротива. Неонацистите се прекланят пред тях, защото, уж и двамата са загинали като герои, като български родолюбци, отстояващи българските национални интереси и защитаващи монархо-фашистката власт. Но за тези, които са се занимавали по-обстойно с биографиите на Списаревски и Луков, няма как да не направи впечатление ОГРОМНАТА разлика между тях, между техните възгледи, между техните действия. Нека вземем няколко характерни примера от техния живот, от които човек може да си направи изводи за това каква е разликата между родолюбеца и чуждопоклонника, между българския патриот и хитлеристкия агент.

            Възпитан от дядо си, Д.Списаревски от малък се запознава с българската история и ясно осъзнава кой има най-голям принос за освобождението ни от османско иго – руският народ. Негов любим герой е подполковник Калитин – спасителят на Самарското знаме от турците при Стара Загора. Затова, когато го питат защо иска да учи в руско училище, Списаревски отговаря: „Защото дядо ми е учил някога в Русия и защото подполковник Калитин е загинал за България”.

            Същевременно, ген.Луков се прекланя пред цар Фердинанд – един от хората с най-големи заслуги за националните катастрофи, преживени от българския народ през 20 век, донесли ни неизмерими страдания и мъки. Затова говори неговото писмо от 1932 г. до Фердинанд:

                        Vasche Velitschestvo

            Ofizerite ot 27 vipusk prazdnuvaiky 25 godischninata ot proisvodstvoto im si spomnjat sas tschuvstvo na dalboca priznatelnost y predannost za Tzara-Otez ot Kogoto imacha visocata tschest da polutschat litschno parvia cadetsky y parvia ofizersky tchin.

Za savipusknizite

                                                           Polcovnic Lucov


Забележете само по какъв начин е написано писмото – на така омразната за всеки български родолюбец „шльокавица” – израз на преклонение пред Запада и на неуважение на българската национална култура, традиции и ценности. В книгата за Списаревски  (Л.Овчаров – „Списаревски. Повест за живата торпила”, изд. 1998 г., гр.София) се отбелязва, че „особено непримирим е Списаревски срещу безродниците и слабите духом които гънат гърбовете си в чуждопоклонство. Срещу тях трудно сдържа гнева си. Ръцете го засърбяват. Свива юмрук.” Известен е случаят от честването на един 24 май – Денят на светите братя Кирил и Методий, на славянската писменост и култура – в него събралите се летци празнично се веселят в градския Военен клуб в Плевен заедно с току-що завършилите зрелостници. И докато летците пеят български военни маршове и „Хубава си моя горо”, наперените младежи демонстрират нископоклонството си пред Хитлерова Германия, пеейки немски маршове. Списаревски зашлевява един от тях, а останалите млади хитлеристчета се разпръскват яко дим...

            Списаревски никога не прави ниски поклони и пред представителите на „Хилядолетния райх” – известен е случаят, когато в школата във Вернойхен (Германия) набил един немски летец-капитан, който обидил България и нейните летци, наричайки ги „балкански туземци”.

            Известно е също така (нещо, което няма никак да се хареса на неонацистите), че Списаревски приема с гняв и ярост новината за подготвяното депортиране на българските евреи: „С войната столичните защитници свързват всичко. С нея свързват и смъртта на знаменитото кученце Чочо, което моторизирана немска колона прегазва на шосето София-Сливница. Някой ще каже – кучешка смърт... За Спаич (така са казвали на Списаревски) и другарите му техният талисман загива от същата машина на войната, дето прегазва и засява с безброй човешки жертви Европа. С нея свързват и арестуването на млада еврейка, която повишеният в поручик Списаревски с пагона и с мъжката си сила измъква насред София от ръцете на двама полицаи. В нейно лице той вижда съученичката си Клара Каин, дъщеря на унгарски евреи към австрийската търговска параходна агенция в Лом. С тънки широки устни; с изтеглени големи бадемови очи; с черна коса и като че винаги с учудени вежди... В столицата вече се заговорва за депортиране на българските евреи към фашистките концлагери на смъртта. Убеден в правото си на техен защитник, въздушният ас изповядва без страх:

            - Аз пръв ще хвърля бомба отгоре и няма да позволя да бъдат екстрадирани евреите по Дунава!

            В тази закана се побира цялата му физическа и духовна сила, проумял сякаш думите на Макиавели: „За да изплашиш вълците, трябва да си лъв!” А по земята и в небето вълчи глутници – колкото щеш. От хищни по-хищни. Зверове в човешки образи, едни прегракнали от рев „Разделяй и владей”, други плъпнали подире им да разпределят света и наложат „нов ред на земята”.

            Същевременно, известен е подчертано анти-еврейският характер на оглавявания от Луков Съюз на българските национални легиони (СБНЛ)...


            Списаревски гледа с нескрита омраза и презрение към богаташите и обслужващите ги български министри, които въвличат България в унищожителна война на страната на Германия: „Във въздуха и на земята той е по своему различен от другите летци. По своему непредвидим и неподражаем. Своеволен и дързък. Неподвластен на когото и да било. Дори и пред министъра на войната. Пристига министърът на войната генерал Даскалов със свита министри, военни, с милионера Багаров. Дръпва една реч пред летците, за да каже:
            - Войната все повече се разраства и ожесточава. Тя може да потропа и на нашата врата, затова бъдете готови да поразявате самолетите на противника, дори ако трябва да се блъскате в тях!...
            Десният фланг се размърдва. Привел рамо до рамото на Виктор Павлов, уж на ухота му шепне Спаич, ала тъй, че и други да чуят:
            - За кого че се блъскам, за милионера Багаров ли?
            Всички знаят чия е вилата с най-голямата винена изба в близкото селище Баня. За богаташа министър Багаров ли да се блъскат? Репликата на Спаич от уста на уста стига чак до левия фланг, не чута от когото трябва. След патетичния призив на военния министър, големците запрашват към Карловските бани, към вилата на милионера с най-дълбоките винарски изби.
            „На война като на война” – иронично подметва подире им Спаич, както преди година подир приземилия се фон Папен на летище Божурище с „пробойни” по самолета. Иронията му не е в кого, а за кого аджеба трябва да се блъскат българските изтребители.”

            А не е ли като Багаров и ген.Луков, за когото се знае, че е спечелил като военен министър (1935-1938 г.) доста добри пари от сделки с оръжие от Германия за България?
         
            Списаревски решително не одобрявал войната, започната от Германия срещу СССР и категорично заявява, че по никакъв начин няма да участва в нея: „Готов съм – казва той пред колегите си – да воювам с всички, които посмеят да нападнат България. С руснаците няма да воювам, защото сме братя по кръв”. А друг път коментира: „Ще види Хитлер дали славянският колос е с глинени крака! Жалко е, че нашите тъпи управници не виждат истината и водят България към страшна катастрофа”.

Не по-малко ярост предизвиква у Списаревски обявената от филовци „символична война” на САЩ и Англия: „Тъкмо са насядали да вечерят и репродукторът в казиното пропуква. След минута с повелителен тон отеква гласът на министър-председателя Богдан Филов, който прочита прокламацията до българския народ, от чието име правителството два дни по-късно скъсва дипломатическите си отношения с Америка и Англия... Сякаш сух залък засяда в гърлата им. Списаревски не се сдържа и крясва:
- Това е срам за България!
Най-старшият, за да не изпати от началството, ако не отреагира, уж го смъмря:
- Бъди спокоен, Списаревски. Това е символична война, освен туй американците са далече от нас!
- Добре, господин капитан, „символична война” – с присмехулна нотка в гласа си повтаря двете думи Спаич. – Но ако американците дойдат близо до нас, тогава Филов и министрите, и вие – летците канцеларисти – ке се криете в мазетата, а ние с остарелите „Доган”-и и с „Месершмит”-ите ще трябва да се бием с техните крепости!...” – за Списаревски е повече от ясно, че българските хитлеристи тласкат България към нова национална катастрофа. Особено активен в това отношение е ген. Луков, който е ратувал за изпращане на български войски на Източния фронт, срещу СССР. Заради което е и разстрелян от Антифашистката съпротива. Убит е като куче от Виолета Якова – неонацистите няма как да не мразят това име, защото тя олицетворява всичко което те ненавиждат – Виолета Якова е едновременно комунистка, еврейка и жена, т.е. най-лошата (от тяхна гледна точка) възможна комбинация.

Съвсем друга е съдбата на Димитър Списаревски. На 20 декември 1943 г. армада американски бомбардировачи „летящи крепости” Б-24 Либърейтър („Освободител”), охранявани от 50 изтребители, се насочва да бомбардира за пореден път София. Димитър Списаревски е един от изтребителите на бойно дежурство на летище Божурище с Месершмит Ме-109G-2, които трябва да пресрещнат англо-американците преди да достигнат града. Това е първият му боен полет, за който той се готви отдавна.

Според бойния дневник на 3/6 изтребителен орляк, в който лети Списаревски, битката протича по следния начин: Либърейтърите летят към София в клинов строй по тройки, ешелонирани в тилна колона, краят на която се губи до хоризонта. Българите формират насрещен боен ред, ешелонирани поятно, по четворки в тилна колона. Летят срещу противниковите самолети на 6000 метра височина. Българският орляк 3/6 има задачата да завърже бой с противниковите изтребители, двутелите П-38 Лайтнинг, а в това време другият орляк – 2/6, да удари бомбардировачите и да ги принуди да хвърлят бомбите си извън София.

Самолетът на Списаревски не успява да стартира, затова той излита с резервна машина, със закъснение след другите. Когато достига до бомбардировачите, въздушният бой вече е започнал. С безумно смела маневра, той сваля един бомбардировач. Списаревски се измъква от два американски изтребителя, насочва се към група от 16 Либърейтъра, но в борбата си с охраняващите го британски изтребители свършва патроните на бордовата картечница. Тогава, без колебание, той се блъска във водаческата машина. Бомбардировачът е разцепен във въздуха, спасява се само опашният стрелец, който е изхвърлен заедно с картечниците от ударната вълна. Самолетът на Списаревски пада на височините над село Пасарел, Софийско. Тялото му е открито сред отломките. От другата страна на селото пада поразеният бомбардировач. Врагът е принуден да се оттегли и да хвърли бомбите си в полето. Има различни свидетелства за тарана, но единствен реален очевидец е пилотът на американски изтребител, който малко след това също е свален и пленен.

Така Списаревски загива за своя обичан български народ. Не за Хитлер, не за Филов, а за Него – потиснатия и тероризиран, изстрадал и измъчен народ.

Лейтенант Едуард Тинкър, участник във въздушния бой на 20 декември 1943 година, заявява: „Българските летци се бият с ожесточение, като че ли защитават най-скъпата светиня на света. За мен те изчерпват понятието ненадмината ярост в авиацията”.

Димитър Списаревски, първата жива българска торпила, е произведен посмъртно в чин капитан. Погребан е в Централните софийски гробища, Алеята на летците. За свалянето на един четиримоторен бомбардировач на летеца са признати три въздушни победи.

Подофицер Робърт Хенри Ренър, единственият оцелял от екипажа на сваления с таран бомбардировач по-късно моли да се види с майката на Списаревски, за да й предаде своите медали и ордени в знак на дълбоко уважение пред подвига на нейния син.

Подвигът на Списаревски е признат и от съветския военен комендант на София. Веднага след 9.ІХ.1944 г. някои непроумели истинската героична същност на стореното от Списаревски, побързват да сложат неговото семейство в списъка с неблагонадеждните софиянци, които трябва да бъдат изселени от столицата:

„Почему так? – почудва се руснакът. ­­– Он не враг, он погиб для Родины! Он ваш герой!” (Защо така? Той не е враг, той е загинал за Родината! Той е ваш герой!) – назидателно изрича и задрасква името на бащата на Списаревски от списъка с нарочените за неблагонадеждни.

Ето каква е разликата между Списаревски и Луков. Списаревски – родолюбецът, презиращ чуждопоклонничеството, богаташите и техните министри, уважаващ руския народ и заслугите му за свободата на България, защитаващ българските евреи от анти-еврейското законодателство и жертвал се за мирните български граждани, подложени на англо-американски терористични бомбардировки (спрени между другото с личната намеса на Георги Димитров и Сталин). И, от друга страна – Луков – хитлерист, чуждопоклонник, прекланящ се пред царе и фюрери, корумпиран, мразещ българския народ (и мразен от българския народ), мразещ евреите, готов да изпрати български войски да воюват срещу своите руски славянски братя, разстрелян като куче пред дома си.

Ето такава е разликата между родолюбецът и чуждопоклонникът. Между българския патриот и хитлериста.

Вие избирате какви да бъдете – като Списаревски или като Луков.

Живко Вълчев


Балада за Списаревски: 


Вижте още:

Как ген. Христо Луков богатееше на гърба на българския народ

Кой и защо ликвидира ген. Луков. Кой ще спре новите луковци

Мнение на един типичен "български" неонацист

Протест срещу шествието в памет на ген. Луков и внасяне на открито писмо в Столична Община

Защо нацистите мразят Ботев и Левски

Магнитните бури влияят на психиката на нацистите


събота, 17 декември 2011 г.

Освободителя

"Вие бяхте свидетели на моите усилия да донеса свободата, тук, където преди това царуваше тиранията. Работих самоотвержено, отказвайки се от моето богатство и моето спокойствие."
Симон Боливар 
24 юли 1783 – 17 декември 1830

И днес – 181 години след смъртта на ОСВОБОДИТЕЛЯ, неговото политическо кредо отново е актуално, неговата честност е за пример и неговата антиколониална борба осветлява пътя на народите, на революционерите в света, и на цялото човечество.


четвъртък, 8 декември 2011 г.

8 декември

На 8 декември 1886 г. е роден мексиканският художник и стенописец Диего Ривера, известен най-вече с дълбокото социално и политическо съдържание на творбите си. През 1922 г. става член на мексиканската комунистическа партия. Известен е със скандала около стенописа „Човек на кръстопът“ от 1933 година, в сградата на Рокфелер Сентър, Ню Йорк. Когато Нелсън Рокфелер разбира, че Ривера е сложил лика на Ленин и други комунисти на стената, заповядва разрушаването ѝ. Но Диего отново рисува тази си творба на следващата година в Мексико Сити като добавя и допълнителни щрихи, сред които образа на Джон Рокфелер в компанията на „силно гримирани мадами“. Стенописът в този си вид се намира в Двореца на изящните изкуства в Мексико Сити.

"Човекът на кръстопът" дълго наименование: "Човекът на кръстопът, вглеждащ се с надежда и възвишеност в избора на ново и по добро бъдеще" 1934

"Man at the Crossroads". Long title:" Man at crossroads looking with hope and high vision to the choosing of a new and better future", 1934.


На 8 декември 1980 бе застрелян Джон Ленън. Човекът, който искаше да си представим свят без държави, където хората живеят в мир. Свят без владения, в който няма алчност и глад, и е братство на хората. Всички хора, споделящи един свят.

За тази му мечта и симпатиите му към марксизма е разследван и преследван от ФБР като престъпник. Говори се и че убийството му не е просто дело на психично болен почитател...

Но каквато и да е действителността, гласът на Ленън не може да бъде заглушен.


8 декември 2011 - студентите в България имат празник. В същото време управляващите мислят как да им отнемат правото на образование, как да го превърнат в луксозна стока само за богатите. Честит празник, драги студенти, той си е ваш, още не са ви го отнели! И не забравяйте, че за да има поводи за празнуване, всеки ден в капиталистическата система трябва да е ден за борба!

сряда, 7 декември 2011 г.

Да си спомним Никола Вапцаров


Днес се навършват 102 години от рождението на големия поет, антифашист, комунист и Човек Никола Вапцаров. Век по-късно борбата за свобода и социална справедливост продължава да бъде все така "безмилостно жестока". Но тя неминуемо ще бъде увенчана с успешен край, ако си спомняме и следваме светлия пример на хора като Вапцаров.


Огняроинтелигентска

Сънно тракат
релсите във мрака.
От умора
ставите болят.
Някой би въздъхнал;
"Не очаквам..."
Не! Очаквам!
Чака ме светът.

Зная свойто място
във живота
и напразно
няма да се дам.
Честно ще умра като
работник
в боя ни
за хляб и свобода.

Никола Вапцаров, 1939

неделя, 6 ноември 2011 г.

„В Мюнхен и в България, и навсякъде другаде: ЛЕКА НОЩ, БЯЛА ГОРДОСТ“


Феновете на Байерн издигнаха огромен транспарант, насочен срещу изстъпленията на българските фашисти от последните седмици (и най-вече расистките анти-цигански метежи от края на септември 2011). „В Мюнхен и в България, и навсякъде другаде: ЛЕКА НОЩ, БЯЛА ГОРДОСТ“ – този лозунг беше издигнат по време на мача от Шампионската лига между Байерн и Наполи, игран в Мюнхен на 2 ноември 2011. Автор на акцията е антифашистката футболна групировка Schickeria Munchen http://www.schickeria-muenchen.org/
Видео:
Самият лозунг „Лека нощ, бяла гордост”, произлиза от широка антифашистка кампания, подета от различни младежки радикални среди в Германия (и не само). Тя е възпята в песента на групата Loikaemie – „Good Night White Pride”, която призовава за прочистване на музикалните среди от фашистите. Впоследствие песента се превръща в един от химните на съвременния радикален младежки антифашизъм.
Текст:
Good night white pride

you pick on the weak
you`re only strong in groups
can`t do shit on your own
you pick on those who are few
right winged scum
you have no plаce in our scene
right winged scum
we’ll teach you what skinhead really means

you`re the sickness of our generation
you`ve infested almost every nation
you`re the plague of our society
you are our most hated enemy

listen what we have to say
good night white pride
only what we have tro say
good night white pride
good night good night good night
good night white pride..


Вижте още: 

Как нацистите се опитаха да унищожат Байерн Мюнхен

Неудобният Байерн

понеделник, 17 октомври 2011 г.

Смит и Карлос - героите от олимпиадата в Мексико 1968


На церемонията по награждаване на 200 метра гладко бягане чернокожите американци Тони Смит (злато) и Джон Карлос (бронз) се появяват с високи черни ботуши и черни ръкавици. Тъй като имат само един чифт ръкавици, преди награждаването си ги поделят и шампионът Томи Смит държи дясната си ръка вдигната, а Джон Карлос лявата със свит юмрук по врема на химна на САЩ. Двамата са били част от политическото движение в защита на афроамериканците Black Power. МОК наказва и двамата с доживотна забрана за участие на олимпиада. Проявата им е подкрепена и от вицешампиона Питър Норман /Австралия/, който излиза на награждаването със значка за подкрепа на човешките права на чернокожите в САЩ /Olympic project for human rights/. Той не е наказан от МОК, но търпи репресии от страна на австралийските власти, което го принуждава да се оттегли от леката атлетика и да се занимава с австралийски футбол като аматьор.

вторник, 4 октомври 2011 г.

Биреният бунт

Биреният бунт

Поръчково убийство от виден мафиот,

събуди низки страсти у един заспал народ.

Вместо олигарсите за вредни да признае,

по-удобен враг намери си, с който да играе.


И така започна всенародното веселие,

интереси, гняв и етническо гонение.

Събуди се една велика нация,

за журналистите – поредната сензация.


Протести, стачки, лозунги с омраза,

ксенофобията стана обществена зараза.

Малолетни рецитират „Моята борба“,

мислят се за повече от другите деца.


Колко сме велики ще покажем пред света,

зениците ни са с размери на яйца.

Неадекватни на площада ний ще сеем смут

и така чак до края на Бирения бунт.


Докато се бием кой как изглежда,

някой горе картите нарежда.

Депутати, кметове и президенти

се чудят как да трупат дивиденти.


Спят спокойно белите царе, царици,

всички до един – добри душици.

Те цял живот ще бъдат в ложата -

родени са с правилния цвят на кожата.


А ний... О, ний не спим, а протестираме,

против всички други етноси скандираме.

Ще се справим с всеки враг, дори прикрит.

Деца тъпи – етнически конфликт.


2 октомври 2011, Такова

неделя, 11 септември 2011 г.

11 септември 1973

Днес се навършва годишнина от взривяването на Световния търговски център в Ню Йорк. Силните на деня ще леят крокодилски сълзи за невинните жертви и ще обясняват колко хубави неща са полицейщината и увеличението на военните разходи за „демократизиращите” войни на капитала. Казионните медии пък, разбира се няма да си „спомнят” един друг 11 септември, дал началото на кървавата фашистка диктатура в Чили, поддържана в името на същия този капитал.

Италианската антифашистка ска-пънк група Talco написват песен, озаглавена – 11 Settembre '73 (11 септември 1973) – в памет на десетките хиляди жертви на позорния фашистки режим на диктатора Пиночет, предател на собствения си народ и слуга на Щатския империализъм.


През 1970 г. чрез демократични избори за президент на Чили е избран Салвадор Алиенде. Часове преди встъпването му в длъжност агенти на ЦРУ убиват генерал Рене Шнайдер (главнокомандващ чилийските въоръжени сили), който преди това гарантира, че армията няма да се намесва в политическия живот на страната. Коалиционното правителство на Блока на народното единство, начело с Алиенде, започва да реализира програма за социално-икономически преобразования и реформи, които застрашават интересите на чуждестранния капитал (предимно американски) в страната.

Администрацията на американския президент Никсън хвърля десетки милиони долари, за да попречи на избирането на Алиенде, а след изборите прави всичко възможно за дестабилизацията на Чили. ЦРУ извършва серия от мащабни диверсии и саботажи, а на 11 септември 1973 г. организира военнофашистки преврат. Президентският дворец "Ла Монеда" е атакуван от пехотни части и танкове и е бомбардиран от ВВС. В сражението загива президентът Алиенде. На власт идва военна хунта, оглавявана от ген. Аугусто Пиночет. В страната се развихрят масов терор и репресии. Над 30 000 души са разстреляни или умират от чудовищни изтезания, повече от 1 000 000 чилийци емигрират.

Светът обаче помни. Ние, антифашистите, също. Нещо повече – знаем, че когато един народ надигне глава за достоен живот, за социална справедливост и свобода, собствениците на капитала му пращат своите фашистки слуги, за да го удавят в кръв.

Затова и ще се борим до окончателна победа над капитализма и фашистките му извращения, в името на човечеството и свободата.

Завинаги антифашисти! Долу капитализма!

Вижте още:

Неудобният Алиенде
http://actionredbg.blogspot.com/2012/09/Neudobniat-Aliende.html

петък, 2 септември 2011 г.

72 години след началото на един Ужас




На 1.09.2011г., се навършват 72 години от нападението на Полша от нацистките войски, с което се поставя началото на Втората световна война. Така периодът 1939-1945 остава един от няй-ярките исторически примери за ужасът на така нареченото военно "изкуство", заради което загиват над 60 милиона души. Продължавам да припомням подобни събития основно, за да не бъдат пропускани и забравяни, за да може да ги предотвратим ЗАЕДНО за в бъдеще. Защото след толкова кратко време, ние отново сме се запътили към нова, още по-унищожителна световна катастрофа...
Поклон пред паметта на всички жертви на безскруполните месомелачни машини наречени политика и финанси. Поклон пред всички смазани, изгорени, отровени, обезобразени, разкъсани хорица, всички смели и силни характери, всички наши братя и сестри, повлечени от водовъртежа на нечия индивидуална или институционална лудост. Лудост, която затри тези хора завинаги от тази земя. Днес, на нас ни остава само едно - да продължаваме да се стремим към това, което ни липсва най-много. Не веднъж е казано, че един ден нашата планета няма да се носи името Земя. Вместо това, тя ще се нарича Свобода. Мир. Справедливост... и още много други неща, за които само сме слушали приказки като деца.
Аз вярвам, че това е възможно! А вие?