събота, 4 август 2012 г.

Olympics, bloody Olympics!



“¡No queremos olimpiadas, queremos revolución!” – “Не искаме олимпиада, искаме революция” – е викът, с който хиляди мексикански студенти огласят улиците на Мексико през бурната в световен мащаб 1968. В същата година, режимът на ПРИ (партия, урпавлявала страната 70 години) организира олимпийски игри, въпреки огромното социално напрежение и неравенство в страната и отделя за тях 150 милиона долара, което днес би било равно на почти 8 милиарда в същата валута. Студентското движение е жестоко репресирано и съпротивата се засилва – несъответствието между дневния ред на мексиканските политици от една страна и мексиканския народ от друга става безмислостно явно. Десет дни преди игрите правителството на Мексико решава да смаже движението и военни и полицейски части откриват огън по протестиращи на площада на трите култури в Тлателолко, Мексико сити. Убити са стотици, движението е смазано, а медиите услужливо предават, че въоръжена провокация от тълпата е довела до клането. Години по-късно, разследването показва, че „въоръжената провокация” е дошла от снайперисти, разположени от властта по близките покриви, за да предизвикат сблъсъка и да дадат повод за стрелба срещу протестиращите. Случаят се покрива, властта подсигурява „законовия ред”, а целта – Олимпийските игри да бъдат проведени безпроблемно – изпълнена.

Клането в Тлателолко, обаче, не е изключение. То е по-скоро закон за олимпийските игри, които отвъд клишетата за „мирно съзтезание на народите” много често се провеждат на цената на милиарди обществени средства, похарчени за няколкодневен цирк, репресии, демонстрация на сила от страна на корпоративния свят и мощните държави. За огромно съжаление, Олимпийските игри са сами по себе си отрицание на принципите, върху които би трябвало да се градят и това не е ново явление.

„Олимпийските игри обединяват хората в духа на мира и затова олимпийският огън никога няма да умре” – коментира Адолф Хитлер през 1936 година по повод 11-те олимпийски игри в Берлин. В същото време войници и полицаи ловят роми по улиците на града, за да ги изпратят в концентрационния лагер Берлин-Марцан. Спонсорите на олимпиадата не се различават много от днешните. Кока Кола издава плакати с лозуна „Един народ, един райх, една напитка” (Ein volk ein reich ein getränk). Разбира се, тогава протестът срещу случващото се е заглушен с обичайното лицемерие, че политиката няма място в спорта, световните лидери си затварят очите, а стотици хиляди се нареждат по трибуните на олимпийския стадион в Берлин под веещите се знамена със свастики. Този сценарий се повтаря многократно, а ново време прехласването по тоновете фойерверки, хореографиите и сцените по откриването на игрите напълно заглушават опита за всеки протест срещу несправедливостта, извършвана зад сцената на поредното „грандиозно шоу”. Така, например, олимпийските игри в Пекин, организирани, за да може новоизгряващата имперска сила да заяви своето място на световната сцена, бяха предавани със същия скудоумен апломб от хиляди журналисти, поздравявани и удостоени с присъствието на целия световен елит и украсени със запазените марки на глобалния капитализъм, докато Китай смазва „решително” бунтовете в Тибет, арестува масово активисти за човешките права из цялата страна и налага ограничения на пристигащите от цял свят журналисти. 

Игрите в Лондон 2012 също не правят изключение. Неслучайно откриването на олимпиадата стана под знака на 150 пръскани със сълзотворен газ и арестувани велосипедисти, дръзнали да направят традиционния си петъчен велопоход в район, ограничен заради игрите. Иронично, полицията биеше и арестуваше спортисти, за да „предпази” обществения ред на най-голямото спортно събитие в света. Под думите „Да си върнем града”, използван от движението „Окупирай лондонската стокова борса”, застанаха велисопедистите от „Критична маса”, за които въпросът беше принципен – чий е този град – с ясното съзнание, че ще се изправят срещу репресии от страна на лондонската полиция.

Още на следващия ден хора от източен Лондон, където се провеждат игрите, излязоха на протест срещу това, в което беше превърнат градът им – военизирана крепост на корпоративния елит.

И наистина, картината в източен Лондон е плашеща – ракетни установки, картечни гнезда, няколкометрови стени с високоволтов ток, изтребители и хеликоптери, десетки полицейски екипи с бойни кучета, 17 хиляди войници, 13 хиляди частни охранители, 40 хиляди полицаи. Неслучайно американският журналист Марк Сапенфилд отбеляза, че това, което Лондон ще покаже на света е как една страна се превръща в жестока полицейка държава без особена съпротива на населението. С инсталирането на няколко хиляди нови камери по улиците на Лондон, Великобритания достигна рекорда от 1 камера на всеки 14 души. Нов софтуер, използван в Китай за потушаване на политически протести, разпознаващ лицеви черти за стотни от секундата, допълва придобивките, които британския народ ще наследи след игрите. А историята показва, че тези „придобивки” няма да останат неизползвани. Гръцката полиция, например, се възползва максималко от инсталираните наблюдателни системи за олимпиадата през 2004, за да смаже протестното движение в страната, заляло я заради чудовищните съкращения в публичния сектор, направени под натиска на Световната банка, Европейската централна банка и Европейския съюз. А когато на гръцкия народ беше инсталиран за министър-председател  човек на гореспоменатите институции и гръцкия народ излезе по улиците, за да защити елементарните си демократични права, системите за наблюдение се оказаха чудесно оръжие в ръцете на диктатурата. Примерите от последните години показват, че британската полиция не се свени да използва репресии срещу протестните движения в страната, няма да се посвени и следващия път, когато студенти, лекари или работници са по улиците. Както британските студенти скандират, когато полицията започне да бие протестиращи „Така изглежда демокрацията”.

Не само в милитаризма и репресиите, с които ще бъдат запомнени игрите в Лондон, е проблемът.

Корпоративния интерес на основните спонсори на събитието всъщност е основният охраняван. Поради тази причина, полицейски екипи обикалят малките заведения и магазинчета в района на олимпийското село, които нямат право да използват логото на игрите, конкурирайки спонсорите на игрите. Така, ако кафене в района на игрите сложи на пържените си картофки петте кръга, символ на игрите, може да му бъде наложена глоба от 20 хиляди паунда. Причината – само и единствено Макдоналдс има право да продава пържени картофки с логото на олимпиадата. Покрай игрите се появиха и пътища, достъпни само за спонсори на игрите и политици, предизвиквайки гнева на лондонските шофьори. Правителството стигна до там, че да забрани официално определени графити артисти в района на олимпиадата. Така най-известният графити артист в света – Банкси, може да бъде преследван и арестуван, ако нарисува графит, против олимпиадата в района около олимпийското село.

Липсата на абсолютно всякакви етични и морални принципи, доведоха до ситуация, в която Лондонските олимпийски игри се превърнаха в корпоративен парад, легитимиращ в очите на стотици милиони зрители по света, корпорации и компании, с ужасяваща история на експлоатация, убийства, репресии и унищожаване на околната среда в името на собствената си печалба. Така например, стратегическият партньор на олимпиадата Доу Кемикълс е собственик на химическия завод за пестициди в Бопал, Индия. Експлозия в същия този завод през 1984 причинява смъртта на над 10 хиляди души, а пострадалите от трагедията, която се смята за една от най-големите индустриални аварии в историята, са над 500 хиляди. Доу Кемикълс, собственик на завода от 2001 продължава да го държи в експлоатация, замърсявайки драстично околната среда в района и отказвайки всякакви компенсации на пострадалите. Друг главен партньор на игрите, охранителната фирма G4S (работеща и в България !), също предизвика остри реакции в британското общество. G4S бяха натоварени с охраната на игрите с 13 000 частни охранители, глътвайки огромна сума за тази операция. Корпорацията, обаче, е известна с участието си във военни престъпления в Палестина, където тя оперира затвори, чекпойнтове, охранява военни обекти и т.н. Едно от най-шокиращите изстъпления на компанията са задържанията и нехуманно отношение, граничещо с мъчение, на деца в окупираните палестински територии. Разбира се, не можем да поставяме под въпрос етиката на олимпийските игри заради някакви си деца в Палестина, нали?  Бърза справка с чудовищните престъпления срещу околната среда и човешки права на корпорации като Рио Тинто, Бритиш Петролеум, Адидас и Кока Кола могат само да допълнят мрачната картина около игрите.

Проблемите не спират до тук, обаче. В статията си „Зад олимпийския блясък ние сме нация с проблеми”, публикувана в Гардиън, журналистът Поли Тойнби разкрива социалната катастрофа, пред която Великобритания се изправя, докато неолибералния й премиер Дейвид Камерън се упражнява в „патриотизъм” с олимпийско-корпоративен привкус. Въпросът, доколко страна, която почти не е излизала от рецесия, може да си позволи разхищението на милиарди за игрите, наистина звучи логичен. Истината е, че крайнодясната неолиберална политика на консервативната партия задълбочи социалните проблеми в страната, разширявайки още повече пропастта между бедни и богати, превръщайки висшето образование в скъп лукс, който не всеки може да си позволи и заплашвайки да стори същото с Националната здравна система (една от най-успешните в света), готвейки се да съкрати 50 хиляди медицински сестри и лекари, увеличавайки безработицата и лишавайки хиляди от дом и социални помощи. Всичко това се случва в атмосферата на силен полицейки контрол над всяка форма на протест и решително използване на сила при всяко по-силно гражданско неподчинение. Същевременно недоволството в последните няколко години буквално избухна с растящото студентско движение, масови стачки и особено с раждането на „Окупирай лондонската стокова борса”, след като стотици милиарди от парите на данъкоплатците бяха наляти в предизвикалия кризата банков сектор без да бъде потърсена никаква отговорност на виновниците, а вместо това бяха пожертвани образованието, здравеопазването и публичния сектор.

„Не искаме олимпиада, искаме революция” продължава да звучи актуално и в 2012, когато мирното съревнование на народите се превърна за пореден път в парад на корпоративната и имперска мощ, в който логата на компании, унищожаващи околната среда, държащи работниците си в робски условия, виновни за смъртта на хиляди или извършващи военни престъпления гордо се издигнаха над петте олмипийски кръга под зорката защита на ракети, картечници, бодлива тел и изтребители. Игрите сами по себе си не са причина, те са симптом на жестоката и ненаказуема несправедливост, която е превърната в неоспорим принцип на неолибералния капитализъм. А след олимпйското пиянство, ще дойде и нашият час. Пък ако ще да свършим като студентите в Мексико през 1968.

източник: zemlyanka.net

Няма коментари:

Публикуване на коментар