ХУАН МАРИНЕЙО 1898-1977
Кубински писател и литературовед, автор на стихосбирки, пътеписи и репортажи, сред които „Хората на републиканска Испания" (1938, съвместно с Николас Гилен), на есета и изследвания върху съвременната латиноамериканска литература и култура („Съвременници", 1964 – спомени за видни дейци на световното изкуство и култура). От 1950 е член на Световния съвет на мира, от 1965 член на ЦК на Кубинската комунистическа партия.
Реч на митинг в знак на солидарност с чилийския народ, организиран на 24 септември 1974 година от Съюза на кубинските писатели и художници и Националната библиотека „Хосе Марти"
Тази вечер Националният съюз на кубинските писатели и художници изпълнява един свой дълг, който произтича от самата му същност като „завербувана" организация – завербувана от истината и справедливостта. На съюза не може да бъде безразлично какво става по братската земя на Чили. Писателите, музикантите и художниците, членуващи в нашия съюз, знаят, че фашизмът е отрицание на всяка свобода – това е грубо, животинско отрицание на каквато и да било творческа дейност. Разобличавайки енергично варварството, временно взело надмощие в Чили, те изразяват отново непоколебимата си увереност, че великият народ на 0'Хигинс (1), Рекабарен (2) и Алиенде ще разгроми враговете си и пак ще тръгне с обновени сили, непобедим към своята национална и социална свобода.
През времето, което измина след чилийските събития, ясно се определи техният истински смисъл. Фашисткият преврат от 11 септември не е нищо друго освен кулминация на продължителния реакционен процес, тласкан от открито фашистките и тайните антинародни сили вътре в страната с пряката подкрепа на правителства като бразилското и боливийското, а също така с политическата, военната и финансовата помощ на американския империализъм. В Чили открито както никъде другаде се сблъскаха враждебните на народа сили и силите, които защитават националния суверенитет, демокрацията и социализма.
Чилийските събития са мрачен епизод от битката, която се води в цяла Латинска Америка. От една страна е империализмът, който прониква в нашите страни, разстройва тяхната икономика, руши суверенитета им и пречи на всяко свободно, хармонично развитие на националния живот. А от другата страна – засилващата се борба на народните маси, изпълнени с решимост дори с цената на огромни жертви да разгромят обшия си враг, без което свободното, справедливо и творческо съществувание е невъзможно.
Съвсем ясно е защо дълбочината и размахът на борбата, която водеше чилийският народ, предизвикаха варварската реакция на империализма и неговите помагачи. Така е ставало винаги: целият апарат на демократичната законодателна и изпълнителна власт се разрушава и ликвидира веднага, в същия момент, когато буржоазията си даде сметка, че над привилегиите й е надвиснала заплаха. И тя не прекратява своето насилие дотогава, докато не се почувства отново вън от опасност. Тя призовава на помощ по-опитните си съдружници – империалистите, верни на себе си в своето необуздано варварство.
В Чили империализмът прилага стратегия, която е напълно в духа на водената от него борба, той организира заговор, за да попречи на президента Алиенде да дойде на власт; през периода на управлението на Народното единство се опитва да задуши Чили икономически; ръководи обструкционистката, парализираща дейност на реакционните партии, без да се отказва, когато се наложи, и от убийства – с една дума, нанася онези щрихи, които после ще се слеят в картината на военния преврат. Нешо повече, Никсън отпуска значителни суми за укрепване на чилийската армия, която по-късно застава на страната на реакцията, изпраща самолетоносачи с готови за излитане самолети на борда, които в деня на преврата кацат „случайно" върху съседна на Чили територия, и за да защити своите лакеи от новото правителство, разполага край чилийските брегове най-мощните си военни кораби. Защо тогава да се учудваме, че още щом дворецът Ла Монеда е превзет, в Посолството на Съединените щати в Сантяго вече се вдига тост за победата. А в това време се леят потоци кръв, избиват се най-добрите синове на Чили.
Синхронът между действията на проимпериалистическите и антинародните партии и групировки в Чили и действията на техните северни покровители е шедьовър на престъпно взаимно разбиране. Всички бяха замесени в кървавото предателство: и неприкрито фашистките групировки, които извършиха гнусното си дело; и християндемократите, които по време на управлението на Алиенде се представяха за защитници на конституцията и законността, а след това участваха на драго сърце в преврата, унищожил законността и конституцията. Всичко това е още едно доказателство, че буржоазната законност е само маскараден костюм. Обличат го, когато той е необходим като параван на мръсните им дела, и безсрамно го смъкват, когато не им позволява да властват над трудещите се и творящи маси.
Реакционният преврат в Чили, който беше отговор на мощното народно движение, притежава всички характерни черти на фашизма и надминава рекордите, за които след времето на Хитлер ни се струваше, че не могат да бъдат надминати. Фашизмът има три задължителни белега: лъжата като правителствена доктрина, безсрамната клевета и безкрайната жестокост. Военната хунта твърдеше, че взема властта, за да премахне парализирането на икономиката и продължителния хаос, макар и да знаеше, че икономиката е разрушена и обществените служби са парализирани единствено заради заговорниците, които действаха против правителството на Народното единство и станаха благотворна среда за реакционния преврат. Генералите, които се докопаха до властта, скалъпват чудовищна фалшификация – тя не става по-малко чудовищна от това, че предизвиква смях, – че уж левите сили подготвяли въоръжено нападение срещу вражеските казарми, макар на същите тези генерали както на никой друг да беше много добре известно, че тъкмо спазването на законността и уважението към конституцията от страна на правителството развърза ръцете на варварите, облечени в мундири.
Що се отнася до присъщата на фашизма жестокост, достатъчни са съобщенията на очевидците, успели да се изплъзнат от насилието, след като са преживели безкрайния ужас на масовото избиване. Хората, на които се е удало да се спасят, скривайки се в посолствата на демократичните страни, свидетелстват единодушно за масови убийства в индустриалните зони, за гибелта на много хора, нямащи нищо общо с политическата борба, за адската буря, преминала през чилийските градове и села. Когато стане известен броят на невинните жертви и на падналите бойци герои, светът ще изтръпне изумен и ние ще разберем докъде могат да стигнат в злодействата си хората, превърнали се в оръдия на една управляваща върхушка, изградена върху бедността на огромните маси на производителите.
Ако все още са останали някакви съмнения относно характера на военната хунта в Чили, достатъчно е да погледнем нейното отношение към Куба и кубинската революция. През периода на управлението на Народното единство враговете на Чили не спираха клеветническите си нападки срещу нашата страна и нейното революционно правителство. Преди преврата те клеветяха неуморно Куба, а по време на преврата тази враждебност се превърна в неудържим злобен напор срещу това, което представляваше нашето посолство в Сантяго. В продължение на много часове нашата дипломатическа резиденция беше обстрелвана, нейната екстериториалност бе нагло нарушена; посланикът и един от сътрудниците на посолството бяха ранени. В същото време беше бомбардиран в неутрални води нашият търговски кораб „Плайа Ларга" и след една декларация, съдържаща най-долнопробни лъжи, военното правителство скъса дипломатическите си отношения с Куба.
Това, че фашисткото правителство на Чили ни направи обект на постоянни нападки, е напълно естествено и неизбежно. Така или иначе това „ласкаещо" ни внимание, тази омраза към нас, от която е обзета хунтата, и несдържаните й нападки поставят всичко на мястото му: народът и правителството на Куба защитават чилийския народ и чилийската нация от техните потисници, докато генералите от хунтата избиват своя народ, без да знаят ни почивка, ни сън.
Ако ми бъде позволено, бих искал да споделя днес с вас спомени от личен характер. Не бих го направил, ако в тези спомени не се съдържаше съществено потвърждение на важността на чилийския случай.
Скоро ще стане една година, откакто се видяхме за последен път със Салвадор Алиенде. В дома на президента на улица „Томас Моро" между нас се състоя разговор, който по много причини е незабравим. По време на този разговор моят отдавнашен приятел се откри пред мен с цялата си чистосърдечна естественост, с ясния си разностранен ум, със своята жажда за знания и с точността на съжденията си, но също така и с цялата твърдост на своите убеждения и постъпки.
Салвадор Алиенде беше човек с широки интереси, който чувстваше тънко изкуството и винаги изненадваше с възприятията и оценките си за художественото творчество. Тази вечер той ми показа своята чудесна колекция от кубинска живопис, чието украшение бе най-хубавата картина на нашия Виктор Мануел (3), подарена му от Фидел Кастро в деня на изборната победа на Алиенде. След това президентът си спомняше с топлота за нашата земя и изказваше горещите си симпатии към нашата революция. Сърдечността на разговора, това, че го водехме насаме, засилваха откровения характер на спомените и искреността, с която бяха изразени тези симпатии.
От кубинската тема преминахме към съкровищата на нашата Америка. Алиенде ми показа образци от прекрасната си колекция от перуанска керамика, като разказваше за всяка от народните творби, в които великият народ бе съумял още преди испанското нашествие да съчетае по наистина ненадминат начин полезността с красотата. След като се върнахме в кабинета му, седнахме пред чудесния портрет на една жена от народа – дойката на президента; тя беше умряла неотдавна, скоро след неговото избиране. Когато Алиенде говореше за тази жена, мъжественият му глас за миг трепна. После дълго и подробно обсъждахме положението, в което беше се оказало неговото правителство. Съзнавайки много добре опасността, надвиснала над делото на Народното единство, той говореше по присъщия му начин – с усмивка, но твърдо – и подчерта още веднъж решението си да се съпротивлява и бори до сетния си час.
Това беше последната ми среща с Алиенде. Само веднъж, след като на заседанието на Комитета по Ленинските награди за укрепване на мира между народите аз с удоволствие присъединих гласа си към гласовете на ония, които присъдиха единодушно тази висока награда на Алиенде, получих от него кратко писъмце, в което след благодарностите той отново изразяваше с благородна сдържаност непоколебимата си решителност да не отстъпва пред предателите на народа.
Вестта за унищожаването на президентския дом ми напомня болезнено за великия приятел и стана още едно доказателство за фашисткия характер на военната хунта. Получихме съобщение, че този дом – убежище на културата и човешкото достойнство – е превърнат в пепел. В пламъците са погубени изключително редки и ценни образци на вчерашното и днешното творчество. Възмутени от този безсмислен вандализъм, като че ли чуваме вика на франкисткия генерал Милиан Астрей, превърнал се в нещо като главна емблема на фашизма: „Смърт на интелигенцията!". Ние знаем много добре, че нови благородни и мъдри ръце ще създадат от къщата на улица „Томас Моро" паметник на просветената вярност към идеалите. Но докато дойде този ден, димящите развалини на дома на Алиенде ще напомнят както преди за отдавнашната битка между цивилизацията и варварството, между разюзданата жестокост и облагородяващото разбиране.
Когато този дом възкръсне от пепелището, в него вече няма да живее сърдечният и трудолюбив, нежният към приятелите си и честно загинал човек, човекът, който стана знаме на борбата за освобождение на Америка. Примерът на Алиенде ще служи не само на великия народ на Чили, но и на всички, вече поставили завинаги името му редом с имената на великите освободители на този район от света, който ще бъде могъщ и процъфтяващ, защото е заплащал с кръв всеки свой порив към свобода, към равенство и човешко достойнство.
Днешната ни вечер трябва да завърши с думи на солидарност и надежда. Към това ни задължава нашата преданост към революцията, която има общоамерикански измерения. Съпротивата на трудещите се и народа на Чили продължава въпреки фашисткия терор. Всеки мъж и всяка жена трябва да чувстват в своята борба и в предсмъртните си мигове братската солидарност на кубинския народ. Но към солидарността трябва да се прибави и надеждата, породена не от справедливото чувство за отмъщение, а от фактите и от необратимостта на историческите закони, надеждата, изградена върху убеждението, че Латинска Америка не може да остане изостанало изключение в свят, който се движи неотклонно към свободата.
Един чилиец – нашият приятел Гонсало Рохас, който е представител на истински народното правителство на Салвадор Алиенде у нас, каза правилни и прекрасни думи за това, че нашата голяма родина започва от Монкада (4). В този сполучлив израз се съдържа несъкрушима истина, защото от Монкада започва пътят, по който с разгромяването на империализма ще бъде премахната вековната колониална зависимост на цялото наше голямо семейство от народи. Тъкмо за тази голяма родина Монкада ще бъде пример и доказателство за борба.
Чилийските заговорници решиха да пренебрегнат хода на историята и могъществото на народите. Кога и в кой момент един реакционен преврат е надигнал както сега такава протестна вълна сред най-различни слоеве на световната общественост? Безграничните престъпления на хунтата нараняват в сърцата всички, на които е скъпо човешкото достойнство независимо от техните политически възгледи и идеологически разногласия. Протестът срещу тези престъпления нараства във всички части на света.
Светът произнесе присъдата си над военната хунта в Чили и, трябва да се каже, това е ново оръжие на бойната солидарност. На всеки континент, във всяка страна се ражда възмущението, което изпълва и нас тази вечер. Ще може ли да се задържи пред лицето на това възмущение властта, която се противопоставя на целия свят и на историята? Френският вестник „Монд", който далеч не споделя начина на мислене на партиите от Народното единство, писа, че в Чили са се сблъскали героизмът в лицето на президента Алиенде и престъпността в лицето на ръководителите на преврата. Правилен извод!
Другари и приятели! Наближава часът, когато нашият победен девиз „Родина или смърт!" ще зазвучи по цялата ни голяма родина, която ще сплоти всички латиноамерикански народи. В лицето на Че Гевара и ние имаме герой, символизиращ това победно единство, Че – кубинеца и аржентинеца, сина и освободителя на Америка. Неговият пример води след себе си неизброими маси, които вече виждат в далечината победата. Нашите чилийски братя ще проявяват героизма, който ще поиска от тях времето. Чили ще победи! Америка ще победи! И в решаващия час кубинският народ ще бъде с всички народи на континента.
1974
(1) Бернардо 0'Хигинс (1776 или 1778-1842) – един от ръководителите на войната за независимост в испанските колонии в Америка (1810-1826) на територията на Перу и Чили.
(2) Серано Луис Емилио Рекабарен (1876-1924) – деец на латиноамериканското комунистическо и работническо движение, един от основателите (1912) и ръководителите на Социалистическата партия на Чили, прераснала през 1922 година в Чилийската комунистическа партия.
(3) Виктор Мануел (Виктор Мануел Гарсия Валдес; 1897-1969) – известен кубински художник.
(4) Голямата родина започва от Монкада – Монкада се наричат военните казарми в Сантяго де Куба. На 26 юли 1953 година Фидел Кастро Рус и група патриоти започват оттук въоръжената борба срещу диктатурата на Батиста.
Още по темата:
Неудобният Алиенде
11 септември 1973
