Вчера, днес и утре - през призмата на една малко известна история

С хиляди хора, излезли по улиците, 12 май 2012 се превърна в ден на световното недоволство. В десетки страни по света те протестираха срещу социалното неравенство и господството на големите корпорации.

С многолюдни митинги и шествия испанците отбелязаха първия рожден ден на младежкото движение, предизвикало социални протести по целия свят. Успоредно с масовите демонстрации се проведе и едно по-малко по размери, но не по-маловажно събитие – в Пиза, Италия,  както всяка година, бе почетена паметта на една от безбройните жертви на фашизираният държавен терор – Франко Серантини.

Изоставен още като новородено бебе, Серантини прекарва почти целия си живот в непрекъснато движение от една институция, в друга. Едва след 1968 г. след като започва следването си, той се запознава с някои по-радикални идеи. Младежките организации на комунистите и социалистите привличат вниманието му, като накрая се всключва в анархистката група на Джузепе Пинели. Именно по това време Пиза се превръща в един от центровете на студентския радикализъм в Италия.

На 5 май 1972 г. Серантини участва в демонстрация срещу предстояща среща на фашистката партия на Джузепе Николай (MSI). Протестиращите са нападнати от полицията. Младежът е арестуван и отведен в затвора Дон Боско, където е разпитван и измъчван. Тамощните лекари не обръщат внимание на нараняванията, нанесени по време на разпита. След два дни, прекарани в ужасяваща агония, Франко Серантини умира. Полицията отрича да има нещо общо със смъртта му. Точно обратното е становището на присъствалия на аутопсията адвокат Джовани Сорби. По негови думи не е останал и сантиметър от тялото на 21-годишния младеж незасегнат от ударите на полицаите. Новините за смъртта му се разпространяват бързо и така на 9 май 1972г , макар и без разрешение от местната власт, жителите на Пиза организират погребението му, съпроводено с огромна демонстрация.

Следват многобройни опити да се изправят полицате-палачи пред съда, но до присъди така и не се стига. Въпреки това,  кампаниите на анархисткото движение не позволяват поредното посегателство на системата над будните, жадни за свобода хора, да бъде заличено от спомените.

Някои от вас може да си кажат "Каквото било- било! А какво да правим тук и сега? Днес?   

Днес - помнете жертвите, защото те са нашето минало.
Днес - борете се за децата си, защото те са нашето бъдеще.

Борбата продължава!