В
близост до България САЩ вече водят две
войни и вниманието ни е насочено най-вече
към тях. Грозните интереси на американския
империализъм разрушават Сирия, избивайки
стотици хиляди хора и прокуждайки
милиони от родината им; същото правят
и в Украйна. Особено сме чувствителни
към трагедиите на тези народи, тьй като
Вашингтон и слугите им от ЕС вече въвличат
и България чрез НАТО в престъпления
срещу обикновените хора и в ущърб на
собствения ни народ. Венецуела – това
е третият фронт на САЩ, който те активизират
отново и тъкмо в този напрегнат за
Източна Европа и Близкия Изток момент.
Очевидно разчитат, че гнусните им опити
за преврат срещу боливарското революционно
социалистическо правителство ще останат
незабелязани на фона на по-големите
войни. Следващите два текста описват
подробно престъпните планове за
премахването на Николас Мадуро. Нека,
запознавайки се със случващото се, се
солидаризираме и с борбата на венецуелския
народ. Така както подкрепяме борбата
на сирийския народ, на опълченците от
Донбас и Луганск!
Ева
Голингер
Counterpunch,
2 февруари 2015 г.
Във
Венецуела е предприет преврат. Парчетата
от картинката си идват на мястото, като
в долнопробен филм на ЦРУ. Всеки път се
показва нов изменник, ражда се ново
предателство с обещания да покаже
димящото дуло, което ще обясни необяснимото.
Ширят се инфилтрации, слухове се носят
като опустошителен огън, а паниката
заплашва да вземе превес над логиката.
Водещите заглавия в печата гърмят за
опасност, криза и предстояща смърт. През
това време обичайните заподозрени
обявяват тайна война на народ, чието
единствено престъпление е в това, че е
притежател на едни от най-големите
запаси на черното злато (петрол) в света.
Тази седмица „Ню Йорк Таймс” излезе
демонстративно с уводна статия („Господин
Мадуро в своя лабиринт”, 26 януари 2015
г.), в която унижава и подиграва венецуелския
президент Мадуро, окачествявайки го
като „безотговорен и деспотичен”. По
същото време друг вестник ABC
излиза с остър материал във водещо
заглавие („Шефът на охраната на чавист
№2 дезертира в САЩ, обвинява го в трафик
на наркотици”, 27.01.2015), в който Диосдадо
Кабело – председателят на венецуелския
парламент и най-влиятелният след Мадуро
политик се обвинява, че е наркобарон.
Обвиненията идват от бившия служител
и президентски охранител във Венецуела
Леасми Салазар, който е бил на работа
при президента Чавес, а сега е вербуван
от американската Агенция за борба с
наркотиците (DEA). По този
начин той става понастящем новото
„галено детенце” на Вашингтон във
войната му срещу Венецуела.
Два дни по-късно „Ню
Йорк Таймс” пуска на заглавна страница
заблуждаващ материал, който предвижда
срив на венецуелската икономика и
петролна индустрия („Парите от петрол
намаляват, рафтовете по венецуелските
магазини са празни”, 29 януари 2015 г.).
Като тръби за липсите, статията пропуска
да спомене задържането по складовете
и продаването контрабандно от частните
доставчици и бизнесмени на стотиците
тонове храна и други всекидневни стоки.
Целта е да се създаде недостиг, паника
и недоволство към правителството, а
също и да се оправдае рязкото покачване
на цените. Същевременно американският
вестник отбелязва едва едва и пренебрегва
разнообразните въвеждани мерки от
правителството за преодоляване на
икономическите трудности.
Появяват се едновременно абсурдни
сензационни и подвеждащи заглавия в
множество други американски печатни и
онлайн вестници, свързващи Венецуела
с ядрени оръжия и план за бомбардиране
на град Ню Йорк („Американски учен е в
затвора заради опитите да помогне на
Венецуела в изграждането на бомби”,
NPR, 30 януари 2015). Заглавието
насочва читателите към разбирането, че
Венецуела е пряко свързана с терористичен
план срещу САЩ, а същевременно в самия
текст ясно пише, че венецуелци не са
замесени в това. Цялата игра на думи е
примамка на ЦРУ, чиито агенти се правят
на венецуелски служители за да хванат
един недоволен ядрен физик, който някога
е работил в Лос Аламос (САЩ). Венецуелска
връзка в случая не съществува.
Същият ден говорителката на Държавния
департамент Дженифър Псаки осъжда
предполагаемо „криминализиране на
политически дисидент” във Венецуела.
Това тя прави при въпрос на журналист
за избягалия венецуелски генерал Антонио
Риверо, който пристига в Ню Йорк, за да
моли за помощ работния комитет на ООН
за неправомерните задържания. Риверо
бяга от заповед за арест във Венецуела
след участието му в насилническите
антиправителствени протести от февруари
2014 година, довели до смъртта на повече
от 40 души – основно привърженици на
управляващите и служители по сигурността.
Появата му в САЩ съвпада с тази на Салазар
и свидетелства за съгласувани усилия
за отслабване на въоръжените сили на
Венецуела. Това се цели чрез привличане
на общественото внимание към двамата
високопоставени военни служители, преди
верни на Чавес, а сега обърнали се срещу
своето правителство и активно търсещи
чужда намеса срещу своята страна.
Примерите са само епизод от едно
нарастващо, системно отрицание и
изопачаване при отразяването на
венецуелските процеси в американските
медии, които рисуват силно сгъстена
мрачна картина на сегашното състояние
на страната и характеризират правителството
й като некомпетентно, диктаторско и
криминално. Такъв тип съгласувана
медийна кампания срещу Венецуела не е
новост – медиите постоянно обрисуваха
бившия венецуелски президент Уго Чавес,
който четири пъти беше избиран като
ръководител с огромно мнозинство, като
тираничен диктатор, унищожаващ страната
си. Но в случая тази кампания открито и
рязко се засилва, придобива обезпокоителни
мащаби.
Самият „Ню Йорк Таймс” има срамно
минало, що се отнася до Венецуела.
Редакционната му колегия много щастливо
ръкопляска на жестокия преврат от април
2002 година за свалянето на президента
Чавес, в резултат на който бяха убити
повече от 100 венецуелци. Когато два дни
по-късно Чавес, благодарение на милионите
си привърженици и вярна армия, се завърна
на власт, „Таймс” не се отказа от
предишната си грубост, а вместо това
нагло помоли Чавес да „поеме отговорност”,
като го обвини, че сам си е скалъпил
преврата. Фактът, че сега същият голям
вестник е започнал постоянна и пряка
кампания срещу венецуелското правителство
с едностранни, изопачени и неприкрито
агресивни статии (редакторски, дописки,
мнения и новини), разкрива намерението
на САЩ да сменят управлението. Това
действие се изпълнява на бързи обороти.
Моментът на пристигането на Леамси
Салазар във Вашингтон и предполагаемата
му роля на сътрудник на DEA,
осветляването на личността му пред
обществеността не е случайност. Този
февруари се отбелязва една година от
антиправителствените протести, които
пробваха да доведат до насилствената
оставка на Мадуро и опозиционните групи
искат да извлекат ползи от годишнината,
за да въобновят протестите. Опозиционните
лидери на протестите Леополдо Лопес и
Мария Корина Мачадо са показани от „Ню
Йорк Таймс” и други „авторитетни”
издания като „борци за свобода”,
„истински демократи”, а по настоящем
Мачадо се определя от „Таймс” като
„носителка на голяма промяна”. В полза
на Лопес пък се намеси дори президентът
Обама. По време на своя реч миналия
септември в ООН Обама призова той да
бъде освободен от затвора, където същият
беше задържан по дело за ролята си в
насилническите метежи. Тези вливащи се
в хор гласове охотно подминават
включването и ръководната роля на Лопес
и Мачадо в насилнически, недемократични
и направо престъпни действия. И двамата
са свързани с преврата срещу Чавес от
2002 година. И двамата получават незаконно
чуждестранни пари за политически
действия, насочени към събаряне на
правителството, и двамата водеха
смъртоностните протести срещу Мадуро
от миналата година, като публично
призоваваха за отстраняването му с
всякакви незаконни средства.
 |
| Джо Байдън |
Използването на фигури като Салазар,
който е известен на всички като един от
близките охранители на Чавес, като сила
за дискеридиране и атака на правителството
и неговите ръководители е стара
разузнавателна тактика, при това много
ефективна. Да се инфилтрира, вербува и
неутрализира врага отвътре или чрез
един от членовете му – това създава
болезнено и шокиращо предателство,
което сее недоверие и уплаха в редиците.
Независимо че няма доказателства в
подкрепа на скандалните обвинения на
Салазар към Диосдадо Кабело, водещите
заглавия правят от това сенцационна
история и подхранват общественото
мнение срещу Венецуела. Недоказаните
обвинения на Салазар целят също така
да неутрализират един от най-важните
политици във Венецуела с намерението
да се създадат нови вътрешни деления,
интриги и недоверие сред боливарските
социалисти.
Най-ефективните тактики на ЦРУ,
използвани срещу „Черните пантери” и
други радикални движения за промяна в
САЩ, са инфилтрацията, насилието и
психологическата война. Чрез внедряване
на агенти в тези организации или
привличането на техни дейци, които се
ползват с доверие и достъп до ръководството,
на ЦРУ се удава да унищожи тези движения
отвътре, пречупвайки ги психологически
и неутрализирайки ги политически. Тези
тайни тактики и стратегии са богато
документирани и описани от ЦРУ и други
официални американски правителствени
източници, които излязоха наяве чрез
Закона за свобода до информацията
(FOIA). Публикувани са през
1990 година в прекрасната книга на Уард
Чърчил и Джим Вандер Уол: „Агентите на
репресиите: Тайните войни на ЦРУ срещу
„Черните пантери” и американското
индианско движение” (издателство South
End Press).
Венецуела страда от рязкото и значителното
понижение на цените на петрола. Икономиката
на страната е зависима от петрола и се
свива сериозно, а правителството взима
мерки да реорганизира бюджета и да
осигури достъпа до основните услуги и
храни. Въпреки това хората изпитват
известни трудности. Независимо от
мрачните картини на „Ню Йорк Таймс”
венецуелците не гладуват, не са без дом
и не страдат от масова безработица,
както държави като Гърция и Испания,
които изпитаха на гърба си политиката
на ограничителните мерки [наложени
им от МВФ, Световната банка и ЕС,
бел.прев.]. Въпреки някои
липси – част от тях причинени от валутния
контрол, други от съзнателното запасяване,
а трети от саботажи и контрабанда, 95% от
венецуелците ядат три пъти на ден. Броят
на ситите е нарастнал два пъти спрямо
1990 година. Безработицата е под 6%, а
държавата субсидира изграждането на
нови жилища.
Несъмнено обаче, хвърлянето на
венецуелската икономика в криза е
нарастваща и засилваща се стратегия,
която служи на чуждите интереси и
венецуелските им партньори от опозицията.
Тя е много ефективна. С продължаване на
липсите и затруднения достъп до долари
настъпва хаос и паника. От социалното
недоволство ползи извличат американските
агенции (фондации) и антиправителствените
сили във Венецуела, които се борят за
смяна на властта. Много подобна стратегия
беше ползвана в Чили за премахването
на президента-социалист Салвадор
Алиенде. Първо беше унищожена икономиката,
расте социалното недоволство, а после
за да махнат Алиенде се включиха военните,
които получаваха подкрепа във всеки
свой ход от САЩ. И да не забравим
резултатите: жестоката диктатура
оглавявана от генерал Аугусто Пиночет
измъчваше, избиваше, отвличаше и превърна
десетки хиляди хора в политически
изгнаници. Това не е модел, който трябва
да допуснем отново.
Тази година президентът Обама одобри
чрез специален фонд на Държавния
департамент 5 милиона долара за
антиправителствените групи във Венецуела.
Отделно, финансираната от Конгреса
Национална фондация за демокрация ще
раздаде на опозиционните венецуелски
групи над 1,2 милиона долара за подпомагане
усилията за подкопаването на правителството
на Мадуро. Няма съмнение, че много други
милиони се изсипват за смяна на властта
във Венецуела по други канали, които не
подлежат на никаква обществена проверка.
Президентът Мадуро призна тези протичащи
в момента атаки срещу правителството
и направо прикани президента Обама да
спре с усилията за навреждане на
Венецуела. Понастоящем всички 33
държави-членки на Общността на държавите
от Латинска Америка и Карибите (CELAC)
официално изразиха подкрепата си за
Мадуро и осъдиха продължаващата намеса
на САЩ във Венецуела. Латинска Америка
най-после отхвърля всякакви опити за
подкопаването на демокрацията в района
и няма да подкрепи още един преврат,
инспириран от САЩ. Време е Вашингтон да
се вслуша в гласа на Западното полукълбо
и да спре да използва същите стари мръсни
тактики срещу своите съседи.
Ева
Голингер е автор на книгата „Кодът на
Чавес” („The
Chavez Code”).
Няма коментари:
Публикуване на коментар