Работническа автономия / Операисти

Нека се запознаем с историята на едно “ново ляво” течение - операизъм. Публикацията е направена в контекста на разширяването на хоризонтите и разбирането на еволюцията на революционната мисъл.

Операизмът (итал. Operaismo) е разновидност на международно разпространения автономистки марксизъм, течение в Италия през 60-те години, базиращо се на журналите “Червени записки” и “Работническа класа”. По-късно окончателно се оформя в автономизъм.

Операистите оспорват традиционната марксистка ценност - “освобождение на труда”. Те вярват, че едно общество неотчуждено и свободно в труда е невъзможно в рамките на индустриален конвейер (фордизъм). Фордизмът трябва да отстъпи място на обществото, основано на приоритета на информационните технологии. Ако иска да произвежда капитала нови технологии, той трябва да се откаже от фордизма. Лозунгът по това време е: “По-малко работа, по-големи заплати!”. Това е и теорията на автономната борба, която възниква в големите северни фабрики под формата на стачки, саботажи и бавна работа, както и ежедневна борба срещу превръщането на живота в работа. Скоро към старите методи се добавят нови: окупиране на празни пространства от скуотъри, понякога дори "пролетарско пазаруване" под формата на масови грабежи.

Както виждаме, в отговор на включването на някои стари “леви” в капиталистическата система, с техния реформизъм и като цяло пълното им отхвърляне на оригиналните идеи и изисквания, се появяват нови леви - синтез и преосмисляне на традициите на анархизма и марксизма. Минимална теория, която се фокусира върху практиката. Използват се малко известни лозунги с цел пренебрежение към по-големите организации, надеждата е в спонтанността, а не в подготовката. Възможно е да не разбираме тези методи и тактики във връзка с факта, че живеем в малко по-различно общество и не знаем предпоставките за появата на такъв вид синтез. Известно ни е, че основоположниците на операизма скоро стават автономисти. Защо да приемаме тези идеи след като няма ръководство? Какво е било това? Дали това е друг опит за лява идея, която се издига и пада заедно с общия революционен подем и спад? Трябва ли да се отнасяме по-сериозно към “новите леви” идеи? Безусловно някои идеи могат да бъдат интересни (като например, борбата срещу конвейерното производство, акцентът върху автоматизацията на труда), но практиката показва, че скуот-групите и автономните групи в страните от ОНД са се показали като неспособни.

Върхът на движението е през март 1977 г., когато в рамките на няколко дни на сблъсъци движението окупира голяма част от Рим и Болоня. Само през 1977 г. в Италия действат 97 ляворадикални организации, а като цяло в периода 1968-1980 г. са около 215. Най-известната от тях е организацията “Червени бригади” - най-голямата по численост (достига 12 хил. членове). Тя е най-дръзката от ляворадикалните организации в Европа.

Работническа автономия (Autonomia Operaia) е крайнолява организация, активно действаща на територията на Италия през 1970-те години. Възниква като „Организирана автономия“ през 1969 г. – 1970 г. от сливането на „Потере операйо“, „Група Грамши“ и няколко „работнически асамблеи“. По-късно в организацията влизат членове на миланския „Нов ред“ (Ремо Касагранде), на римския „Национален авангард“ (Валерио Боргезе), членове от фашистката група на Марио Тути, маоисти от „Народна борба“. Името „Работническа автономия“ получава през 1974 г. – 1975 г. Центърът на движението се намира в Болоня, административен център на най-радикалната италианска област Емилия-Романя. Стратегията на автономистите е насочена към освобождението от хегемонията на буржоазните институции и политики, дезорганизираната обществена система в производствените и социалните сфери. Автономистите са предприемали операции по унищожаване на техника, извършване на саботажи срещу армията и полицията, осъществяване на въоръжени провокации по време на демонстрации, унищожаване на касови апарати в обществения транспорт в борбата за свободно пътуване и т.н.

Революционна автономия изповядва „спонтанен“ подход към борбата. Идеолозите на организацията отбелязват: „…проявите на борба са навсякъде (в университети, в заводи, в учреждения) с една единствена цел: създаване на радикализирана борба чрез разширени форми…“. Работническа автономия се отнася отрицателно към политиката на „Червените бригади“, друга голяма лява екстремистка организация в Италия. Автономистите вярват, че „подземната“ борба на бригадистите поражда изолация и елитарност, които лишават революционната организация от масова обществена подкрепа. Те се стремят към революция, извършена в резултат на борбата на масите. Работническа автономия предпочита мащабните масови движения пред планираните въоръжени операции на “бригадистите”.

От 1973 г. Антонио Негри, Оресте Скалцоне, Моручи започват курс на сътрудничество с престъпници за получаване на финансови средства, които делят поравно. Сътрудничеството с подземния свят диктува програмната установка на организацията. Автономистите искат опората на “малкия” престъпен свят, който се разглежда като спонтанно извършване на класовата борба, откъдето да се черпят кадри и да се превръщат в източник на революционна енергия:

“Малкият престъпен свят със своите кражби изразява необходимостта от справедливо преразпределение на доходите и отказ от трудова дейност в това общество. В дейността на “големия” престъпен свят в момента се наблюдава тенденция на угнетение, защита на капитала, с други думи - той е символ на угнетения пролетариат. Ако не влезем в “малкия” престъпен свят, разбира се, при условие, че съхраняваме своята политическа хегемония, която разпространяваме във всички пролетарски слоеве, той ще се окаже под влиянието на голямата престъпност, която исторически е тясно свързана с властта на капитала.”

Работническа автономия и П-38 (няма официална структура; името идва от марката на германския пистолет; дейност - въоръжени провокации по време на улични стачки) са специализирани в подстрекаването на студенти към улични безредици, сблъсъци с полицията, и така според тях се прави революция. Работническа автономия е разделена на “организирана” - оформена, йерархизирана и “неорганизирана” част. Членовете на последната част се разглеждат като спонтанно движение, което се противопоставя на господстващите социални класи и се базира в борбата на “новия пролетариат”:

“Ние не сме организирана група или партия, а по-скоро стихийна сфера, която спонтанно се образува в гетата на големите градове, сред лумпен-пролетариата, жените и маргиналите”.

Тероризмът на Работническа автономия се превръща в неразделна част от масовото движение. В основата на борбата е положена идеята на анархизма – „граби откраднатото“. По този път Негри иска да върви автономисткото движение, в това той вижда начална точка на въоръжените действия:

“Това, несъмнено, е борба, основана на експроприация, постоянна и непрекъсната експроприация. Това не е просто кражба. Това е задачата, която ще внуши на пролетариата и работническата класа, че властта трябва да бъде тяхна. Тя включва власт над богатството, реално разпределение на съществуващия капитал. Очевидно е, че това са най-свещените основи на буржоазното общество, което изправя срещу нас най-мощните инструменти на репресии. Не бихме имали никаква вяра в масите, ако не се предложи проект на въоръжена експроприация, която, от своя страна, ще бъде основополагащ момент в дейността на нашето движение”. - статия на А. Негри, “Какъв тип борба предлагаме?”

В някои градове автономистите успяват да провокират големи безредици. През април 1979 г. в Рим, Падуа, Милано, Торино, Ровиго са арестувани 16 лидери на автономистите, включително Негри, Оресте Скалцоне, Емилио Веше. В началото на 1980-те години местните групировки са разгромени, лидерите хвърлени в затвори, някои емигрират, други се разкайват. Идеолозите на Работническа автономия публикуват 25 броя на журнала „Avanguardia Operaia“ и няколко трудове с „анализи на ленинизма“.

Източник: libfront.org