Показват се публикациите с етикет личности. Показване на всички публикации
Показват се публикациите с етикет личности. Показване на всички публикации

събота, 31 август 2013 г.

Кой се страхува от майор Томпсън?


Материалът е публикуван на 30 август 2013 на сайта foo.bg и в известен смисъл се оказа пророчески относно концерта на Роджър Уотърс на същата дата и дебатите, които се разразиха след това.

Броени часове остават до концерта на Роджър Уотърс в България. Неговото шоу може да се приеме за голямо културно събитие. Присъствието на големия британски музикант в България, обаче беше белязано от нещо любопитно. Днес той посети гроба на майор Франк Томпсън, намиращ се до българското село Литаково.

Историята на този британски офицер от Втората световна война е интересна, а пък той е интересен за Роджър Уотърс, защото самият той се смята за лично и емоционално обвързан с Втората световна война – баща му загива на 23 януари 1944-а година при битката при Анцио, борейки се срещу фашистите. Малкият Роджър е само на една годинка тогава и така и не се запознава с баща си.

Франк Томпсън също загива, докато се бори с фашистите – неговите палачи обаче са българи. Истината е, че той е комунист, повлиян силно от бъдещата известна писателка Айрис Мърдок и дори споделя, че неговият идол в живота се нарича Георги Димитров. Като доброволец в Британската армия, младият офицер е спуснат с парашут в България в началото на 1944-а година, за да се свърже с българските партизани. По-късно той осъществява връзката между Българската народоосвободителна въстаническа армия и британската армия. На 23 май 1944 година при престрелка с жандармерията, 23 годишният Томпсън е ранен и по-късно, на 10 юни в околностите на село Литаково, е екзекутиран.

Разбира се, можете да приемете всичко това като любопитна историческа справка, но истината е, че фашизмът не е шега. Тогава България официално е съюзник на Хитлер, макар и да е спорно дали можем да бъдем наречени германски сателит, факт е, че режимът в България е профашистки. На 23 януари 1941-а година дори влиза в сила Законът за защита на нацията. Така хитлеристкото расистко законодателство е въведено и в България. През 30-те и 40-те години на миналия век обаче, не е имало особено много демократи, които да заявят своето несъгласие с тази античовешка идеология. И ако искате да не излизаме от тоталитарните асоциации, 40-те години на миналия век единствените, които фактически са се борели с фашизма в България са комунистите и левите хора в най-широк смисъл на думата. Още по-точно – последните са победили и така са гарантирали свободата на бъдещите поколения на този континент. Да, те са леви, левичари, комунисти и прочие – все определения, които в днешно време ни набутват в съзнанието като дълбоко негативни.

По телевизорите може да чуете от много „демократи“, че разлика между фашизъм и комунизъм няма. Ако хванете отделни представители на десния интелектуален елит в страната и ги притиснете в до стената, те сигурно ще си признаят, че Втората световна война не е свършила по най-правилния начин. Каквото и да значи това, ми се струва, че недоизказана мисъл в това твърдение е меко казано скандална. Изобщо приравняването на фашизма и комунизма почти винаги се прави, само за да се подмени историческия факт на победата във войната. Сякаш няма никакво значение кой е победил.

Изобщо, цялата тази гледна точка към миналото ни, е дълбоко грешна, а и зарита от тонове „демократична шлака“, защото в нея няма нито една обединителна линия – всичко ляво просто е задължително да се отрече. Това ми напомня на опитите Никола Вапцаров да бъде принизен и сравнен с бездарните „лагерни поети“ или пък да бъде отречена неговата „лявост“. Само искам да припомня на всички съвременни пичове, че почти всички тогавашни пичове са били комунисти или социалисти. Включително и майор Франк Томпсън.

Иначе понеже официалната цивилизована позиция на българския интелектуален елит, преминава през пълното и декларативно отричане от комунизма като идеология, режим и всичко, изобщо не е учудващо, че в днешно време историята на майор Томпсън не може да бъде приета и харесана, най-малкото, защото не отговаря на линията на съвременното догматично мислене.

При отбелязването на жертвите на фашизма и комунизма, първите удобно се пропускат от разговора. Мемоари, документални филми и нахакани журналисти със стръв ни напомнят кого именно прасетата са изяли в Белене, но забравят за всички онези млади момчета и момичета, които безжалостно и безмилостно са измъчвани и убивани в полицейските мазета. И това не е обикновена особеност на съвременния прочит на тази част от българската история, а също така и морално извращение, защото се опитва да премери злото и лошото, само за да докаже, че фашисткият режим в България може би не е бил чак такова зло, но виж комунистическият със сигурност е.

Затова и решението на Роджър Уотърс да отиде на гроба на майор Томпсън изглежда като абсолютно необяснимо събитие за поклонниците на сектата на абсолютната истина. “Любимият” ми информационен сайт Дневник, а и други медии, които преди това нахъсано информираха за антиизраелските послания от шоуто му, изобщо пропуснаха да разкажат на читателите си за забежката на Уотърс към гара Томпсън, може би защото „червеният боклук“ е разпознат като такъв.

Най-лошото, което може да прочетете за него на Запад, е именно свързано с неговия политически активизъм. Един вид „музикантите трябва не забравят, че са просто музиканти и ако обичат да не ни натрапват политическите си възгледи“. Т.е. елегантен начин да му се напомни, че трябва да си дрънка на китарката и да си затваря устата.

Взимайки предвид начинът на мислене на една част от хората, които се определят като десни, не бих се учудил, ако в главите им се е появила хитрата идея на последния да му пробутат зеления плакат, на който пише „оставка“ или нещо подобно. Дори и да се случи нещо такова, информираните почитатели на „Пинк Флойд“, „Стената“ и Роджър Уотърс, навярно знаят, че шоуто му е заредено с политически заряд и послания, а самият той често се изказва против капитализма, консумеризма и империализма, за което и често си има проблеми с политическото приемане на концертите му. Защото “Стената” не символизира просто падането на комунистическите режими в Източна Европа, а ужасът от затварянето на човешката душа в рамките на догматичното мислене на тоталитарните общества.

Най-лошото е, че това негово послание, трудно ще достигне до главите на „демократите на изток от рая“.

Вижте още:

Стената, Франк Томпсън и как рок-музикантът Роджър Уотърс преоткри историята ни

Роджър Уотърс призовава музикалния свят за бойкот на Израел

сряда, 28 август 2013 г.

Стената, Франк Томпсън и как рок-музикантът Роджър Уотърс преоткри историята ни


По пътя София-Своге с влак има една малка железопътна гаричка, която носи странното име "Томпсън". В предишните години причината за това необичайно название се знаеше повече, сега мъглата на настоящето е толкова гъста, че младите поколения най-вероятно не предполагат дори защо тази малка гаричка носи това странно име.

Най-интересното е, че мъглата около името тези дни бе видгната не от друг, а от легендарния вокал на Пинк Флойд Роджър Уотърс, който в телевизионно интервю обяви, че чете книга за майор Франк Томпсън и настоява в България да отиде на гроба му. Всеки, който е слушал Пинк Флойд, знае, че Уотърс е обсебен от Втората световна война, в която загива неговия баща. Албумът "Стената" е апотеозът на тази болка - уникално произведение, съчетано от меланхолията по тази огромна загуба, болката от настоящето и нещо като съновидения за бъдещето. Но Уотърс, понеже няма българските исторически комплекси, възкреси името Томпсън, пренесе го отвъд малката българска гара и ни показа, че историята не само не може да има цвят, тя не може да бъде пренебрегвана конюнктурно, защото, ако не ние, то хора, които не са българи, все пак могат да бъдат обективни зрители на историята ни.

Франк Томпсън е името на един много млад (той загива само на 23 години) британски офицер, историята на когото завинаги го свързва с България. От младежка възраст става комунист, вероятно и заради това после го правят офицер за свръзка между Британската армия и партизанското движение у нас. И когато днес шаманите за системно изнасилване на историята говорят, че партизанското движение е едва ли не само бележка под линия в историята, нека да видят този факт - то е такъв фактор, че англичаните държат да имат връзка с него. Томпсън е спуснат с парашут над България, за да бъде директна свръзка между англичаните и Трънския партизански отряд.

На 23 май 1944 година обаче младият британски офицер участва в тежък сблъсък с българската жандармерия, той е пленен и брутално разпитван. На 4 юни е осъден в един набързо скалъпен процес, а на 10 юни е разстрелян край село Литаково, заедно с още един партизанин и един ятак. Именно съседното на Литаково село днес носи името Томпсън.

Томпсън остава легендарно име, защото животът му е символ на идейната непоклатимост и абсолютно дойстойнство на духа. Той е близък приятел с писателката Айрис Мърдок, участник в студентското недоволство срещу политиката на Великобритания за ненамеса, която насърчава Хитлер, а в редовете на армията влиза доброволно, за да може да се сражава с нацизма. Негов абсолютен идеал през голяма част от живота му е бил Георги Димитров.

По-късни изследвания, базирани върху проучванията на брата на Франк Томпсън Едуард Томпсън, смятат дори, че англичанинът е една от първите жертви на започващата вече Студена война, защото английското правителство не прави достатъчно, тоест не прави нищо, за да спаси своя сънародник, понеже тяхната задача от сваляне на режима в България се променя на привличане на България като цяло в английска орбита, а това прави веднага младия комунист неудобен и следователно го превръща в изчислима политическа жертва. Но това е тема за отделен сюжет - който иска, нека да прочете брилянтната статия на Радко Ханджиев по темата.

Голямата тема тук обаче е друга. Как позволихме около нашата историческа памет да се издигне такава стена от клишета, че днес не можем да я пробием дори с чукове. Трябваше един рок-музикант да дойде и той да постави темата за Томпсън, за да може днес отново да говорим за него.

Защо ние сме забравили за него? Това е големият въпрос.

Европа има различно отношение към своята история. Тя не отрича правото на хората да са имали различни политически възгледи, но еднакво да са обичали страните си. Само тук ние стигаме до патетиката на националното самоунижение в името на това, да изкараме отстрещната, другата страна маниакална, черна и сатанинска. Това е нашата собствена стена, нашето собствено неумение да гледаме на света по светъл начин. А Роджър Уотърс показа обратното - той иска да отиде на гроба на един комунист, на един фен на Георги Димитров, на един млад и светъл човек, станал жертва на историческото време и на мрачния български тогавашен режим.

Стената около историята трябва да бъде разрушена. Трябва да рушим стени, а не паметници.

Иначе ще живеем слепи и ще се чудим защо историята е само символ на болка и страдание за нас.

И имам един въпрос към всички „демократи” у нас.

Вие колко пъти сте ходили на гроба на Томпсън?

А ще отидете ли?


Вижте още:

Кой се страхува от майор Томпсън?

Роджър Уотърс призовава музикалния свят за бойкот на Израел

четвъртък, 22 август 2013 г.

Роджър Уотърс призовава музикалния свят за бойкот на Израел


Легендарният британски музикант Роджър Уотърс, който на 30 август ще изнесе концерт в София, призовава колегите си за културен бойкот на Израел.

Звездата от "Пинк Флойд" отправя призива си с открито писмо.

"Пиша ви сега, братя и сестри от семейството на рокендрола, за да ви помоля да се присъедините към мен и хиляди други артисти по света, и да обявим културен бойкот на Израел.

Моля ви, присъединете се към мен и нашите братя и сестри в глобалното гражданско общество, за да обявим нашето отхвърляне на апартейда на Израел в окупирана Палестина, като се заречем да не свирим в Израел и да не приемаме никаква награда и финансиране от институция, свързана с неговото правителство, докато страната не започне да спазва международното право и всеобщите принципи на човешките права", се казва в посланието.

Призивът на Роджър Уотърс дойде след завършилия трети кръг от преговори между Израел и палестинската власт. Палестинците обвиниха Тел Авив, че не допускат американския представител Мартин Индик.

Уотърс неведнъж е бил обвиняван в антисемитизъм. Той обаче отхвърля нападките и припомня, че баща му е загинал в бой с нацистите по време на Втората световна война. Наскоро музикантът нарисува в Белгия на балон прасе със звездата на Давид.

Броени дни след първия концерт от европейския етап на The Wall Tour 2013, състоял се в рамките на белгийския фестивал Werchter на 18 юли, Роджър Уотърс се оказа в епицентъра на огромен скандал, свързан с политическите му убеждения и в частност с директните му послания срещу нехуманните според него действия на Израел спрямо Палестина.

Всичко това се случва четири месеца след публичния, широко отразен и шумно дискутиран призив на Уотърс за културен бойкот на Израел заради отношението към палестинците в страната и в окупираните територии.

Още тогава, при това не за първи път, основателят на Pink Floyd, който ще "постави" The Wall за първи път в България, бе обвинен в антисемитизъм, въпреки че посланията му са изцяло политически и касаят кървавия конфликт между Израел и Палестина.

Повод за поредната вълна на критика срещу 69-годишния музикант стана публикация в еврейския ежедневник The Algemeiner, която цитира изявлението на равин Ейбрахам Купър и разказа на израелски фен на Роджърс, станал свидетел на шоуто му в Белгия.

Именно реакцията на последния към факта, че върху емблематичното гигантско летящо прасе, използвано от години като ключов реквизит на The Wall Live, е изобразена Звездата на Давид, и разпространеното от него видео, документирало унищожаването на балона от публиката на концерта, разгневи Купър, който е един от ръководителите на Центъра "Симон Визентал".

"С тази отвратителна проява Роджър Уотърс декларира посланието си кристално ясно – забравете за Израел, какво значение има мирът в Близкия Изток. Уотърс открито мрази евреите. Това видео е, меко казано, шокиращо. Единствените, които би трябвало да адмирират посланието на този фанатик, са членовете на Мюсюлманското братство", заявява Купър в писмото си до Algemeiner.

Именно до него е адресирано отвореното писмо на Уотърс, публикувано на стената в официалната му страница във Facebook на 1 август 2013 г., което можете да прочетете в оригинал по-долу:




В 21 век все още съществуват стени, които разделят хората. Една от тях се намира в Западния бряг на р. Йордан. Израел я изгражда, оправдавайки се, че така ще спре атентатите. Но реално тя завзима незаконно земята на палестинците в Западния бряг, позволява нарастване на напрежението и заселването на еврейски заселници, които според международното право нарушават правата на палестинците, отнемайки им земята и селищата.



Вижте още:

Стената, Франк Томпсън и как рок-музикантът Роджър Уотърс преоткри историята ни

вторник, 23 юли 2013 г.

Никола Вапцаров – ДВУБОЙ

71 години от разстрела на бореца за свобода – комунистът Никола Вапцаров! ВЕЧНА ПАМЕТ НА ГЕРОЯ! Нека в днешните тежки времена на новото робство, в което миньори остават отново под руините, семейства остават без домове, и деца без просвета и бъдеще, да се обърнем към миналото и да видим славните подвизи и саможертви на нашите революционери, за един по-добър свят.


ДВУБОЙ

Ние сплетохме здраво ръце,
с тебе се счепкахме здраво.
Кръв капе от мойто сърце,
грохнал си ти. Тогава? –
Един ще бъде повален,
един ще бъде победен –
и победеният си ти.

Не вярваш ли? Не те е страх?! –
но аз пресметнах всеки ход,
последния кураж събрах
и ти ще бъдеш победен,
разкапан, озлобен живот.

Не почваме сега, нали?
Двубоят ни е твърде стар.
Двубоят ни се води с жар
от дълги дни.
От дълги дни сме вплели здраво
ръцете си един във друг.
И никога не ще забравя
жестокия ти, груб юмрук.

Във мината избухна газ.
И въглещния пласт
               затрупа
петнадест човека доле.
Затрупа
      въглещния
              пласт
петнадесет
         човешки
               трупа.
Един от тях
           бях
              аз.

Пред прага на един бордей
дими
   изпуснат
          пистолет.
Трупът полека леденей...
И нито вик,
          и нито шум –
един куршум
и после – смет.
И колко леко...
И без бой,
без порив за живот,
без глас.
Ти спомняш ли си
кой бе той?
Това
    бях
       аз!

На мокрия паваж
              лежи
човек, застрелян из засада.
Небето, заредено с взрив,
ще падне с трясък
                на площада.
Човекът, който там
                 лежи
във локва кръв,
е моят брат
и в стъклените му очи
омраза и любов
             горят.
Извергът,
       мерзкият
              стрелец,
закри следите си
                завчас.
Ти спомняш ли си тоз подлец?
Това бях
        аз.

Но помниш ли, едно дете умря
       в Париж на барикада.
Едно дете
        във бой умря
със кървавата
            ретроградност.
Във жилите полека-лека
кръвта изстива
             като щик.
Ала една усмивка лека
по устните се плъзва в миг.
И после устните синеят,
ала в очите
          жар гори,
ала очите сякаш пеят:
"Liberte cherie!"...
Един гамен е
           прострелен.
Лежи скован във смъртен мраз.
Ти спомняш ли си
тоз гамен?
Това бях аз!

Но помниш ли,
           един мотор
прониза
      с смях
           и оптимизъм
мъглите,
      дето птица даже
не слиза
       в влажния простор;
един мотор с крила, които
разсичат
       ледната завеса,
изменят земната орбита
и с взрив на бензинни пари
разчистват пътя към прогреса.

Моторът, който пее горе,
е труд на моите ръце.
А тази песен на мотора
е кръв от моето сърце.

Човекът, чийто поглед верен
                        е вперен
                              в нервния компас,
човекът, който
             влезе в бой
с мъглите,
        с северния мраз,
ти спомнях ли си кой
                   бе той?
Това бях
        аз.

Аз съм тук
          и там. –
                   Навред. –
Един работник от Тексас,
хамалин от Алжир,
                поет...
Навред съм аз!
Навред съм аз!

Как мислиш,
         ще ли победиш,
навъсен, мръсен,
зъл живот?
И аз
    горя,
        и ти гориш,
и двамата
         се къпем в пот.
Но ти изчерпваш свойте сили,
слабееш ти,
          отпадаш ти.
Затуй така жестоко жилиш,
в предсмъртен ужас
                 може би...
Тогаз,
     на твойто място,
                    дружно,
ще изградим със много пот
един живот
         желан
              и нужен,
и то
    какъв живот!

понеделник, 22 юли 2013 г.

Невероятната съдба на един интербригадист


Сега сме останали живи само четирима. Виктор Меламед, Атанаска Радулова, Гина Мичева и аз. Това са думи на Марин Чуров, а хората, за които говори, са последните останали живи участници в интернационалните бригади, които са се били на страната на управляващия Ляв народен фронт в Испания през 30-те години на миналия век.

70 години по-късно се намираме в обикновен софийски квартал, в обикновена панелка с обикновен вход и обикновени стълби. Марин е роден в село Красен, Русенско, а сега е на 89 години, старец, облечен в стар син панталон, със спомени, които се накъсват от продължителното време, необходимо за съсредоточаване. Когато започва Гражданската война в Испания преди 70 години, той е на 20-ина години, намира се в София, учи славянска филология. Както сам казва, по това време той и неговите приятели се чувстват политически ангажирани. Политическата ангажираност за Марин се изразява в неговата вяра, че той е ляв, че е антифашист и е революционно настроен. Тогава да си ляв е равнозначно да си модерен. Марин и негови приятели се събирали в шивашкото ателие "Левски" на "Гурко" 17 в София. Когато започва Гражданската война, там веднага се опъва карта, а с червени знаменца се обозначавал фронтът. "И се местеха знаменцата", казва той. "Къде сме ние и къде са фашистите." На страната на метежниците са германски и италиански военни части, а на страната на левия фронт Съветският съюз и интернационалните бригади, съставени от

комунисти и леви симпатизанти

При избухването на метежа на военните през 1936 година в 20-годишната глава на Марин се ражда идеята да замине като доброволец за Испания. Едва година по-късно това се осъществява. "Дядо ми, който беше много добър човек, ми беше скътал пенсията." Пенсията, която получавал за баща си, убит в Първата световна война. Събрани са около 20 000 лева. Свиква се семейният съвет и той лъже, че има голяма нужда от пари за образованието си. А както знаем, българските родители и до ден днешен са готови на всичко за образованието на децата си. Така му дават разрешение да изтегли тези пари, а с тях той плаща билетите до Париж за него, за Коста Събев и за Димитър Генчев. "Тогава за първи път и единствен излъгах майка си", все още се срамува Марин. И така те заминават. От Франция пътуват едно денонощие през Пиренеите с автобуси. "Автобусите ни закараха в подножието на планина, оттам с водачи рано сутринта стигнахме границата и ето ни в Испания!", разказва Марин Чуров. После пътуват през Барселона за Валенсия. В групата е имало само двама българи, останалите са поляци, сърби, румънци, чехи... Накрая се оказват в базата на интернационалните бригади в Касас Ибанес. "Аз дотогава не бях хващал пушка - казва Марин. - Зачислиха ни в една рота и започнахме обучение с руските винтовки. Стреляхме с картечници, с пушки." След две седмици обучение интербригадистите се оказват на "сарагоския" фронт. По това време те минават за по-надеждни от испанците, които са предимно младежи, докато сред чуждестранните войници има хора с военно образование и голям житейски опит. "Аз стрелях с мойта диктерьовка на един сектор. И ги виждаш как идват към тебе и ги виждаш как ги покосяваш. Тогава от дърпането на ръчката си изгорих ръцете.

събота, 1 юни 2013 г.

ДЕСЕТ ЗАПОВЕДИ ЗА РОДИТЕЛИ от Януш Корчак


• Не очаквай детето ти да бъде като теб или да бъде такова, каквото ти искаш. Помогни му да стане не като теб, а да бъде себе си.

• Не изисквай от детето си да плати за всичко, което ти си направил за него. Ти си му дал живот, как може да ти се отблагодари? То ще даде живот на друг, той - на трети и така - това е необратимият закон на благодарността.

• Не си изливай своите обиди върху детето, за да не ядеш на стари години горчив хляб. Понеже каквото посееш, това и ще поникне.

• Не се отнасяй към неговите проблеми високомерно. Всекиму е даден живот според силите и бъди сигурен, че неговият живот не е по-малко тежък, отколкото твоят, а може би дори е по-тежък, тъй като то няма опит.

• Не го унижавай!

• Не забравяй, че най-важните срещи за човека са срещите с неговите деца. Обръщай им повече внимание – никога не можем да знаем, кого срещаме в детето си.

• Не се измъчвай, че не можеш да направиш нещо за детето си. Измъчвай се, ако можеш, но не го правиш. Помни, че за детето е направено малко, ако не е направено всичко.

• Детето не е тиранин, който завладява целия ти живот, не е само плод на плътта и кръвта. Това е скъпоценна чаша, която Животът ти е дал да пазиш и да развиваш творческия огън в него. Това е разкрепостената любов на майката и бащата, които отглеждат не "нашето" или "своето" дете, а душа, която им е дадена на съхранение.

• Умей да обичаш чуждото дете. Никога не прави на чуждото дете това, което не би искал да правят на твоето.

• Обичай детето си и когато то е неталантливо, неудачник, когато е вече възрастен човек. Общувайки с него, радвай се, защото детето е празник, докато е с теб.

Януш Корчак е полско-еврейски педиатър и писател, роден през 1878 и загинал на 5 август 1942 в концлагера Треблинка, заедно с около 200 еврейски деца от сиропиталището, в което е бил лекар и възпитател. Предложено му е да се спаси, но той отказва.


Вижте още:

За Бате Асен и палачите на детството
http://actionredbg.blogspot.com/2011/06/blog-post.html

четвъртък, 23 май 2013 г.

Христо Кърпачев – 70 години от смъртта


ЕКСКУРЗИЯ НА МИСЪЛТА

Студът ми сковава
ръцете,
краката,
стените закриват
града и света.
Но пак ги прелита,
като птичка в нивята,
свободна и волна
сама мисълта…

Надничам над малкото
студено село,
сред черните урви
и сиви нивя
там, гдето реката
във сребърна лента
водите си пени
и лудо шуми.

Край нея дървари
по волове стари
ругаят и псуват
из калния път.

Зад нея къщурки
и сламени плевни
край улички криви,
покрити във кал
плетища от тръне
и курници стари,
окъпани в есенна,
сива печал.

Пред малка къщурка,
със плочи покрита,
излиза старица
със бели коси -
с тояжка в ръката
и в дрипи обвита -
над нея небето
излеко роси.

А старото куче
лежи на боклука
с настръхнал,
проскубан
от старост кожух.
И кучето даже
нещастно е тука.
Светът за глада му
и ням е, и глух.

Тук спомени стари
по ранни години
кат локви дъждовни
след буря цъфтят.
А моите мисли
по чуки,
долини -
подгонени птички
през есен - летят.

Горчиво детинство.
Горчиви са дните
на моите ранни
детински лета.
Със лудите крави
търчах по горите
от сутрин до вечер
и в дъжд,
и във пек…

Но дрънна верига
навън в коридора
и стъпки се чуха
край мойта врата.
Аз сепнах се бързо,
почувствах затвора
и върна се бързо
от път мисълта.

1936

Христо Иванов Кърпачев, български поет и революционер, е роден на 24.07.1911 г. в село Надежда (дн. Кърпачево), Ловешко в бедно семейство. Завършва начално образование в родното си село и в с. Крушуна, после учи в гимназията в гр. Левски и педагогическото училище в Ловеч (1930), учителства в с. Церецел, Софийско. По указание на партията учи в Школата за запасни офицери в гр. Радомир (1932-1933). За комунистическа дейност е разжалван публично и осъден на 12 години затвор и глоба, лежи в затворите на Варна и Сливен (1933 – март 1940).  Издава нелегалния вестник „Истина” (1942-1943) и е инициатор за издаването на в. „Младеж”. 

През м. март 1943 г. участва в създаването на Народна бойна дружина „Чавдар“, в която се обединяват партизаните от Ловешкия край. Избран е за неин командир. Ръководи и участва в бойни акции. Осъден на смърт задочно по ЗЗД от Плевенския областен военен съд (1943).

Продължава поетичното си творчество. Автор на текста на Марш на ловешките партизани „Чавдарци“ и „Септемврийци“, които придобиват национална известност.


На 23 май 1943 г. в местността „Сливешки ливади“ край гр. Ловеч, заедно с Борис Копчев и Дочо Шипков, след предателство води ожесточена престрелка с полицейско и армейско подразделение и загива на 32 годишна възраст. След смъртта му дружината е прегрупирана и прераства в Партизански отряд „Христо Кърпачев“.

Много от стиховете му са изгубени или унищожени от полицията. Най-известните му произведения са партизанските маршове „Септемврийци” и „Чавдарци”. Негови книги са издадени след 09.09.1944 г. – „Стихове и статии” (1945), „Избрани произведения” (1959) и др.



Вижте още:

Земята на Ботев и Левски отново е робска земя – ЧАВДАРЦИ

петък, 10 май 2013 г.

10 май – денят, в който нацистите гориха книги



Денят на книгата в Германия се отбелязва всяка година на 10 май – датата, на която през 1933 г. националсоциалистите изгарят хиляди книги, неудобни на хитлеристкия режим.

Авторството на акцията се приписва на филолога-германист доктор Гьобелс, съвсем наскоро назначен за министър на пропагандата на Германия.

Публични акции по изгаряне на книги се провеждат както в Берлин, така и в ключовите университетски  градове на страната:  Бон, Франкфурт-на-Майн, Мюнхен. На „празника на огъня” били задължени да присъстват всички преподаватели и ректорите на университетите. „Сега писателите – после преподавателите”, шепнели си студентите.

Само в Берлин жертва на огъня станали 20 хиляди книги. „Враговете на новата власт” били предимно книги на еврейски автори, съчинения с марксистки и пацифистки характер. Изпепелени били трудове на Алберт Айнщайн, Карл Маркс, произведения на Хенрих и Томас Ман, Стефан Цвайг, Ерих Кестнер, Зигмунд Фройд и други.

Публичното аутодафе имало и „педагогическа” мисия – да демонстрира на младите хора радикализма на новата власт. Именно студентите влезли в ролята на основните инквизитори на книги.

Днес на площада Бебелплац в Берлин, точно на мястото, където е била кладата за книги, се намира един от най-поразителните паметници на света – „Потъналата библиотека” (Versunkene Bibliothek). Негов автор е израелският архитект Миха Улман (Micha Ullmann), чиито родители напуснали Германия през същата 1933 г.

В центъра на площада, под дебело квадратно стъкло, се вижда бяла стая с празни книжни лавици. Магична светлина, излъчваща се из под стъклото, привлича минувачите. Пустото пространство под земята предава идеята за загуба. А непосредствено до стъклената плоча е вградена малка пояснителна табела: „На този площад на 10 май 1933 г. нацистките студенти гориха книги”.

Оскар Мария Граф, известен немски писател, тогава не открил името си в списъка с изгорените книги. Това изобщо не го зарадвало. „Цял живот съм се стремил да пиша истината!” – била реакцията му към властите. „Защо не горите и моите книги? Да не искате да кажете, че съм лош писател?”.

понеделник, 18 февруари 2013 г.

ЛЕВСКИ – Христо Смирненски



Срещу дебелите стени на робството, градени с векове, не е достатъчен само един вихрен удар. Непрекъсната енергия, упорита работа и вседневни щурмове — и тогава пред нас не може да устои най-здравата крепост на тираните.

Малцина са борците, които неуморно могат да отправят своята духовна мощ върху подкопаваната скала. Левски бе един от тях. Редом с бурния копнеж за свобода в него имаше и отмереното спокойствие на вечно бдящия борец. И от село на село, от град на град вървеше той и сплиташе огнената мрежа на бунта, в която да бъде уловено и обезсилено чудовището на тиранията. От дом на дом, от кръстопът на кръстопът спираше той и хвърляше светлите семена на свободата — пламтящи искри от сърцето си. И в черната нощ на робството и отчаянието като рубинени звезди пламваха революционните комитети. Из сбутаните селца на Балкана, из полетата на Северна България, в Тракия, чак до Скопско отиваше той и зовеше народа към бунт. Апостол, истински апостол на свободата.

Весело, бледо лице, озарено от лъчите на пламтяща душа. Синкави очи, горящи в мисли и напрежения. И ведно със звънките песни на бодрия веселяк като тътен на вулкан се носи тежкият, бурен зов на вожда, който зове задрямалите войници за утрешния бой. В задимените кафенета на малките занаятчийски градчета, прихлупените балкански колиби, по седенки и читалища — навред гърми неговото слово. Навред отворени обятия, навред предателски очи и низамски потери.

Пред смаяните очи на своите приятели той върви непоколебим до зиналата уста на гибелта. Всеки миг — опасност, всяка стъпка — риск. Но Апостолът има велика смелост.

В Цариград той е търговец на коприна, в Ловеч е калугер и просяк. В Сопот полицията залавя палтото му ведно с някои книжа и обръща камъните, за да го намери, а в същото това време по стръмния Шипченски проход бързат трима души: старец и две калугерки. Под смирената калугерска дреха гори бунтовното сърце на Левски. Другата калугерка е леля му Христина.

В Никопол Левски е прегърбен, с превързана глава слуга. От Карлово за Пловдив той спокойно язди редом с потерята на хаджи Исмаил, която току-що е претърсила цялото Карлово заради този неуловим фантом. И ведно със смелостта в сърцето му цъфти благородно презрение и спокойствие.

В учителската стая в Сопот има комитетско тайно събрание.

Неочаквано една полицейска хрътка се вмъква, за да шпионира. Шепот и трепет между всички присъствуващи.

— Вън, подлец! Аз съм Левски! Иди ме предай на полицията.

Плесница еква в стаята и предателят се измъква, смазан от нечуваната смелост...

И все тъй самоотвержен и горд, спокоен и неуморим, върви Апостолът и пръска в черните бразди на робските души своите живи огнени семена. Пред старци и младежи, пред учени и прости, пред селяни и граждани — навред разлиства той великата книга на революцията, революция, която няма за цел да освободи народа само от властта на султана. „Не ни трябва нов султан, а човешка свобода и равенство...“

Бедните знаят какво иска Левски, но и чорбаджиите знаят, че този „чапкънин“ съвсем не е техен приятел. Като турски ходжа се промъква Левски с една четица от 15 души при хаджи Мустафа в село Асакърово и с револвер в ръка напомня на бея да не мъчи селяните. Като български поп — при чорбаджи Стефан в Търново, за да му посочи стоманеното острие на камата си.

вторник, 15 януари 2013 г.

118 години Гео Милев ни зове към бунт



ДЕН НА ГНЕВА

Presto I

Бягай, бягай
в галоп
не питай
ти си сам идеал!
На живота огромния топ
изгърмява ме цял
на вис към звездите.

Бягай
залягай
ставай
падай
нападай
решително
смело
стремително
неудържимо напред
— без команда, без ред —
напред.

Дело! Дело
е нашя зов
пряко всичко
пряко вражда и любов,
пряко звезди,
метеори
комети
— напред
без умора,
без сън
навън
из затворите,
из градовете
центростремително
ти полети!

Presto II

Братя
Другари
Малоимотни
Граждани
Селяни —
вий млади
и стари,
които постотно сте
като животни
раждани,
стреляни —
Безполезно е тъй да стоим:
да се вдигнем
— напред —
да вървим!

През дим
черни, саждиви, изкаляни —
без команда, без ред —
тъй както, когато изригне
стремително
катер.
Братя!
Сега е последния час,
последния ден:
100 години пред нас
Камил Демулен
говори разпалено
и убедително
и сочи
великата страшна Бастилия.
Сега е последния час.
Всеки от нас
с последни усилия
трябва да скочи
на крак!


1922

неделя, 6 януари 2013 г.

165 години от рождението на Христо Ботев



"Сочи народът, и пот от чело
кървав се лее над камък гробен:
кръстът е забит във живо тяло,
ръжда разяжда глозгани кости,
смок е засмукал живот народен,
смучат го наши и чужди гости!"
Христо Ботев, "Елегия"

петък, 7 декември 2012 г.

103 години Никола Вапцаров



Ще бъда стар, ще бъда много стар,
ако остана след погромите, разбира се, -
като окъсан Рибен буквар,
подел хиляда осемстотин и четирийсе.

Тъй както малките деца разлистват
и почват със картинките - от края,
така и мене днеска ми се иска
за бъдещето да си помечтая.

Защо пък не? В мечтите няма цензура,
мечтите греят в синкава прозрачност.
А по-добре е да подгониш вятъра,
отколкото да седнеш и да плачеш.

Никола Вапцаров

вторник, 9 октомври 2012 г.

Преди 45 години на днешния ден беше убит Че Гевара


Преди 45 години на днешния ден беше убит Че Гевара. На 8 октомври 1967 г. при битката в местността Кебрада де Юро, близо до град Вилегранде, в Боливия раненият Че попада в плен.

Акцията е организирана от ЦРУ. На следващия ден, 9 октомври, по заповед от Вашингтон Ернесто Че Гевара е разстрелян и боливийското правителство съобщава за екзекуцията. На 15 октомври кубинският лидер Фидел Кастро официално съобщава за смъртта на Ернесто Че Гевара.

четвъртък, 4 октомври 2012 г.

Годишнина от геройската смърт на Иван Хаджийски

„Какво би станало, ако днес се гласува закон, по силата на който кражбата отново да се наказва с рязане на ръце? Та с дигане на крака ли ще се гласуват последващите закони?” 


Иван Хаджийски е български публицист, социален психолог, марксист и антифашист. Автор на книги и студии, които го правят народопсихолог-класик и един от основоположниците на българската социология. Социологическите му изследвания за българската народопсихология, „Бит и душевност на нашия народ”, се считат за най-важните му трудове. Най-яркото му марксистко и антифашистко произведение е „Авторитет, достойнство и маска”

През 1925 година е осъден условно на една година затвор по Закона за защита на държавата. От 1927 до 1932 година следва философия в Софийския университет „Свети Климент Охридски“, а по-късно завършва и право. Работи като журналист и адвокат. От 1929 година членува в БКП, за което е и арестуван.

След като се записва доброволец за участие във войната срещу Германия, на 4 октомври 1944 г. на кота 807, връх Висока чука, при Власотинци, Сърбия, интелектуалецът е пронизан от куршумите на стрелците от елитната хитлеристка SS-дивизия „Принц Ойген”.

Вечна слава и поклон!