Работническа автономия / Операисти

Нека се запознаем с историята на едно “ново ляво” течение - операизъм. Публикацията е направена в контекста на разширяването на хоризонтите и разбирането на еволюцията на революционната мисъл.

Операизмът (итал. Operaismo) е разновидност на международно разпространения автономистки марксизъм, течение в Италия през 60-те години, базиращо се на журналите “Червени записки” и “Работническа класа”. По-късно окончателно се оформя в автономизъм.

Операистите оспорват традиционната марксистка ценност - “освобождение на труда”. Те вярват, че едно общество неотчуждено и свободно в труда е невъзможно в рамките на индустриален конвейер (фордизъм). Фордизмът трябва да отстъпи място на обществото, основано на приоритета на информационните технологии. Ако иска да произвежда капитала нови технологии, той трябва да се откаже от фордизма. Лозунгът по това време е: “По-малко работа, по-големи заплати!”. Това е и теорията на автономната борба, която възниква в големите северни фабрики под формата на стачки, саботажи и бавна работа, както и ежедневна борба срещу превръщането на живота в работа. Скоро към старите методи се добавят нови: окупиране на празни пространства от скуотъри, понякога дори "пролетарско пазаруване" под формата на масови грабежи.

Както виждаме, в отговор на включването на някои стари “леви” в капиталистическата система, с техния реформизъм и като цяло пълното им отхвърляне на оригиналните идеи и изисквания, се появяват нови леви - синтез и преосмисляне на традициите на анархизма и марксизма. Минимална теория, която се фокусира върху практиката. Използват се малко известни лозунги с цел пренебрежение към по-големите организации, надеждата е в спонтанността, а не в подготовката. Възможно е да не разбираме тези методи и тактики във връзка с факта, че живеем в малко по-различно общество и не знаем предпоставките за появата на такъв вид синтез. Известно ни е, че основоположниците на операизма скоро стават автономисти. Защо да приемаме тези идеи след като няма ръководство? Какво е било това? Дали това е друг опит за лява идея, която се издига и пада заедно с общия революционен подем и спад? Трябва ли да се отнасяме по-сериозно към “новите леви” идеи? Безусловно някои идеи могат да бъдат интересни (като например, борбата срещу конвейерното производство, акцентът върху автоматизацията на труда), но практиката показва, че скуот-групите и автономните групи в страните от ОНД са се показали като неспособни.

Върхът на движението е през март 1977 г., когато в рамките на няколко дни на сблъсъци движението окупира голяма част от Рим и Болоня. Само през 1977 г. в Италия действат 97 ляворадикални организации, а като цяло в периода 1968-1980 г. са около 215. Най-известната от тях е организацията “Червени бригади” - най-голямата по численост (достига 12 хил. членове). Тя е най-дръзката от ляворадикалните организации в Европа.

Работническа автономия (Autonomia Operaia) е крайнолява организация, активно действаща на територията на Италия през 1970-те години. Възниква като „Организирана автономия“ през 1969 г. – 1970 г. от сливането на „Потере операйо“, „Група Грамши“ и няколко „работнически асамблеи“. По-късно в организацията влизат членове на миланския „Нов ред“ (Ремо Касагранде), на римския „Национален авангард“ (Валерио Боргезе), членове от фашистката група на Марио Тути, маоисти от „Народна борба“. Името „Работническа автономия“ получава през 1974 г. – 1975 г. Центърът на движението се намира в Болоня, административен център на най-радикалната италианска област Емилия-Романя. Стратегията на автономистите е насочена към освобождението от хегемонията на буржоазните институции и политики, дезорганизираната обществена система в производствените и социалните сфери. Автономистите са предприемали операции по унищожаване на техника, извършване на саботажи срещу армията и полицията, осъществяване на въоръжени провокации по време на демонстрации, унищожаване на касови апарати в обществения транспорт в борбата за свободно пътуване и т.н.

Революционна автономия изповядва „спонтанен“ подход към борбата. Идеолозите на организацията отбелязват: „…проявите на борба са навсякъде (в университети, в заводи, в учреждения) с една единствена цел: създаване на радикализирана борба чрез разширени форми…“. Работническа автономия се отнася отрицателно към политиката на „Червените бригади“, друга голяма лява екстремистка организация в Италия. Автономистите вярват, че „подземната“ борба на бригадистите поражда изолация и елитарност, които лишават революционната организация от масова обществена подкрепа. Те се стремят към революция, извършена в резултат на борбата на масите. Работническа автономия предпочита мащабните масови движения пред планираните въоръжени операции на “бригадистите”.

От 1973 г. Антонио Негри, Оресте Скалцоне, Моручи започват курс на сътрудничество с престъпници за получаване на финансови средства, които делят поравно. Сътрудничеството с подземния свят диктува програмната установка на организацията. Автономистите искат опората на “малкия” престъпен свят, който се разглежда като спонтанно извършване на класовата борба, откъдето да се черпят кадри и да се превръщат в източник на революционна енергия:

“Малкият престъпен свят със своите кражби изразява необходимостта от справедливо преразпределение на доходите и отказ от трудова дейност в това общество. В дейността на “големия” престъпен свят в момента се наблюдава тенденция на угнетение, защита на капитала, с други думи - той е символ на угнетения пролетариат. Ако не влезем в “малкия” престъпен свят, разбира се, при условие, че съхраняваме своята политическа хегемония, която разпространяваме във всички пролетарски слоеве, той ще се окаже под влиянието на голямата престъпност, която исторически е тясно свързана с властта на капитала.”

Работническа автономия и П-38 (няма официална структура; името идва от марката на германския пистолет; дейност - въоръжени провокации по време на улични стачки) са специализирани в подстрекаването на студенти към улични безредици, сблъсъци с полицията, и така според тях се прави революция. Работническа автономия е разделена на “организирана” - оформена, йерархизирана и “неорганизирана” част. Членовете на последната част се разглеждат като спонтанно движение, което се противопоставя на господстващите социални класи и се базира в борбата на “новия пролетариат”:

“Ние не сме организирана група или партия, а по-скоро стихийна сфера, която спонтанно се образува в гетата на големите градове, сред лумпен-пролетариата, жените и маргиналите”.

Тероризмът на Работническа автономия се превръща в неразделна част от масовото движение. В основата на борбата е положена идеята на анархизма – „граби откраднатото“. По този път Негри иска да върви автономисткото движение, в това той вижда начална точка на въоръжените действия:

“Това, несъмнено, е борба, основана на експроприация, постоянна и непрекъсната експроприация. Това не е просто кражба. Това е задачата, която ще внуши на пролетариата и работническата класа, че властта трябва да бъде тяхна. Тя включва власт над богатството, реално разпределение на съществуващия капитал. Очевидно е, че това са най-свещените основи на буржоазното общество, което изправя срещу нас най-мощните инструменти на репресии. Не бихме имали никаква вяра в масите, ако не се предложи проект на въоръжена експроприация, която, от своя страна, ще бъде основополагащ момент в дейността на нашето движение”. - статия на А. Негри, “Какъв тип борба предлагаме?”

В някои градове автономистите успяват да провокират големи безредици. През април 1979 г. в Рим, Падуа, Милано, Торино, Ровиго са арестувани 16 лидери на автономистите, включително Негри, Оресте Скалцоне, Емилио Веше. В началото на 1980-те години местните групировки са разгромени, лидерите хвърлени в затвори, някои емигрират, други се разкайват. Идеолозите на Работническа автономия публикуват 25 броя на журнала „Avanguardia Operaia“ и няколко трудове с „анализи на ленинизма“.

Източник: libfront.org

Работническа автономия (Autonomia Operaia)

Работническа автономия (Autonomia Operaia) е крайнолява организация, активно действаща на територията на Италия през 1970-те години. Възниква като „Организирана автономия“ през 1969 г. – 1970 г. от сливането на „Потере операйо“, „Група Грамши“ и няколко „работнически асамблеи“. По-късно в организацията влизат членове на миланския „Нов ред“ (Ремо Касагранде), на римския „Национален авангард“ (Валерио Боргезе), членове от фашистката група на Марио Тути, маоисти от „Народна борба“. Името „Работническа автономия“ получава през 1974 г. – 1975 г. Центърът на движението се намира в Болоня, административен център на най-радикалната италианска област Емилия-Романя. Стратегията на автономистите е насочена към освобождението от хегемонията на буржоазните институции и политики, дезорганизираната обществена система в производствените и социалните сфери. Автономистите са предприемали операции по унищожаване на техника, извършване на саботажи срещу армията и полицията, осъществяване на въоръжени провокации по време на демонстрации и т.н.

Революционна автономия изповядва „спонтанен“ подход към борбата. Идеолозите на организацията отбелязват: „…проявите на борба са навсякъде (в университети, в заводи, в учреждения) с една единствена цел: създаване на радикализирана борба чрез разширени форми…“. Работническа автономия се отнася отрицателно към политиката на „Червените бригади“, друга голяма лява екстремистка организация в Италия. Автономистите вярват, че „подземната“ борба на бригадистите поражда изолация и елитарност, които лишават революционната организация от масова обществена подкрепа. Те се стремят към революция, извършена в резултат на борбата на масите. Работническа автономия предпочита мащабните масови движения пред планираните въоръжени операции на “бригадистите”.

Тероризмът на Работническа автономия се превръща в неразделна част от масовото движение. В основата на борбата е положена идеята на анархизма – „граби откраднатото“.

През април 1979 г. в Рим, Падуа, Милано, Торино, Ровиго са арестувани 16 лидери на автономистите, включително Негри, Оресте Скалцоне, Емилио Веше. В началото на 1980-те години местните групировки са разгромени, лидерите хвърлени в затвори, някои емигрират, други се разкайват. Идеолозите на Работническа автономия публикуват 25 броя на журнала „Avanguardia Operaia“ и няколко трудове с „анализи на ленинизма“.

Червени бригади (Brigate Rosse)

Червени бригади (Brigate Rosse) - "подземна" лява радикална организация, действаща в Италия. Създадена е през 1970 г. Комбинира техники на градска партизанска борба с ненасилствени методи.

Червените бригади се стремят да създадат революционна държава в резултат на въорежена борба и да извадят Италия от алианса на западните държави.

Числеността на Червените бригади достига до 25 000 човека, заети в различни дейности, както партизански, така и полулегални, обезпечаващи функционирането на боевите групи.

Организацията е създадена през август 1970 г. от Ренато Курчо, студент в университета в Тренто, неговата приятелка Маргарита Калго и Алберто Франческини.

От 1970 г. "бригадистите" разпространяват листовки, опожаряват автомобили, саботират предприятия, правят грабежи, похищения и "пролетарски съдилища". Първата операция на Червените бригади е на 28 ноември 1970 г. - провеждат се серия от взривове в завода на Пирели. В първите години от дейността си ЧБ осъществява терор срещу началници на заводски администрации, управляващи, ръководители на предприятия.

На 17 септември 1970 г. Червените бригади опожаряват автомобил на чиновник на завода "Сит-Сименс". Още автомобили са изгорени през ноември и декември, но едва на 25 януари 1971 г. организацията получава национална известност, взривявайки три камиона в Лайнате. На 3 март 1971 г. "бригадистите" извършват първото си похищение, залавяйки Идалго Мачиарини, виден чиновник на "Сит-Сименс". След кратък разпит го пускат с лозунга около врата му "Удари един, за да се научат сто". През ноември 1972 г. Червените бригади извършват серия от грабежи, за да запълнят касата си. На 17 декември 1972 г. изгарят шест автомобила. От 1973 г. започват серия похищения: на 12 февруари 1973 г. похищават Бруно Лабата, профсъюзен шеф, който е намерен след четири часа прикован на портата на фирмата "Фиат Мирафтори". През 1973 г. са отвлечени още двама шефове. На 18 април 1974 г. Червените бригади похищават съдията Марио Соси в Генуа. От 19 април до 23 май организацията е на първите страници на всички вестници в Италия. На 23 май Соси е освободен в замяна на осем политически затворници.

В периода 1974-1975 г. се осъществява преструктуриране на Червените бригади - създава се Стратегическо ръководство и Изпълнително ръководство.

Лидерът Курчо е арестуван на 8 септември 1974 г. по донос на Силвио Джирото. Първоначално пребивава в затвора в Новара, а два месеца по-късно е преместен в затвора в Казале Монферато. На 18 февруари 1975 г. жената на Курчо Маргарита Кагол влиза в затвора Казале Монферато, въоръжена с автомати, скрити под палтото, съпроводена от още трима "бригадисти" и освобождава Курчо. На 15 май ЧБ стрелят в коленете адвоката Масимо де Каеролис. Впоследствие, стрелбата в коленете става любим метод на наказание на ЧБ.

През втората половина на 1970-те години организацията пристъпва към въоръжено насилие: убийства и осакатявания. Пикът на Червените бригади е в периода 1977-1981 г. В този период терорът се ръководи от Марио Морети. През 1977 г. негови другари убиват трима души, а следващата година - още 16. Журналисти и адвокати изпитват сериозна заплаха за живота си и ужас от терора. През 1977 г. ЧБ започват война срещу медиите: извършват се много нападения срещу журналисти. През 1977-78 г. се обсъжда прехода от "демонстрационни действия" към "постоянни акции" и "разширяване на кръга с цели". От този момент "бригадистите" започват с преки постоянни атаки срещу представители на правителството. През периода 1971-1980 г. в Италия организацията убива 15 прокурори и съдии. На 16 март 1978 г. следва знаметитото похищение на Алдо Моро. Похищавайки Моро, Червените бригади се опитват да принудят правителството да води преговори и да признае "Бригадата" като пълноценен политически опонент.

"Делото Моро" буквално шокира Италия. Виден политик, отвлечен от Червените бригади по сред бял ден, когато се насочва към парламента. Намира се в похищение 55 дни, а след това е безмилостно застрелян. Неговият труп е оставен в кола на улица Фани, в самия център на Рим.

След убийството на Моро "бригадистите" започват масови акции - обекти на нападения стават училища, университети.

Убийството на Алдо Моро

Пиаца Фонтана: италианската конспирация

Пиаца Фонтана: италианската конспирация (итал. Romanzo di una strage) - драма, разказваща историята на Италия през 1960-70-те години. След падането на фашисткия режим властта се поема от християндемократите, които до този момент участват активно в съпротивителното движение. През 1949 г. Италия е една от страните, които създават Организацията на Северноатлантическия договор (НАТО), която има за цел да защитава буржоазната демокрация от възможна агресия от страна на СССР. Един от проектите по защита на европейските режими става така наречената операция "Гладио" (от лат. gladius, "меч") - тайна операция (вече официално се знаят участниците), която трябва да създаде в следвоенна Италия мрежа от организации, които трябва да се противопоставят на "червената заплаха" в случай на нападение. За тези цели се отпускат щедро средства, а вчерашните врагове организират десни въоръжени групи под контрола на службите за сигурност. Вчерашните другари от съпротивата стават главни мишени. Нищо необичайно, само политика. Демократите всеки път са готови да прибегнат до помощта на крайнодесните, когато нещата им не вървят гладко. Филмът разглежда в детайли един от моментите в тези години - експлозията в "Националната земеделска банка" в Милано на Пиаца Фонтана на 12 декември 1969 г., където са убити 12 души.

Банката след взрива

Умишлено или случайно, следствието счита за виновни в този терористичен акт местни анархисти. Филмът разказва на зрителите за събитията, предшестващи експлозията и случващото се след нея. Главни герои са: лидерът на анархистите Джузепе Пинели, който умира при мистериозни обстоятелства по време на разпит, и Луиджи Калабрези, който неизбежно се превръща в изкупителна жертва за десни, леви и дори държавата.

Във филма също така присъстват бъдещият премиер Алдо Моро, чиято съдба също е трагична, и лидерът на неофашисткия Национален авангард Стефано Деле Киайе (който участва в т. нар. заговор Боргезе и управлява терористични нападения срещу влакове и обществени места). Заговор, насилие, терор, стачки, протести - това е Италия в края на 60-те години. Филмът може да се каже, че е художествено-документален.

Погребението на загиналите при експлозията. 15 декември 1969 г.

Филмът с руски субтитри

I

По време на годишнина от трагедията на Пиаца Фонтана през 2009 г. многочислена тълпа освирква италианските държавници, които изнасят реч. Това дело за италианското правосъдие е закрито. Дори въпреки факта, че 40 години по-късно извършителите не са идентифицирани и осъдени. Възможно е следите да водят и към хора, които олицетворяват самата държава.

II

На сутринта на 16 март 1978 г. Ардо Моро е похитен от Червените бригади. Колата му е притисната на улица Фани и е отведен в неизвестна посока. Алдо Моро се търси от 35 000 карабинери и войници, които са навсякъде. Организацията представя политически искания и ако бъдат одобрени, Алдо Моро ще бъде освободен. Папа Павел VI предлага себе си като заложник вместо Моро. На 9 май 1978 г. в Рим в багажник на червено Рено, паркирано на улица Каетани между щабовете на двете най-големи политически партии, е намерен трупа на Алдо Моро.

III

На 17 май 1972 г. комисар Луиджи Калабрези е убит от бойци на лявата организация Lotta Continua (Борбата продължава).

Мястото на убийството на Калабрези

Песен на италианската пънк група Банда Басоти с български субтитри, посветена на атентата на плошад Фонтана:

Хиляди се събраха на протест срещу бюджетните съкращения в Италия

Поредният протест в Рим срещу политиките на бюджетни ограничения и продължаващата висока безработица събра хиляди италианци. Протестиращите призоваха новия премиер на страната Енрико Лета да се съсредоточи върху създаването на работни места, което ще помогне на страната да излезе от рецесията, предава CNBS.

“Надяваме се, че това правителство най-накрая ще започнете да се вслушва в нас, защото започваме да губим търпение”, каза Енцо Бернадис, който бе част от морето протестиращи и размахващи червени знамена. Той призова както за повече права на работниците, така и за по-добри договори.

Премиерът на Италия Енрико Лета, който е на власт от по-малко от месец, се опитва да се задържи стабилна неспокойната коалиция между неговата лявоцентристка Демократическа партия и дясноцентристката „Народ на свободата“, водена от бившия премиер Силвио Берлускони.

Проучване на SWG institute показва, че доверието в правителството, дошло на власт след неубедителни избори, вече започна да се понижава, стартирайки от 43% в началото на месеца и достигайки до 34% към края на миналата седмица.

“Не мога да чакам повече” и “Трябват ни пари, за да живеем” бяха сред най-популярните лозунги, държани от тълпите.

Един от основните приоритети, които Енрико Лета декларира при встъпването си в длъжност през април, бе възстановяването на работните места. Въпреки това, няколко от демонстрантите се оплакаха, че премиерът не се придържа към обещанието си, като вместо това се фокусира върху реформата на данъка за сгради.

Синдикалните лидери заявиха, че е необходимо страната да се откъсне от курса на строги икономии, който експремиерът Марио Монти въведе. Той обхващаше редица съкращения на разходи, увеличаване на данъците и пенсионна реформа, които мерки целяха да подкрепят публичните финанси на страната.

“Трябва да започнем отначало с повече инвестиции. Ако не започнем отново с публичните и частните инвестиции, няма да създадем нови работни места”, каза Маурицио Ландини, генерален секретар на съюза на левите металурзите Fiom.

Италия попадна в най-продължителната си рецесия от стартирането на тримесечното отчитане през 1970 г. насам. Безработицата е близо до рекордите нива, като в частност младежката достигна до 38 на сто.

Комунистически блог

Още от Италия:

Хиляди младежи в Неапол протестираха заради лошите условия на пазара на труда. „Коктейл Молотов” за немски министър

http://actionredbg.blogspot.com/2012/11/Hilyadi-mladezi-v-Neapol-protestiraha-zaradi-loshite-uslovia-na-pazara-na-truda-Kokteil-Molotov-za-germanski-ministur.html

Рим в червено

http://actionredbg.blogspot.com/2012/11/Rim-v-cherveno.html

Червен протест срещу американска военна база във Виченца

http://actionredbg.blogspot.com/2012/12/Cherven-protest-srestu-amerikanska-voenna-baza-vuv-Vichenca.html

Ден на освобождението на Италия от фашизма

25 април

Денят на освобождението от фашизма и немската окупация – национален празник на Италия.

На 25 април 1943 година фашисткият диктатор Бенито Мусолини избягал от Милано и в историята на страната започва нова епоха – движение на въоръжената съпротива и борба за демокрация. През 1945 година в окупираната от немците Северна Италия започва всеобща стачка и въоръжено въстание. Партизаните и въстаниците в кръвопролитни боеве освобождават стотици градове на северна и Централна Италия още преди пристигането на съюзническите войски.

През юли 1943 г. съюзниците правят десант в Южна Италия и Мусолини става неудобен. Фашисткият съвет сваля доверието си от него. Дино Гранди, един от най-близките сподвижници на Дуче, му казва в очите: "Италия престана да съществува в онзи ден, когато вие се накичихте със златните маршалски еполети. Хвърлете тези нелепи украшения!".

Виктор Емануил III също се дистанцира. "Дуче - започва той с леден тон, - в Италия всичко се руши, войниците не искат да воюват... Аз разбирам колко ви е тежко да осъзнаете, че сте станал най-ненавистният човек в страната..."

Мусолини се опитва да каже нещо, но кралят го срязва: "Не възразявайте! Колкото и да е горчиво, това е така!".

Диктаторът е арестуван и пратен в планината Гран Сасо. Намесва се обаче Адолф Хитлер. По негова заповед спецотряд прониква в гората и освобождава Мусолини.

Лебедовата песен на Дуче е тъй наречената Италианска социална република, която се крепи на щиковете на Вермахта. През април 1945 г. изкуствената държава е превзета от съюзниците и Мусолини е принуден да бяга. Охранявана от германски бойни машини, неговата "Алфа Ромео" поема към швейцарската граница.

Разпознават го по панталоните. Бенито Мусолини е в компанията на любовницата си Клара Петачи, но не забравя и съпругата Ракеле. По време на пътя той й пише писмо, в което я убеждава да го последва в Швейцария. "Твой Бенито, Комо, 27 април 1945", подписва се Дуче и добавя: "Година ХIII от Фашистката ера."

Беглецът предвидливо е сложил германски шинел и каска, но е забравил да смени панталоните си. Носел генералски бричове с червена ивица по канта. Тъкмо те се оказват фатални.

На 27 април следобед партизани спират колоната в градчето Донго край езерото Комо. Панталоните го издават и Дуче е арестуван. Заедно с Петачи той е откаран в селцето Джиулино ди Мецегра. Двамата са затворени в някаква ферма.

Партизаните пращат вест до Националния комитет за освобождение на Северна Италия. Оттам иде заповед косъм да не падне от главата на диктатора. Дори ако се опита да бяга, да не се стреля, гласи нареждането.Нещата обаче се променят. Първа американска бронирана дивизия дърпа напред и бързо се приближава. Бенито Мусолини може да попадне в нейни ръце, притеснява се Палмиро Толиати. Той е генерален секретар на Италианската комунистическата партия и вицепремиер. Отговаря за прочистването на страната от фашистката измет. Макар и съюзници, за Толиати янките си остават чужди елементи. Ако сложат ръка на Мусолини, съдбата на тиранина ще се проточи. Буржоазната демокрация обича съдебни процеси и прочие глупости. Трябва бърза разправа, преценява марксистът. И нарежда разстрел.

За екзекутор е избран Валтер Аудизио с партизанско име Полковник Валерио. Той е член на Главното командване на корпуса Доброволци на свободата. През 1934 г. е помилван лично от Мусолини, което не му пречи да се заеме с мисията.

На 28 април Полковник Валерио влиза при Мусолини и Петачи. Казва им, че е дошъл да ги спаси. Автомобил ги откарва до близката Вила Белмонте, където ги разстрелва.

"Антифашистка терапия – Мусолини преди  и след"

Дучето провесен с главата надолу от народната любов

Кадър от честванията в Милано днес

Както всяка година улиците са тесни да поберат всички празнуващи падането на така омразния фашистки режим

Вижте още:

9 ти Септември - ПАК ЩЕ УСПЕЕМ
http://actionredbg.blogspot.com/2012/09/9-septemvri-1944.html

9 септември като „Окупирай Уолстрийт”
http://actionredbg.blogspot.com/2012/09/9-septemvri-kato-Occupy-Wall-Street.html

Червен протест срещу американска военна база във Виченца

На 8 декември във Виченца, Италия, се състоя интересен протест срещу построяването на американска военна база край града. Снимки от него няма да намерите в българските медии, а единствено на блога на "Червено действие".

                     

 

Хиляди младежи в Неапол протестираха заради лошите условия на пазара на труда. „Коктейл Молотов” за немски министър

Тежки сблъсъци избухнаха между полицията и демонстранти в Неапол по време на протест днес. Стотици млади хора се събраха в центъра на града, за да изразят недоволството си срещу лошите условия на пазара на труда. В акциите се включиха студенти и дори гимназисти.

Акцията започнала мирно. Конфликтът с полицията възникнал, когато демонстрантите се опитали да стигнат до сградата, където по това време се провеждала среща между италианския министър на труда Елза Форнеро и немската й колежка Урсула фон дер Лайнен. Това предизвикало намесата на властите и сблъсъци довели до десетки ранени. Полицията се опитала да препречи пътя на недоволните млади хора, в резултат на което те започнали да хвърлят камъни и бутилки със запалителна смес.

Немалка част от демонстрантите са носили маски с лика на Форнеро. Трудовият министър си навлече гнева на младежите миналия месец с изказването си да не бъдат прекалено „придирчиви“ при избора си на работа.

Положението с младежката безработица е изключително тежко в Италия. Над една трета от младите италианци нямат работа. Мнозина от тях обвиняват за тежката финансова ситуация в Италия, настояващите за все по-строги мерки за бюджетно икономисване Германия и Европейски съюз. Равнището на безработни сред младежите между 15 и 24 години е цели 35,1%. Това е увеличение с 4,7% спрямо миналата година, а мерките, предприети от правителството, не бяха достатъчно ефективни, за да се преборят с проблема.

Рим в червено

Над 150 000 италианци, от работници до университетски преподаватели и студенти, напълниха улиците на Рим в протест срещу премиера Марио Монти. Повечето от притестиращите бяха предимно младежи. Отделно 20 000 лекари и медицински сестри протестираха срещу съкращенията в средствата за здравеопазването.

Някои от демонстрантите хвърляха яйца и рисуваха графити, за да покажат, че не са съгласни с икономиите, въведени от кабинета му. Замеряни с яйца, бутилки и бомбички бяха филиалите на италиански банки. "Заедно с Европа, която се бунтува, да изгоним правителството на Монти" – това се четеше на огромен банер начело на колоната

"Тук сме против Монти и неговата политика, същата политика, каквато има в цяла Европа, която повали Гърция и разрушава половината от Европа, училищата, здравеопазването", каза един от протестиращите. На плакатите на присъстващите можеха да се прочетат надписи "Да се отървем от правителството на Монти".

Над участниците в похода се издигаха чучела на Марио Монти, Ангела Меркел и Барак Обама. Сблъсъци между полиция и протестиращи избухнаха и в северния италиански град Рива дел Гарда, където премиерът трябваше да изнесе реч.

Икономическата криза в страната доведе до увеличаване на данъците, намаляване на държавните разходи, безработица и замразяване на заплатите. Очаква се италианската икономика да се свие с още близо 2.5% тази година.