Терор в Лондон – друг път!

Корпоративната журналистика е мръсна професия. Тя се подчинява на една основна логика – тази, че трябва да продаваш новините си, а не на традиционната журналистическа етика, според която общественият интерес (което не значи нещо да е интересно на обществото) е първи и основен критерий. Неграмотното и крещящо неуместно изречение, сравняващо убийството на войник в Уулич, Южен Лондон, с насилието (и съответните му жертви) в Багдад е дело на репортер на ITV, най-големият конкурент на БиБиСи на острова. Перверзното отразяване, дори в най-големите медии на страната, доведе до истерия варираща между традиционен плитък национализъм до откровен фашизъм. Мелодията “под атака сме, да отвърнем на удара” беше доволно подхваната от консервативното правителство, което готви българи и румънци за изкупителна жертва на следващите избори и умело извърта разговора за потъващата британска икономика, безработицата, хилядите бездомни, затварящите врати болници и училища към традиционната за такива моменти реторика за имигрантите и опасността, която те представляват за обществото.

Симфонията от световни лидери, политици, полицейски чиновници и други подобни, неживеещи на нашата планета стожери на обществото, скоро се превърна в обичайния фонов шум от заучени фрази, за който страхът на слушащите е най-добрият параван за прокарване на задкулисния дневен ред на същите тези елити. Заговори се за повече полиция по улиците, за тотално следене на интернет връзките на всеки заподозрян, за смачкване на радикализма.

Радикализмът, обаче, има друго лице. То надали е това на побъркания мъж, който закла войник в Лондон. Радикализмът е скрит зад думите на същия и той далеч не произтича от него самия: “Съжалявам, че жените трябваше да са свидетели на това, но това е, което нашите жени виждат по нашите земи…Свалете правителството си, то не се интересува от вас”.

Никой не се ражда радикален ислямист. Някои хора, обаче, се превръщат в такива. Или някой друг ги превръща. Истината е проста – една група правителства и големите корпорации зад гърба им изстискват всяка капка кръв от по-голямата част от човечеството, за да събират нищо незначещо богатство, да го залагат, умножават, превръщат в диаманти, острови, офшорни спестявания и кули от стъкло и метал. Същите тези корпорации и техните правителства (или беше обратното, забравих) убиха 1 милион души в Ирак. Това не беше тероризъм. Същите засипваха градове с бял фосфор, изгаряйки всичко живо, за да могат техните петролни сонди да източват богатството на една от най-древните страни в света. Това не беше тероризъм. Същите окупираха Афганистан, освобождавайки го от същите талибани, които през 80-те наричаха борци за свобода. Същите само преди седмици убиха 1000 души под сриналия се покрив на завод за дрехи в Бангладеш, където робите на XXI век правят дрехи за по-малко то паунд на 12-часов работен ден. Това не беше тероризъм. Същите продължават да живеят в нова серия от колониалното си минало, в която нито робството, нито расизма, нито двойните стандарти за стойността на живота на бели и не-бели хора са си отишли.

Очите на човека, крещящ “Аллах е велик”, след като е заклал войник, са най-доброто огледало за вечния британски империализъм. Отчаяният, противен и безсмислен акт на насилие, обаче, е несравним със стотиците деца, убити от дронове британско производство всяка година. Нито с разрухата, която донесе окупацията на Ирак от поданиците на нейно величество. Нито със страданията на 1,4 милиона палестинци в Газа, когато израелските ракети започнат да валят по един от най-гъсто населените с хора райони на Земята и то не без подкрепата на тези, които крещяха “дръжте крадеца” вчера. А когато бедността, отчаянието и унижението се превърнат в ежедневие, в единствена опора се превръща вярата, че някой, някъде там е велик и чрез него ще възтържествува някаква справедливост. Религията е въздишката на подтиснатото същество, сърцето в безсърдечен свят, душата в бездушевни условия – както е казал един германец, завършвайки с – религията е опиум за народите.

Опиумът на омразата доведе то нападения над няколко джамии същата вечер. Над милион обявиха убития войник за герой във фейсбук (да ви имам героите и героизма!) в група започната от фашистката Английска лига за защита. Никой не попита, нормално ли е полицията да разстрелва хора по улицата, когато видимо не представляват опасност за нея или околните.

Няколко дена по-рано 75-годишният пенсионер Мохамед Салеем беше наръган три пъти до смърт в Бирмингам. Полицията заподозря расистки подбуди. Световни лидери не се изказаха по въпроса, а убийците не бяха наречени терористи. Време е да се запитаме кои са истинските терористи. Да свалим правителствата си също. На тях наистина не им пука за нас.

Леви мисли за десни дни